страна седеше младият губернатор, генерал от свитата. За всички други, както бе видял Вронски, той беше господар на губернията, бе открил тържествено изборите, бе произнесъл реч и бе възбудил и уважение, и раболепие у мнозина; за него обаче той беше Маслов Катка — такъв беше прякорът му в Пажеския корпус, — който се смущаваше пред него и когото Вронски се мъчеше mettre a son aise137. От лявата му страна седеше Неведовски с младото си непоколебимо и ядовито лице. С него Вронски се държеше просто и с уважение.
Свияжски понасяше весело неуспеха си. Това дори не беше неуспех за него, както сам той каза, обръщайки се с чаша в ръка към Неведовски: не можеше да се намери по-добър представител на това ново направление, което дворянството трябва да вземе. И затова всичко честно, както каза той, стои на страната на днешния успех и го чествува.
Степан Аркадич също се радваше, че е прекарал весело времето и че всички са доволни. През време на отличния обед се разправяха епизоди от изборите. Свияжски комично предаде сълзливата реч на губернския представител и като се обърна към Неведовски, отбеляза, че негово превъзходителство ще трябва да избере друга, по-сложна от сълзите контрола на сумите. Друг шеговит дворянин разправи как за бала у губернския представител били изписани лакеи в чорапи и как сега ще трябва да си ги изпратят обратно, ако новият губернски представител не даде бал с лакеи в чорапи.
На трапезата непрекъснато се обръщаха към Неведовски и казваха: „Нашият губернски представител“ и „ваше превъзходителство“.
Казваха тия думи със същото удоволствие, с каквото наричат младата омъжена жена madame и по името на мъжа й. Неведовски си даваше вид, че не само е равнодушен, но и презира това звание, а очевидно беше, че е щастлив и се въздържа да не изрази възторг, който не подхожда за тая нова, либерална среда, в която се намираха всички.
През време на обеда изпратиха няколко телеграми до хора, които се интересуваха от хода на изборите. И Степан Аркадич, комуто беше много весело, изпрати до Даря Александровна телеграма със следното съдържание: „Неведовски е избран с дванадесет гласа. Поздравявам те. Предай.“ Той я продиктува гласно, като забеляза: „Трябва да ги зарадваме.“ А Даря Александровна, след като получи телеграмата, само въздъхна за похарчената рубла и разбра, че телеграмата е била изпратена в края на обеда. Тя знаеше, че в края на обедите Стива има слабост „faire jouer le telegraphe“138.
Всичко, заедно с отличния обед и вината, доставени не от руски търговец, а направо от чужбина, беше благородно, просто и весело. Свияжски беше подбрал обществото от двадесет и пет души измежду съмишлениците, либерални, нови дейци и заедно с това остроумни и порядъчни. Дигаха тостове, също полушеговити, и за новия губернски представител, и за губернатора, и за банковия директор, и за „нашия любезен домакин“.
Вронски беше доволен. Той никак не очакваше такъв мил тон в провинцията.
В края на обеда стана още по-весело. Губернаторът помоли Вронски да отидат на концерт, уреждан в полза на
— Там где има бал и ти ще видиш кашата хубавица. Наистина забележително.
— Not in my line139 — отвърна Вронски, който обичаше тоя израз, но се усмихна и обеща да отиде.
Едва преди да станат от трапезата, когато всички запушиха, камериерът на Вронски се приближи до него с писмо на поднос.
— От Воздвиженско с нарочен пратеник — каза той с многозначителен израз.
— Чудно колко прилича на помощник-прокурора Свентицки — каза на френски един от гостите за камериера, докато Вронски намръщен четеше писмото.
Писмото беше от Ана. Той знаеше съдържанието му още преди да го прочете. Предполагайки, че изборите ще свършат за пет дни, той бе обещал да се върне в петък. Днес беше събота и той знаеше, че писмото съдържа укори, задето не се е върнал навреме. Писмото, което бе изпратил вчера вечерта, сигурно не беше стигнало още.
Съдържанието беше същото, както очакваше, но формата беше неочаквана и особено неприятна за него.
