колела, но се бе излъгала; най-после се чу не само тропането на колелата, но и викът на кочияша, и глух звук в покрития вход. Дори княжна Варвара, която нареждаше картите, потвърди това и Ана, пламнала, стана, но вместо да отиде долу, както по-рано бе ходила на два пъти, тя се спря. Изведнъж я досрамя за своята измама, но най-много я достраша как ще я посрещне той. Чувството на обида беше вече минало; тя се страхуваше само от неговия израз на недоволство. Спомни си, че от два дни вече дъщеря й е съвсем здрава. Дори я доядя на нея, че се бе оправила тъкмо в това време, когато бе изпратено писмото. След това си спомни за него, че той е тук, цял, с ръцете си, с очите си. Чу гласа му. И като забрави всичко, радостно изтича насреща му.
— Е, как е Ани? — плахо каза той отдолу, като гледаше тичащата насреща му Ана.
Той седеше на стола и лакеят събуваше топлия му ботуш.
— Нищо, по-добре е.
— А ти? — каза той като се отърсваше.
Тя улови с двете си ръце ръката му и я потегли към талията си, без да снема очи от него.
— Е, много се радвам — каза той, като оглеждаше студено нея, прическата й, роклята й, която той знаеше, че е облякла заради него.
Всичко това му се харесваше, но то му се бе харесвало вече толкова пъти! И върху лицето му се изписа опя строг каменен израз, от който тя толкова много се страхуваше.
— Е, много се радвам. А ти здрава ли си? — каза той, като избърса с кърпичка мократа си брада и целуна ръката й.
„Все едно — мислеше тя, — само да е тук, а когато е тук, той не може, не смее да не ме обича.“
Вечерта мина щастливо и весело в присъствието на княжна Варвара, която му се оплака, че докато го нямало, Ана вземала морфин.
— Но какво да правя? Не можех да спя… Пречеха ми мислите. Когато той е тук, никога не вземам. Почти никога.
Той разправи за изборите и с въпросите си Ана умееше да го наведе тъкмо на онова, което го радваше — на успеха му. Тя му разправи всичко, което го интересуваше у дома. И всичките й сведения бяха най-радостни.
Но късно вечерта, когато останаха сами, Ана, виждайки, че го е завладяла отново напълно, поиска да заличи тежкото впечатление от погледа му заради писмото. Тя каза:
— Признай, че те е било яд, когато получи писмото, и не ми повярва, нали?
Още щом каза това, тя разбра, че колкото и любовно да бе разположен сега към нея, той не бе й простил.
— Да — каза той. — Писмото беше толкова странно! Хем Ани била болна, хем си искала да дойдеш.
— Всичко това бе истина.
— Но аз не се съмнявам.
— Не, съмняваш се. Виждам, че си недоволен.
— Нито за миг. Наистина недоволен съм само от това, че ти сякаш не искаш да допуснеш, че има задължения…
— Задължения да отидеш на концерт…
— Но да не говорим — каза той.
— Защо да не говорим?
— Искам само да кажа, че могат да се случат непредвидени работи. Ето сега ще трябва да замина за Москва по делото за къщата… Ах, Ана, защо си толкова раздразнителна? Нима не знаеш, че аз не мога да живея без тебе?
— Но ако е така — каза Ана и гласът й изведнъж се промени, — ти се измъчваш от тоя живот… Да, ти си дойдеш за един ден и пак гледаш да заминеш, както правят…
— Ана, това е жестоко. Аз съм готов да дам целия си живот…
Но тя не го слушаше.
— Щом ще заминеш за Москва, и аз ще дойда. Няма да остана тук. Ние трябва или да се разделим, или да живеем заедно.
— Та ти знаеш, че това е единственото ми желание. Но заради това…
— Трябва развод ли? Аз ще му пиша. Виждам, че не мога да живея така… Но ще дойда с тебе в Москва.
— Сякаш ме заплашваш. Та аз не желая нищо така много, както да не се разделям с тебе — усмихнат каза Вронски.
Но когато каза тия нежни думи, в очите му блесна не само студеният, но и зъл поглед на преследван и ожесточен човек.
Тя видя тоя поглед и разбра правилно значението му.
„Щом е така, това е нещастие!“ — казваше тоя му поглед. Това беше едно минутно впечатление, но тя не го забрави никога вече.
Ана писа писмо до мъжа си, в което го молеше за развод, и в края на ноември, след като се разделиха с княжна Варвара, която трябваше да отпътува за Петербург, тя замина заедно с Вронски за Москва. В очакване да получат всеки ден отговор от Алексей Александрович, а след това и развод, те се настаниха сега заедно като съпрузи.
Седма част
I
От три месеца вече Левини живееха в Москва. Отдавна вече бе минал срокът, когато, според най- точните пресмятания на сведущи в тия работи хора, Кити трябваше да роди; а тя все още носеше бременността и по нищо не личеше, че времето е по-близо сега, отколкото преди два месеца. И лекарят, и акушерката, и Доли, и майка й, и особено Левин, който не можеше без ужас да си помисли за наближаващото, започваха да изпитват нетърпение и безпокойство; само Кити се чувствуваше напълно спокойна и щастлива.
Сега тя ясно съзнаваше, че у нея се заражда едно ново чувство на любов към бъдещото, а за нея донейде и настоящо дете и с наслада се вслушваше в това чувство. Сега това дете не беше вече само частица от нея, а понякога живееше и свой, независим от нея живот. Често пъти й ставаше неприятно от това, но едновременно й се искаше да се смее при тая странна нова радост.
Всички, които тя обичаше, бяха при нея и всички бяха така добри към нея, така й угаждаха, така й се виждаше всичко приятно, че ако не знаеше и не чувствуваше, че това трябва да свърши скоро, тя не би и желала по-добър и по-приятен живот. Само едно разваляше прелестта на тоя живот, а именно — че мъжът й не беше оня, какъвто тя го обичаше и какъвто беше на село.
Тя обичаше неговия спокоен, ласкав и гостоприемен тон в село. А в града той постоянно изглеждаше неспокоен и нащрек, сякаш се страхуваше да не би някой да го обиди и главно да не обиди нея. Там, на село, той очевидно знаеше, че е на мястото си, за никъде не бързаше и никога не стоеше без работа. А тук, в града, постоянно бързайте, сякаш да не пропусне нещо, и нямаше какво да прави. И на нея й бе жал за него. Тя знаеше, че на другите той не се вижда жалък; напротив, когато го наблюдаваше в обществото, както понякога наблюдават любимия човек, стараейки се да го видят като чужд, за да си дадат отчет за впечатлението, което прави на другите, Кити виждаше, дори със страх за ревността си, че той не само не е жалък, но е и много привлекателен със своята донейде старомодна порядъчност, със срамежливата си учтивост към жените, със силната си фигура и с особеното си, както й се струваше, изразително лице. Но тя го виждаше не отвън, а отвътре; виждаше, че тук той не е истинският; иначе не можеше да определи състоянието му. Понякога в душата си тя го укоряваше, че не умее да живее в града, а понякога съзнаваше, че за него е наистина трудно да уреди тук живота си така, че да бъде доволен от него.
И наистина, какво трябваше да прави той? На карти не обичаше да играе. В клуба не ходеше. Да дружи с весели мъже като Облонски, тя знаеше сега какво значи… това значеше да пие и след пиенето да ходи някъде. Тя не можеше да помисли без ужас къде ходят в такива случаи мъжете. Да ходи в обществото? Но
