чувството си. Ако бих избирал само с разума си, не бих могъл да намеря нищо по-хубаво.“
За колкото и познати жени и момичета да си спомняше, не можеше да си спомни за някое момиче, което до такава степен да съчетава всички, именно всички качества, каквито, разсъждавайки хладно, той желаеше да види у жена си. Тя притежаваше цялата прелест и свежест на младостта, но не е дете, и ако го обича, обича го съзнателно, както трябва да обича жената: това е едно. Второ: тя е не само далеч от светската суета, но очевидно се отвращава от обществото, а заедно с това го познава и притежава всички маниери на жена от доброто общество, без които за Сергей Иванович бе немислима една другарка в живота. Трето: тя е религиозна, но не несъзнателно религиозна, и добра като дете, каквато е например Кити; нейният живот е основан на религиозни убеждения. Дори до дреболиите Сергей Иванович намираше у нея всичко, което искаше от жената; тя е бедна и самотна, така че няма да доведе куп роднини и тяхното влияние в къщата на мъжа, както той вижда това в случая с Кити, а ще бъде задължена за всичко на мъжа си, нещо, което той винаги е желал за бъдещия си семеен живот. И това момиче, което съчетава в себе си всички тия качества, го обича. Той беше скромен, но не можеше да не види това. И той я обича. Едно съображение против — това са годините му. Но неговият род е дълголетен, той няма нито един бял косъм, никой не му дава четиридесет години, и той помни, че Варенка е казвала, че само в Русия петдесетгодишните хора се смятат старци, докато във Франция петдесетгодишният човек се смята dans la force de l’age70, а четиридесетгодишният — un jeune homme71. Но какво значение имат годините, когато се чувствува млад по душа, такъв, какъвто беше преди двадесет години? Нима не е младост това чувство, което той изпитваше сега, когато, излизайки от другата страна пак в края на гората, видя в ярката светлина на полегатите слънчеви лъчи грациозната фигура на Варенка, която с жълта рокля и с кошница крачеше с леки стъпки покрай стъблото на старата бреза, и когато това впечатление от Варенка се сля в едно с поразилата го с красотата си жълтееща овесена нива, облята от полегатите лъчи, и зад нивата далечната стара гора, обагрена в жълто, чезнеща в синята далечина? Сърцето му радостно се сви. Обхвана го чувство на умиление. Той почувствува, че се е решил. Варенка, която току-що бе се навела да бере гъби, с гъвкаво движение се изправи и се озърна. Сергей Иванович хвърли пурата и с решителни стъпки тръгна към нея.
V
„Варвара Андреевна, когато бях още много млад, бях си съставил идеал за жена, която ще обикна и която ще бъда щастлив да нарека своя жена. Преживях дълъг живот и сега за пръв път срещнах у вас това, което търсех. Обичам ви и ви предлагам ръката си.“
Сергей Иванович си казваше това, когато беше вече на десет крачки от Варенка. Застанала на колене, тя защищаваше с ръце гъбите от Гриша и викаше малката Маша.
— Тук, тук! Мънички! Много! — казваше тя с милия си гръден глас.
Когато видя приближаващия се Сергей Иванович, тя не стана и не промени положението си; но всичко му казваше, че тя чувствува приближаването му и му се радва.
— Е, намерихте ли нещо? — запита тя, като извърна към него иззад бялата забрадка хубавото си, леко усмихнато лице.
— Нито една — каза Сергей Иванович. — Ами вие?
Тя не му отговори, заета с децата, които бяха я наобиколили.
— И тая тук, до клончето — показа тя на малката Маша една малка гъбка-червенушка, прерязана напреки по коравата си розова шапчица от една суха тревичка, изпод която напираше. Тя стана, когато Маша разчупи на две белите половинки и прибра гъбата. — Това ми напомня детинството — прибави тя, като се отдели от децата заедно със Сергей Иванович.
