насам-натам чорлавата си глава, сякаш търсеше нещо, и отвори очи. Тихо и въпросително гледа няколко секунди застаналата неподвижно пред него майка, след това изведнъж блажено се усмихна и като затвори отново слепващите се очи, търкулна се, но не назад, а към нея, към ръцете й.
— Серьожа! Милото ми момче! — рече тя, като се задъхваше и прегръщаше пълничкото му тяло.
— Мамо! — каза той, като се въртеше в ръцете и, за да може да се докосне до тях с различни места на тялото си.
Сънливо усмихнат, с все още затворени очи, той се пусна от таблата на кревата и с пълничките си ръчички се хвана за раменете й, долепи се до нея, като я облъхна с оная мила сънна миризма и топлина, каквато излъчват само децата, и започна да търка лицето си о шията и раменете й.
— Аз знаех — каза той, като отвори очи. — Днес е рожденият ми ден. Аз знаех, че ще дойдеш. Ей сега ще стана.
И като казваше това, той заспиваше.
Ана жадно го гледаше; тя виждаше как в нейно отсъствие той бе пораснал и бе се променил. Тя хем познаваше, хем не можеше да познае голите му, толкова удължени сега крака, които се подаваха от одеялото, познаваше тия отслабнали бузи, тия подстригани къси къдри на тила му, по който така често го целуваше. Опипваше всичко това и не можеше да каже нищо; сълзите я задушаваха.
— Но защо плачеш, мамо? — каза той, като се събуди напълно. — Мамо, защо плачеш? — викна той с плачлив глас.
— Аз ли? Няма да плача… Аз плача от радост. Толкова отдавна не съм те виждала! Няма да плача, няма — каза тя, като гълташе сълзите си и се обръщаше настрана. — Но време е да се обличаш — прибави тя, като се съвзе, помълча и без да пусне ръцете му, седна до кревата на един стол, на който бяха приготвени дрехите му.
— Как се обличаш без мене? Как… — искаше тя да заприказва просто и весело, но не можа и отново се извърна.
— Не се мия със студена вода, татко не дава. Ами ти видя ли Василий Лукич? Той ще дойде. Но ти си седнала върху дрехите ми! — И Серьожа се разсмя.
Тя го погледна и се усмихна.
— Мамо, душичке, миличка! — развика се той, като се хвърли пак към нея и я запрегръща. Сякаш едва сега, когато видя усмивката й, той разбра ясно какво бе се случило. — Това не трябва — каза той и свали шапката и.
И сякаш защото я видя отново без шапка, той пак се хвърли да я целува.
— Но какво си мислил за мене? Да не би да си мислил, че съм умряла?
— Никога не съм вярвал.
— Не си ли вярвал, приятелю?
— Аз знаех, знаех! — повтаряше той любимата си фраза и като улови ръката й, която милваше косите му, започна да притиска дланта й до устата си и да я целува.
XXX
В това време Василий Лукич, който отначало не разбираше коя е тая дама, след като научи от разговора, че това е същата оная майка, която бе оставила мъжа си и която той не познаваше, понеже бе постъпил в къщата след нейното напущане, се колебаеше дали да влезе, или не, или да съобщи на Алексей Александрович. Но като размисли най-после, че неговата длъжност е да вдига Серьожа в определен час и че поради това не му е работа да знае кой е там, майката или някой друг, а трябва да изпълнява длъжността си, той се облече, пристъпи до вратата и я отвори.
Но милувките на майката и сина, гласовете им и онова, което си приказваха — всичко това го накара да промени намерението си. Той поклати глава, въздъхна и затвори вратата. „Ще почакам още десет минути“ — каза си той, като се изкашля и избърса сълзите си.
