— Не, имам работа.
„Със законна жена лошо, а с незаконна — още по-лошо“ — помисли Яшвин на излизане от хотела.
Когато остана сам, Вронски стана от стола и закрачи из стаята.
„Но какво дават днес? Четвърто представление… Там е Егор с жена си, сигурно и майка ми. Това значи, че целият Петербург е там. Сега тя е влязла, съблякла е шубата си и е излязла на светло. Тушкевич, Яшвин, княжна Варвара… — представяше си той. — А какво правя аз? Или се страхувам, или съм предал на Тушкевич покровителството си над нея? Както и да погледнеш — глупаво, глупаво… И защо тя ме поставя в такова положение?“ — каза той и махна с ръка.
С това си движение той закачи масичката, на която бе поставена содата и шишето с коняк, и за малко не я събори. Искаше да я задържи, но я изтърва и с яд я блъсна с крак и позвъни.
— Ако искаш да служиш при мене — каза той на влезлия камериер, — помни работата си. Друг път да не се случва това. Трябва да прибереш.
Понеже не се чувствуваше виновен, камериерът искаше да се оправдае, но като погледна господаря си, по лицето му разбра, че трябва само да мълчи, и затова се наведе бързо, отпусна се на килима и започна да прибира бързо здравите и счупените чашки и бутилки.
— Това не е твоя работа, изпрати лакея да прибере и ми приготви фрака.
Вронски влезе в театъра в осем и половина. Представлението беше в пълния си разгар. Старецът- разпоредител му помогна да съблече шубата си и като го позна, нарече го „ваше сиятелство“ и му предложи да не взема номер, а просто да извика Фьодор. В светлия коридор нямаше никого освен разпоредителя и двама лакей с шуби в ръце, които слушаха от вратата. Иззад притворената врата се чуваха звуците на тихия акомпанимент стакато на оркестъра и един женски глас, който отчетливо изговаряше музикалната фраза. Вратата се отвори, за да се промъкне разпоредителят, и фразата, почти към края си, ясно порази слуха на Вронски. Но вратата веднага се затвори и Вронски не чу края на фразата и каданса, но по гръмките ръкопляскания разбра, че кадансът е свършил. Когато той влезе в ярко осветената с полилеи и бронзови газови лампи зала, шумът още продължаваше. На сцената певицата, блестяща с голите си рамене и брилянтите, се покланяше, усмихваше се и с помощта на тенора, който я държеше за ръка, събираше несръчно прелитащите през рампата букети и пристъпваше към един господин с пътека посред лъсналите от помада коси, който протягаше през рампата дългите си ръце с някаква вещ — и цялата публика в партера, както и в ложите, се движеше насам-натам, протягаше се напред, крещеше и ръкопляскаше. От своя подиум капелмайсторът помагаше за предаването и оправяше бялата си вратовръзка. Вронски стигна до средата на партера, спря се и се заозърта. Днес по-малко от когато и да било той обърна внимание на познатата, привична обстановка, на сцената, на тоя шум, на цялото това познато, неинтересно, пъстро стадо зрители в претъпкания театър.
В ложите бяха същите, както винаги, някакви дами с някакви офицери на задните столове; същите, Бог знае кои, разноцветни жени и мундири, и сюртуци; същата мръсна тълпа в галерията — и сред цялата тая тълпа, в ложите и на първите редове, имаше четиридесетина души
Действието беше свършило, когато той влезе, и затова, без да се отбива в ложата на брат си, той стигна до първия ред и се спря до рампата при Серпуховски, който, подгънал коляно и потраквайки с тока на обувката си по рампата, бе го видял отдалеч и го викаше с усмивка при себе си.
Вронски още не бе видял Ана, той нарочно не гледаше към нейната страна. Но по посоката на погледите знаеше де е тя. Той незабелязано се озърташе, но не търсеше нея; в очакване на нещо по-лошо той търсеше с очи Алексей Александрович. Но за негово щастие тоя път Алексей Александрович не беше в театъра.
— Колко малко военно е останало у тебе! — каза му Серпуховски. — Дипломат, художник, нещо подобно.
— Та аз облякох фрака още щом се върнах у дома — отвърна Вронски, като се усмихваше и бавно вадеше бинокъла си.
— Да си призная, тъкмо за това ти завиждам. Когато се връщам от чужбина и слагам това — той докосна акселбантите си, — става ми жал за свободата.
