ново, възторжено, неотдавна разпространено в Петербург мистично настроение, което на Алексей Александрович се струваше излишно, сега му беше приятно да слуша.
— Аз съм слаб. Съсипан съм. Не съм предвидил нищо и сега не разбирам нищо.
— Приятелю! — повтаряше Лидия Ивановна.
— Не е загубата на онова, което нямам сега, не — продължи Алексей Александрович. — Аз не съжалявам. Но не мога да не се срамувам от хората за положението, в което се намирам. Това е лошо, но не мога, не мога.
— Високата постъпка на прощаване, от която се възхищавам и аз, и всички, сте извършили не вие, а Той, който обитава в сърцето ви — каза графиня Лидия Ивановна, вдигайки възторжено очи, — и затова не можете да се срамувате от постъпката си.
Алексей Александрович се намръщи, сключи ръце и започна да пука с пръстите си.
— Трябва да се знаят всички подробности — каза той с тънък глас. — Силите на човека имат граници, графиньо, и аз стигнах границите на моите сили. Днес цял ден трябваше да правя разпореждания, разпореждания в къщи, които произтичат (той подчерта думата
Алексей Александрович искаше да спомене за сметката, която му бяха донесли, но гласът му затрепери и той спря. За тая сметка на синя хартия, за шапка и панделки, той не можеше да си спомни без съжаление за себе си.
— Разбирам, приятелю — каза графиня Лидия Ивановна. — Всичко разбирам. Помощ и утеха ще намерите не в мене, но все пак съм дошла само за да ви помогна, ако мога. Ако можех да ви освободя от всички тия дребни унижаващи грижи… Разбирам, че е нужна женска дума, женско разпореждане. Възлагате ли това на мене?
Алексей Александрович мълчаливо и благодарно й стисна ръката.
— Ние заедно ще се заемем със Серьожа. Аз не съм силна в практическите работи. Но ще се нагърбя, ще бъда ваша икономка. Не ми благодарете. Аз не правя това сама…
— Не мога да не ви благодаря.
— Но, приятелю, не се отдавайте на това чувство, за което поменахте — да се срамувате от онова, което е най-голяма възвишеност за един християнин:
Сега Алексей Александрович я слушаше и ония изрази, които по-рано не че му бяха неприятни, но му се струваха излишни, сега му се видяха естествени и утешителни. Алексей Александрович не обичаше тоя нов, възторжен дух. Той беше вярващ човек, който се интересува от религията предимно в политически смисъл, а новото учение, което си позволяваше някои нови тълкувания, му беше неприятно по принцип тъкмо защото отваряше врати за спор и анализ. По-рано той се отнасяше студено и дори враждебно към това ново учение и с графиня Лидия Ивановна, която се увличаше от него, не спореше никога, а старателно отбягваше с мълчание предизвикателствата й. И сега за пръв път я слушаше с удоволствие и вътрешно не й възразяваше.
— Много, много ви благодаря и за делата, и за думите ви — каза той, когато тя престана да се моли.
Графиня Лидия Ивановна стисна още веднъж и двете ръце на приятеля си.
— Сега пристъпвам към работа — усмихната каза тя, след като помълча и избърса от лицето си следите от сълзите. — Отивам при Серьожа. Само в краен случай ще се обърна към вас. — И тя стана и излезе.
Графиня Лидия Ивановна отиде в стаята на Серьожа и там, заливайки със сълзи бузите на изплашеното момче, му каза, че баща му е светец и че майка му е умряла.
