че тълпа дворяни бе заобиколила губернския представител, който говореше нещо. Левин пристъпи по-близо. Като отговаряше на дворяните, Снетков говореше за доверието на дворянството, за любовта към него, която той не заслужава, защото цялата му заслуга се състои в предаността към дворянството, на което той е посветил дванадесетгодишната си служба. Няколко пъти той повтори думите: „Служих, доколкото ми бяха силите, с вяра и правда, ценя и благодаря“ — и веднага прекъсна от задавящите го сълзи и излезе от салона. Дали тия сълзи произлизаха от съзнанието за несправедливостта към него, от любовта му към дворянството или от натегнатото положение, в което се намираше, чувствувайки се заобиколен от врагове, но вълнението му се предаде и на другите, повечето от дворяните бяха трогнати и Левин почувствува нежност към Снетков.
На вратата губернският представител се сблъска с Левин.
— Пардон, извинете, моля — каза той като на непознат човек; но след като позна Левин, плахо се усмихна. На Левин се стори, че той искаше да каже нещо, но не можа да продума от вълнение. Изразът на лицето и цялата му фигура в мундир, кръстове и бели панталони с галони, както вървеше бързо, напомни на Левин преследван звяр, който вижда, че работата му е лоша. Тоя израз върху лицето на представителя особено трогна Левин, защото едва вчера той бе ходил у дома му по настойническото дело и бе го видял в цялото му величие на добър и семеен човек. Голяма къща със стари семейни мебели; ненаперени, възмръснички, но почтителни стари лакеи, очевидно още от по-раншните крепостни, непроменили господаря си; дебела, добродушна жена с шапчица с дантели и турски шал забавлява хубавичката си внучка, дъщеря на дъщеря й; напет син — гимназист от шести клас, се е върнал от гимназията и поздравявайки баща си, целува голямата му ръка; внушителните ласкави думи й жестове на домакина — всичко това вчера бе възбудило у Левин неволно уважение и съчувствие. Сега тоя старец бе трогателен и жалък за Левин и затова му се искаше да му каже нещо приятно.
— Значи, вие сте пак наш представител — каза той.
— Едва ли — каза представителят, като се озърна изплашено. — Аз съм уморен, стар съм вече. Има по- достойни и по-млади от мене, нека послужат.
И представителят се скри в една странична врата. Настъпи най-тържественият миг. Трябваше да пристъпят веднага към изборите. Водачите и на едната, и на другата партия брояха на пръсти белите и черните топки.
Разискванията за Флеров дадоха на новата партия не само гласа на Флеров, но й позволиха да спечели и време, така че можаха да докарат трима дворяни, които бяха лишени от възможност да участвуват в изборите поради интригите на старата партия. Привържениците на Снетков бяха напили двамата от дворяните, които имаха слабост към виното, а на третия бяха задигнали мундира.
Като научи за това, новата партия успя през време на разискванията за Флеров да изпрати файтон със свои хора, които да обмундироват дворянина и от двамата пияни да доведат единия на изборите.
— Доведох единия, с вода го поливах — рече придружаващият го помешчик, като се приближи до Свияжски. — Нищо му няма, бива го.
— Не е ли много пиян, няма ли да падне? — каза Свияжски, като поклати глава.
— Не, юнак е. Само дано не го напият тук… Казах на бюфетчика да не му дава по никой начин.
XXIX
Тесният салон, в който пушеха и закусваха, беше пълен с дворяни. Вълнението все растеше и по всички лица се забелязваше безпокойство. Особено силно се вълнуваха водачите, които знаеха всички подробности и броя на топките. Те бяха ръководители на предстоящото сражение. А останалите, като редници преди сражение, макар че се готвеха за боя, засега още търсеха развлечения. Едни закусваха, прави или седнали до масата; други, запушили цигари, крачеха насам-натам из дългия салон и разговаряха с приятели, с които не бяха се виждали много отдавна.
