старо, но заради цветните лехи вие няма да отсечете стареца, а ще планирате така лехите, че да използувате и дървото. Такова дърво не може да се отгледа за една година — предпазливо каза той и веднага промени темата на разговора — Ами вашето стопанство как е?
— Не е добре. Около пет процента.
— Да, но вие не смятате себе си. Нали и вие струвате нещо? Да ви кажа за себе си. Преди да се заема със стопанството, получавах като чиновник по три хиляди рубли. Сега работя повече, отколкото на службата, и също като вас получавам по пет процента, и то ако Бог даде. А моят труд е нахалост.
— Но защо правите това? Нали е чиста загуба?
— Правиш го и това си е! Какво да ви кажа? Навик и знаеш, че така трябва. Ще ви кажа нещо повече — продължи помешчикът, като се облакъти на прозореца и се разприказва, — синът ми няма никакво влечение към стопанството. Очевидно ще става учен. Така че няма кой да продължи работата. И все работиш. Ето днес съм садил градина.
— Да, да — каза Левин, — точно така е. Аз винаги чувствувам, че няма истинска сметка в моето стопанство, но ето на, работиш… Чувствуваш някакъв дълг към земята.
— Чакайте да ви кажа — продължи помешчикът. — Дойде ми на гости съсед — търговец. Разходихме се из стопанството, в градината. „Не — каза Степан Василич, у вас всичко е наред, само градината ви е занемарена.“ А пък тя е в ред. „Според моя ум аз бих изсякъл тия липи. Само че когато цъфтят. Това са хиляда липи, от всяка ще излязат по две хубави кори. А днес липовите кори са на цена, бих насякъл и липови трупи.“
— И с тия пари той би накупил добитък или земица, би купил на безценица и би я дал под наем на селяните — с усмивка довърши Левин, който очевидно неведнъж се бе сблъсквал с подобни сметки. — И той ще забогатее. А вие и аз — дай Боже поне да запазим своето и да го оставим на децата си.
— Чувах, че сте женен? — каза помешчикът.
— Да — с гордост и задоволство отвърна Левин. — Да, това е някак чудно — продължи той. — Така си живеем ние без сметка, сякаш като древни весталки сме поставени да пазим някакъв огън.
Помешчикът се усмихна под белите мустаци.
— Между нас има и такива, да речем, като нашия приятел Николай Иванич или граф Вронски, който се засели сега; те искат да водят агрономическа промишленост; то засега това гълта само капитал и не довежда до нищо.
— Но защо не направим като търговците? Защо не изсечем градините си за липови кори? — каза Левин, като се върна към поразилата го мисъл.
— За да пазим огъня, както казахте вие. А това не е дворянска работа. И нашата дворянска работа се извършва не тук, на изборите, а там, в нашия кът. Има и един съсловен инстинкт, който казва какво трябва и какво не трябва да се прави. Същото е и със селяните, доколкото виждам: добър селянин, а гледа да наеме колкото може повече земя. Колкото и да е лоша земята, все оре. Също без сметка. На чиста загуба.
— Същото правим и ние — каза Левин. — Много, много ми е приятно, че се видяхме — прибави той, като видя идващия към него Свияжски.
— Срещаме се за пръв път, откак бяхме се видели у вас — каза помешчикът, — и се разприказвахме.
— Е, поодумахте ли новите порядки? — усмихнат каза Свияжски.
— И това стана.
— Изказахме болката си.
XXX
Свияжски улови под ръка Левин и тръгна с него към своите.
Сега вече не можеха да отминат Вронски. Той стоеше със Степан Аркадич и Сергей Иванович и гледаше право приближаващия се Левин.
— Много ми е приятно. Струва ми се, имах удоволствието да ви срещна… у княгиня Шчербацкая — каза той, подавайки ръка на Левин.
— Да, помня добре нашата среща — каза Левин и като се изчерви силно, веднага се обърна и заприказва с брат си.
Леко усмихнат, Вронски продължи да говори със Свияжски, очевидно без всякакво желание да влезе в разговор с Левин; но Левин, разговаряйки с брат си, непрестанно поглеждаше към Вронски и мислеше за какво да заприказва с него, за да заглади грубостта си.
— За какво става дума сега? — запита Левин, като погледна Свияжски и Вронски.
— За Снетков. Той трябва или да се откаже, или да се съгласи — отвърна Свияжски.
— Но той съгласи ли се, или не?
— Там е работата, че не прави нито едното, нито другото — каза Вронски.
— Ами ако се откаже, кой ще се кандидатира? — запита Левин, като погледна Вронски.
— Който иска — каза Свияжски.
— Вие ли? — запита Левин.
— Само не аз — каза Свияжски, като се смути и хвърли изплашен поглед към ядовития господин, застанал до Сергей Иванович.
— Тогава кой? Неведовски? — каза Левин, чувствувайки, че се забърква.
Но това беше още по-лошо. Неведовски и Свияжски бяха и двамата кандидати.
— Аз пък в никакъв случай — отвърна ядовитият господин.
Той беше самият Неведовски. Свияжски го запозна с Левин.
— Какво, и тебе ли те засегна на болното място? — каза Степан Аркадич, като смигна на Вронски. — Това е нещо като конни надбягвания. Може да става обзалагане.
— Да, това нещо засяга на болното място — каза Вронски. — И щом си се заловил веднъж за работа, иска ти се да я свършиш. Борба! — каза той намръщен и свил силните си скули.
— Какъв практичен човек е Свияжски! Всичко му е така ясно.
— О, да — разсеяно каза Вронски.
Настъпи мълчание, през време на което Вронски — тъй като човек все трябва да гледа нещо — погледна Левин, краката му, мундира му, а след това лицето му и срещнал мрачните му, насочени към него очи, за да каже нещо, рече:
— Но как така — вие сте постоянен селски жител, а не сте мирови съдия? Не сте в мундир на мирови съдия.
— Защото смятам, че мировият съд е глупашко учреждение — мрачно отвърна Левин, който през всичкото време чакаше случай да заприказва с Вронски, за да заглади грубостта си при първата им среща.
— Напротив, аз не мисля така — със спокойно учудване каза Вронски.
— Това е играчка — прекъсна го Левин. — Мировите съдии не ни са нужни. Цели осем години аз не съм имал нито едно дело. А когато съм имал, решаваха го наопаки. Мировият съдия е на четиридесет версти от мене. За едно дело, което струва две рубли, трябва да изпращам пълномощник, който ми струва петнадесет.
И той разправи как един селянин откраднал брашно от мелничаря и когато мелничарят му казал това, селянинът го дал под съд за клевета. Всичко това беше не на място и глупаво и докато го разправяше, Левин сам чувствуваше това.
— О, той е такъв оригинал! — каза Степан Аркадич с бадемовата си усмивка. — Но да вървим, изглежда, че гласуват…
И те се пръснаха.
— Не разбирам — каза Сергей Иванович, който бе забелязал неуместното държане на брат си, — не разбирам как може човек да бъде лишен до такава степен от всякакъв политически такт. Ето какво нямаме ние, русите. Губернският представител е наш противник, с него ти си ami cochon135 и го молиш да се кандидатира. А граф Вронски… аз няма да го правя свой приятел; той ме покани на обед, но няма да отида; ала той е наш — защо ще си създаваш враг от него? После, ти питаш Неведовски дали ще се кандидатира! Това не се прави.