Графиня Лидия Ивановна изпълни обещанието си. Тя наистина се нагърби с всички грижи по уредбата и ръководенето къщата на Алексей Александрович. Но тя не преувеличаваше, като казваше, че не е силна в практическите работи. Всичките й разпореждания трябваше да се променят, понеже бяха неизпълними, и се променяха от Корней, камериера на Алексей Александрович, който незабелязано за всички бе повел сега цялата къща на Каренин и докато обличаше господаря си, спокойно и предпазливо му докладваше какво е необходимо. Но помощта на Лидия Ивановна все пак беше до голяма степен действителна: тя даде нравствена опора на Алексей Александрович със своята любов и уважение към него и особено с това, че, както й бе приятно да мисли, почти го бе обърнала в християнството, сиреч от равнодушен и лениво вярващ бе го превърнала в пламенен и твърд привърженик на онова ново обяснение на християнското учение, което напоследък бе се разпространило в Петербург. За Алексей Александрович бе лесно да се убеди в това. Също като Лидия Ивановна и другите хора, които споделяха възгледите им, Алексей Александрович бе лишен напълно от дълбочина на въображението, от оная душевна способност, благодарение на която представите, породени от въображението, стават така действителни, че се стремят да съвпаднат с другите представи и с действителността. Той не виждаше нищо невъзможно и несъобразно в представата, че смъртта, съществуваща за невярващите, не съществува за него и че тъй като той има пълна вяра, за чиято мярка е сам съдия, няма вече и грях в душата му и изпитва тук, на земята, вече пълно спасение.
Наистина Алексей Александрович смътно долавяше несериозността и погрешността на тая представа за вярата си и знаеше, че когато бе се отдал на това непосредствено чувство, без да мисли, че неговата прошка е израз на висша сила, той изпитваше по-голямо щастие, отколкото сега, когато всеки миг мислеше, че в душата му живее Христос и че изпълнява неговата воля, като подписва книжата; но за Алексей Александрович беше необходимо да мисли така, беше му така необходимо в унижението си да има оная, макар и измислена възвишеност, от която, презиран от всички, би могъл да презира другите, че се държеше за мнимото си спасение като за действително спасение.
XXIII
Графиня Лидия Ивановна бе се омъжила още като твърде младо възторжено момиче за богат, знатен, много добродушен и безпътен веселяк. На втория месец мъжът й я заряза и на възторжените й уверения в нежност отговаряше само с ирония и дори враждебност, която хората, които познаваха доброто сърце на графа, а не виждаха никакви недостатъци у възторжената Лидия, никак не можеха да си обяснят. Оттогава, макар и да не се разведоха, те живееха разделени и когато мъжът срещаше жена си, винаги се отнасяше към нея с неизменна жлъчна ирония, чиято причина не можеше да се разбере.
Графиня Лидия Ивановна отдавна вече бе престанала да бъде влюбена в мъжа си, но оттогава никога не преставаше да бъде влюбена в някого. Тя се влюбваше в неколцина изведнъж, и в мъже, и в жени; влюбваше се почти във всички хора, които изпъкваха с нещо особено. Беше влюбена във всички нови принцеси и принцове, които влизаха в родство с царското семейство, беше влюбена в един митрополит, в един викарий и в един свещеник. Беше влюбена в един журналист, в трима славяни, в Комисаров; в един министър, в един лекар, в един английски мисионер и в Каренин. Всички тия влюбвания, които ту отслабваха, ту се усилваха, изпълваха сърцето й, създаваха й занимание и не й пречеха да поддържа най- широки и сложни придворни и светски отношения. Но откак, след нещастието, което бе постигнало Каренин, тя бе го взела под особеното си покровителство, откак бе се нагърбила с къщата на Каренин, като се грижеше за благосъстоянието му, тя почувствува, че всичките й други влюбвания не са истински и че сега е влюбена истински само в Каренин. Чувството, което сега изпитваше към него, й се виждаше по-силно от всички по-раншни чувства. Като го анализираше и сравняваше с по-раншните, тя ясно виждаше, че не би се влюбила в Комисаров, ако той не бе спасил живота на императора, не би се влюбила в Ристич-Куджицки, ако не съществуваше славянският въпрос, но че обичаше Каренин заради самия него, за възвишената му неразбрана душа, заради милия за нея тънък звук на гласа му с неговите провлечени нотки, за уморения му поглед, за характера му и за меките бели ръце с издути жили. Тя не само се радваше, когато го срещнеше, но търсеше да види върху лицето му впечатлението, което му правеше. Искаше да му се харесва не само с