Мълчаливо изминаха няколко крачки. Варенка виждаше, че той иска да говори; тя се досещаше за какво и примираше от радостно вълнение и страх. Отдалечиха се толкова много, че никой вече не можеше да ги чуе, но той все още не заговаряше. На Варенка беше по-добре да мълчат. След мълчанието можеше да се каже по-лесно онова, което искаха да кажат, отколкото след разговора за гъбите; но въпреки волята си, сякаш неочаквано, Варенка каза:
— Значи, нищо не намерихте? Впрочем навътре в гората винаги има по-малко.
Сергей Иванович въздъхна и не отговори нищо. Яд го беше, че тя заприказва за гъбите. Искаше да я върне към първите й думи, които тя каза за детинството си; но сякаш въпреки волята си, след като помълча известно време, направи бележка върху последните й думи.
— Чувал съм само, че манатарките се срещат предимно в края на гората, макар че не умея да ги разпознавам.
Минаха още няколко минути, те се отдалечиха още повече от децата и бяха съвсем сами. Сърцето на Варенка биеше така, че тя чуваше ударите му и чувствуваше, че се изчервява, побледнява и пак се изчервява.
Да стане жена на такъв човек като Кознишев след положението си у госпожа Щал, й се виждаше върхът на щастието. Освен това тя беше почти уверена, че е влюбена в него. И това трябва да се реши ей сега. Беше я страх. Страх я беше и от това, което той ще каже, и от онова, което няма да каже.
Трябва да се обяснят сега или никога; това го чувствуваше и Сергей Иванович. Всичко в погледа, в руменината, в сведените очи на Варенка показваше болезнено очакване. Сергей Иванович виждаше това и я съжаляваше. Той чувствуваше дори, че да не каже нищо сега — значеше да я оскърби. Бързо повтаряше в ума си всички доводи в полза на решението си. Повтаряше си и думите, с които искаше да изрази предложението си; но вместо тия думи, по някакво неочаквано хрумнало му съображение, той изведнъж попита:
— Каква е разликата между манатарката и печурката?
Устните на Варенка трепереха от вълнение, когато отговори:
— В гуглата почти няма разлика, а в пънчето.
И още щом бяха казани тия думи, и той, и тя разбраха, че всичко е свършено, че онова, което трябваше да си кажат, няма да бъде казано, и вълнението им, което преди това бе стигнало до най-висока степен, започна да утихва.
— Пънчето на печурката напомня небръсната два дни брада на брюнет — каза вече спокойно Сергей Иванович.
— Да, това е истина — усмихната отвърна Варенка и неволно посоката на тяхната разходка се промени. Започнаха да се приближават към депата. На Варенка й беше мъчно, и я беше срам, но същевременно изпитваше и чувство на облекчение.
След като се върна в къщи и прецени всички доводи, Сергей Иванович сметна, че е разсъждавал неправилно. Той не можеше да изневери на паметта на Marie.
— По-тихо, деца, по-тихо! — дори сърдито се развика Левин на децата, като застана пред жена си, за да я защити, когато роякът деца с радостни викове се втурна насреща им.
След децата от гората излязоха и Сергей Иванович и Варенка. Кити нямаше нужда да пита Варенка; по спокойния и донякъде посрамен израз и на двете лица тя разбра, че плановете и не са се сбъднали.
— Е, как е? — запита я мъжът й, когато се връщаха в къщи.
— Не се лови на въдицата — каза Кити и с усмивката и начина на говорене напомняте баща си, което Левин често с удоволствие забелязвате у нея.
— Как не се лови на въдицата?
— Ей така — каза тя, като хвана ръката на мъжа си, поднесе я до устата си и се докосна до нея с неразтворени устни. — Както се целува ръка на някой владика.
— Но кой не се лови на въдицата? — засмян запита той.
— И двамата. А трябва ей така…
— Селяни минават…
— Не, те не видяха.
VI