В това време между прислугата на къщата бе настъпило силно вълнение. Всички бяха научили, че е дошла господарката и че Капитонич я пуснал, и че сега тя е в детската стая, а пък господарят винаги в девет часа се отбива в детската стая и всички разбираха, че срещата между съпрузите е неудобна и че трябва да й се попречи. Корней, камериерът, беше слязъл в стаята на вратаря, разпитваше кой и как я е пуснал и след като научи, че я посрещнал и въвел Капитонич, се караше на стареца. Вратарят упорито мълчеше, но когато Корней му каза, че за тая работа заслужава да го изпъдят, Капитонич подскочи към него и размахал ръце пред лицето на Корней, заговори:
— А ти не би ли я пуснал? Десет години си служил, нищо лошо не си виждал, та сега ще я срещнеш и ще кажеш: моля, излезте навън! Много тънко разбираш ти от политика! Така е то! По-добре е да си спомниш как си обирал господаря, как си мъкнал енотови шуби!
— Солдатин! — презрително каза Корней и се извърна към влизащата бавачка. — Представете си, Мария Ефимовна: пуснал я, никому не казал — обърна се към нея Корней. — Ей сега ще излезе Алексей Александрович и ще влезе в детската стая!
— Ех, какви работи стават! — каза бавачката. — Вие, Корней Василиевич, да можете да го задържите някак си, господаря де, а пък аз ще изтичам да я изведа някак. Ех, какви работи стават!
Когато бавачката влезе в детската стая, Серьожа разказваше на майка си как паднали заедно с Наденка, като се търкулнали от едно високо място и три пъти се преметнали. Тя слушаше гласа му, виждаше лицето и игривия му израз, пипаше ръката му, но не разбираше какво й разправя той. Трябва да си отиде, трябва да го остави — само това мислеше и чувствуваше тя. Чуваше и стъпките на Василий Лукич, който се приближаваше до вратата, и кашляше, чуваше и стъпките на приближаващата бавачка, но седеше като вкаменена и нямаше сили нито да заприказва, нито да стане.
— Господарке, миличка! — започна бавачката, като пристъпи до Ана и зацелува ръцете и раменете й. — Ето Бог донесе радост на нашия именник. Вие никак не сте се променили.
— Ах, бавачке, мила, аз не знаех, че сте още в тая къща! — каза Ана, като се опомни за миг.
— Аз не съм тук, живея с дъщерята, дойдох да го поздравя, Ана Аркадиевна, миличка!
Бавачката изведнъж заплака и отново започна да целува ръката й.
Серьожа, със светнали и усмихнати очи, се бе уловил с едната ръка за майка си, а с другата — за бавачката и тупкаше по одеялото с пълничките си голи крачета. Нежността на любимата бавачка към майка му го бе довела във възторг.
— Мамо! Тя често идва при мене и когато дойде… — започна той, но прекъсна, като забеляза, че бавачката шепнешком каза нещо на майка му, а върху майчиното му лице се изписа уплаха и нещо прилично на срам, което никак не й подхождаше.
Тя пристъпи до него.
— Милото ми! — каза тя.
Не можа да каже
— Мили, мили Кутик! — издума тя името, с което го наричаше, когато бе малък. — Нали няма да ме забравиш? Ти… — Но не можа да говори повече.
Колко думи отпосле й идваха наум, които можеше да му каже! А сега не знаеше и не можа да каже нищо. Но Серьожа разбра всичко, което тя искаше да му каже. Разбра, че тя е нещастна и че го обича. Разбра дори онова, което бавачката й каза шепнешком. Той чу думите: „Винаги в девет часа“ и разбра, че става дума за баща му и че майка му и баща му не бива да се срещнат. Той разбираше това, но едно не можеше да разбере: защо на лицето й се изписаха уплаха и срам? Тя не е виновна, а се страхува от него и се срамува за нещо. Той искаше да зададе един въпрос, който би му изяснил това съмнение, но не смееше да го направи: виждаше, че тя страда и му беше жал за нея. Мълчаливо се притисна към нея и шепнешком каза:
— Не си отивай още. Той няма да дойде скоро.
Майка му го отстрани от себе си, за да разбере дали той мисли това, което говори, и в изплашения израз на лицето му прочете, че той не само говори за баща си, но и сякаш я пита как трябва да мисли за него.
— Серьожа, приятелю — каза тя, — обичай го, той е по-мил и по-добър от мене и аз съм виновна пред него. Когато пораснеш, ще отсъдиш.