Серпуховски отдавна вече бе махнал с ръка на служебната дейност на Вронски, но го обичаше както по-рано и сега бе особено любезен с него.
— Жалко, че закъсня за първото действие.
Слушайки с едно ухо, Вронски насочваше бинокъла от беноара към белетажа и оглеждаше ложите. Близо до една дама с тюрбан и едно плешиво старче, което сърдито мигаше в стъклото на движещия се бинокъл, Вронски изведнъж видя главата на Ана, горда, поразително красива и усмихната в рамката от дантели. Тя беше в петия беноар, на двадесет крачки от него. Седеше отпред и леко обърната, говореше нещо на Яшвин. Виждайки главата й върху красивите и широки рамене и сдържано-възбуденото сияние на очите и на цялото й лице, той си я спомни напълно такава, каквато я видя на бала в Москва. Но сега възприемаше съвсем иначе тая красота. В чувството му към нея сега нямаше нищо тайнствено и затова, макар че красотата й го привличаше по-силно, отколкото по-рано, сега тя го и оскърбяваше. Ана не гледаше към него, но Вронски чувствуваше, че вече го е видяла.
Когато насочи отново бинокъла си натам, той забеляза, че княжна Варвара е особено червена, неестествено се смее и непрестанно се озърта към съседната ложа; а Ана, прибрала ветрилото и почуквайки с него по червеното кадифе, се взира някъде, но не вижда и очевидно не иска да види какво става в съседната ложа. Лицето на Яшвин имаше оня израз, който той добиваше, когато губеше на карти. Нацупен, той пъхаше все повече и повече левия си мустак в устата и поглеждаше изпод вежди към същата съседна ложа.
В тая ложа, отляво, бяха Картасови. Вронски ги познаваше и знаеше, че Ана се познава с тях. Картасова, слаба, дребна жена, се бе изправила в ложата си и обърната гърбом към Ана, слагаше наметалото, което мъжът й подаваше. Лицето й беше бледо и сърдито и тя говореше развълнувано нещо. Картасов, дебел, плешив господин, непрестанно се озърташе към Ана и се мъчеше да успокои жена си. Когато жена му излезе, той дълго се бавеше, като търсеше с очи погледа на Ана и, изглежда, искаше да й се поклони. Но Ана очевидно нарочно не го поглеждаше и обърната назад, казваше нещо на Яшвин, който бе навел към нея остриганата си глава. Картасов излезе, без да й се поклони, и ложата остана празна.
Вронски не разбра какво именно е станало между Картасови и Ана, но разбра, че е станало нещо унизително за Ана. Разбра го и по това, което видя, и най-много по лицето на Ана, която, той знаеше, е събрала последните си сили, за да изиграе ролята, с която бе се нагърбила. И тая роля на външно спокойствие напълно й се удаваше. Ония, които не познаваха нея и нейния кръг и не бяха чували съжаленията, негодуванието и учудването от страна на жените, задето си е позволила да се покаже в обществото, и то да се покаже така открито в дантеления си тоалет и с красотата си, се любуваха на спокойствието и красотата на тая жена и не подозираха, че тя изпитва чувство на човек, когото изправят на позорния стълб.
Понеже знаеше, че се е случило нещо, но не знаеше какво именно, Вронски изпитваше мъчителна тревога и като се надяваше да научи нещо, тръгна към ложата на брат си. Той избра нарочно противоположния от ложата на Ана изход на партера и на излизане се сблъска с бившия си полкови командир, който приказваше с двама познати. Вронски чу, че произнесоха името Каренина и забеляза, че полковият командир побърза да каже високо името му, като погледна многозначително събеседниците си.
— А, Вронски! Кога ще дойдеш в полка? Ние няма да те пуснем без гуляй. Ти си най-старият ни другар — каза полковият командир.
— Няма да успея, много съжалявам, друг път — каза Вронски и хукна нагоре по стълбата към ложата на брат си.
Старата графиня, майката на Вронски, с посребрените си къдри, беше в ложата на брат му. В коридора на белетажа го срещнаха Варя и княжна Сорокина.
След като отведе княжна Сорокина при майка му, Варя подаде ръка на девера си и веднага заприказва с него за онова, което го интересуваше. Тя бе така развълнувана, както рядко бе я виждал той.
— Смятам, че това е низко и гадно и madame Картасова не е имала никакво право. Madame