„Ани е много болна, лекарят казва, че може да е възпаление. Сама не мога да се справя. Княжна Варвара не е помощница, а пречка. Чаках те завчера, вчера и сега изпращам човек да научи де си и какво правиш. Исках да дойда, но се отказах, като зная, че ще ти бъде неприятно. Прати някакъв отговор, за да зная какво да правя.“
Детето било болно, а тя искала да дойде. Дъщерята била болна, а пък пише с такъв враждебен тон.
Това невинно веселие след изборите и тая мрачна, тежка любов, при която трябваше да се върне, поразиха Вронски с противоположността си. Но трябваше да замине и с първия влак през нощта той си замина.
XXXII
Преди още Вронски да замине за изборите, Ана бе обмислила, че сцените, които се повтаряха помежду им при всяко негово заминаване, могат само да го охладят, а не да го привържат към нея, и реши да направи всички възможни усилия над себе си, за да понася спокойно раздялата. Но студеният строг поглед, с който той я погледна, когато дойде да й съобщи за заминаването, я оскърби и още преди да бе заминал, спокойствието й бе вече нарушено.
Когато отпосле в самотата си мислеше за тоя поглед, който изразяваше право на свобода, тя както винаги стигна до едно — съзнание за своето унижение. „Той има право да отиде когато и където си иска. И не само да отиде, но и да ме остави. Има всички права, а аз нямам никакви. И понеже знае това, той не трябваше да го направи. Но какво направи той?… Погледна ме студено, строго. Разбира се, това е неопределимо, неосезаемо, но това нещо го нямаше по-рано и тоя поглед значи много нещо — мислеше тя. — Тоя поглед показва, че той започва да изстива.“
И макар да бе убедена, че той започва да изстива, все пак нямаше какво да прави, не можеше да промени с нищо отношението си към него. Също както и по-рано тя можеше да го задържи само с любовта и привлекателността си. И също както по-рано със занимания през деня и с морфин нощем можеше да заглуши страшните мисли какво ще стане, ако я разлюби. Наистина имаше още едно средство: не да го задържи — в това отношение тя не искаше нищо друго освен любовта му, — а да се сближи с него, да бъде в такова положение, че той да не я напусне. Това средство беше разводът и бракът. И тя започна да го желае и реши да се съгласи още при първия случай, когато той или Стива й заприказват за това.
С такива мисли Ана прекара без него пет дни, дните, през които той трябваше да отсъствува.
Разходките, разговорите с княжна Варвара, посещенията в болницата и главно четенето, четенето на книги една след друга поглъщаха времето й. Но на шестия ден, когато кочияшът се върна сам, тя почувствува, че не е в състояние да заглуши с нищо мисълта си за него и за това какво прави там. В същото време се разболя дъщеря й. Ана започна да се грижи за нея, но и това не я развличаше, толкоз повече, че болестта не беше опасна. Колкото и да се мъчеше, тя не можеше да обича това момиченце, но не можеше и да се преструва, че го обича. Надвечер тоя ден, останала сама, Ана почувствува такъв страх за него, че реши да замине за града, но след като размисли добре, написа онова противоречиво писмо, което Вронски получи и което тя бе изпратила с нарочен пратеник, без да го препрочете. На другата сутрин получи неговото писмо и се разкая, че му е писала. С ужас очакваше да се повтори тоя строг поглед, с който той я стрелна при заминаването, особено когато ще научи, че момиченцето не е било тежко болно. Но все пак се радваше, че му е писала. Сега Ана вече си признаваше, че той се отегчава при нея, че със съжаление захвърля свободата си, за да се върне при нея, и въпреки това се радваше, че той ще си дойде. Нека се отегчава, но ще бъде тук при нея, за да може тя да го вижда и да знае всяко негово движение.
Тя седеше в приемната, под лампата, с една нова книга от Тен и четеше, като се ослушваше в шума на вятъра навън и очакваше всеки миг пристигането на колата. Няколко пъти й се стори, че чува тропот на