На Левин не му се ядеше, а и не пушеше; не искаше да отиде при своите, сиреч при Сергей Иванович, Степан Аркадич, Свияжски и другите, защото заедно с тях разговаряше оживено и Вронски в щалмайстерски мундир. Левин го видя още вчера на изборите и старателно го отбягваше, понеже не искаше да се срещне с него. Отиде до прозореца и седна, наблюдавайки групите и вслушвайки се в това, което се говореше около него. Особено му беше тъжно, защото виждаше, че всички бяха оживени, улисани и заети, а само той и едно старо-старо беззъбо старче с флотски мундир, седнало до него, фъфлейки, стояха незаинтересовани и без работа.
— Голям вагабонтин! Казвах му, не слуша. Как не! Той за три години не можа да ги събере — енергично каза един попрегърбен, среден на ръст помешчик с напомадени коси, увиснали над бродираната яка на мундира му, като потракваше силно с токовете на новите си, обути очевидно за изборите ботуши. И помешчикът хвърли недоволен поглед към Левин и рязко се обърна.
— Да, мръсна работа, има ли смисъл да се говори — рече с тънък глас дребният помешчик.
След тях цяла тълпа помешчици, заобиколила едни дебел генерал, бързо се приближи до Левин. Очевидно помешчиците търсеха място да си поприказват така, че да не ги чуят.
— Как смее да говори той, че аз съм наредил да откраднат панталоните му! Той сигурно ги е пропил. Плюя на него и на княжеската му титла! Как смее да говори тъй, това е свинство!
— Но позволете! Те се основават на закона — казваха в друга група, — жената трябва да бъде записана дворянка.
— Дотрябвал ми е законът! Аз говоря от душа. Защо сме благородни дворяни! Имай доверие.
— Ваше превъзходителство, елате, Fine champagne133. Друга тълпа вървеше подир един дворянин, който крещеше нещо; това беше един от тримата пияни.
— Винаги съм съветвал Мария Семьоновна да я даде под аренда, защото тя не изкарва нищо — с приятен глас каза един помешчик с побелели мустаци, в полковнишки мундир от стария генерален щаб. Беше същият оня помешчик, когото Левин бе срещнал у Свияжски. Той го позна веднага. Помешчикът също се взря в Левин и те се поздравиха.
— Много ми е приятно. Как не! Много добре си спомням. Миналата година у Николай Иванович, представителя.
— Как е вашето стопанство? — запита Левин.
— Все така, със загуби — с покорна усмивка, но с израз на спокойствие и увереност, че това така и трябва да бъде, отвърна помешчикът и застана до него. — Ама вие как попаднахте в нашата губерния? — запита той. — Дошли сте да вземете участие в нашия coup d’etat134 — каза той, като изговаряше твърдо, но лошо френските думи. — Дошла е цяла Русия: и камерхери, и едва ли не министри. — Той посочи представителната фигура на Степан Аркадич с бели панталони и камерхерски мундир, който вървеше с един генерал.
— Трябва да ви призная, че почти не разбирам значението на дворянските избори — каза Левин.
Помешчикът го погледна.
— Но какво има за разбиране тук? Няма никакво значение. Пропаднала институция, която продължава движението си само по силата на инерцията. Погледнете, мундири — а те ви казват: това е събрание на мирови съдии, на постоянни членове и така нататък, но не на дворяни.
— Но тогава защо идвате? — запита Левин.
— Първо, по навик. Освен това трябва да се поддържат връзките. Един вид нравствено задължение. И после, право да ви кажа, имам интерес. Зет ми иска да се кандидатира за постоянен член. Те не са богати хора и затова трябва да го прокараме. Но тия господа защо идват? — каза той, като посочи ядовития господин, който приказваше зад губернската маса.
— Това са новото поколение дворяни.
— Че са ново, ново са. Но не са дворяни. Те са земевладелци, а ние сме помешчици. Като дворяни, те посягат сами на себе си.
— Но нали казвате, че това е отживяла институция.
— Че е отживяла, отживяла е, но все пак трябва да се отнасяме с по-голямо уважение към нея. Да вземем Снетков… Добри или не, ние сме расли хиляда години. Да речем, че ви се случи да направите пред къщата си градинка, да я планирате, а на това място расте някое столетно дърво… Макар то да е чепато и
