тя знаеше, че в такъв случай трябва да намира удоволствие в сближаването с млади жени, и не можеше да иска това. Да седи у дома си при нея, майка й и сестрите й? Но колкото и да й бяха приятни и весели тия все едни и същи разговори — „Алини-Надини“, както наричаше тия разговори между сестрите старият княз, — тя знаеше, че сигурно му е скучно да ги слуша. Но какво му оставаше да прави? Да продължи да пише книгата си? Той се опита да прави това и отначало ходеше в библиотеката да търси цитати и справки за книгата си; но както й казваше, колкото повече не работеше нищо, толкова по-малко време му оставаше. А освен това й се оплакваше, че тук бе разговарял прекалено много за книгата си и затова всичките му мисли за нея са се объркали и са изгубили интерес.
Единствената полза от тоя градски живот беше, че тук в града нямаше никога свади помежду им. Дали защото градските условия бяха други, или защото и двамата бяха станали по-предпазливи и по- благоразумни в това отношение, в Москва помежду им нямаше скарвания поради ревност, от каквито се страхуваха толкова много, когато се преместваха в града.
В това отношение се случи дори едно много важно и за двама им събитие, а именно срещата на Кити с Вронски.
Старата княгиня Мария Борисовна, кръстница на Кити, която я обичаше много, бе пожелала непременно да я види. Кити поради положението си не ходеше нийде, но сега отиде заедно с баща си у почтената бабичка и там срещна Вронски.
При тая среща Кити можеше да се укори само в това, че за миг, когато видя в цивилните дрехи толкова познатите й някога черти, дъхът й спря, кръвта преля в сърцето й и ярка руменина — тя почувствува това — изби на лицето й. Но това продължи само няколко секунди. Баща й, който нарочно заприказва високо с Вронски, още не бе свършил разговора си, когато тя беше вече напълно готова да гледа Вронски, да говори с него, ако трябва, също така, както говореше с княгиня Мария Борисовна, и главно така, че всичко до последната й интонация и усмивка да бъде одобрено от мъжа й, чието невидимо присъствие тя сякаш чувствуваше над себе си в тоя миг.
Тя размени няколко думи с него, дори спокойно се усмихна на шегата му за изборите, които той нарече „нашият парламент“. (Трябваше да се усмихне, за да покаже, че е разбрала шегата.) Но веднага се обърна към княгиня Мария Борисовна и нито веднъж не го погледна, докато той стана да се сбогува; тогава тя го погледна, но очевидно само защото е неучтиво да не погледнеш човека, когато той се покланя за сбогуване.
Тя беше благодарна на баща си, че не й каза нищо за срещата й с Вронски; но по особената му нежност след посещението, през време на обикновената им разходка, видя, че той е доволен от нея. А и тя бе доволна от себе си. Никак не бе очаквала, че у нея ще се намери тая сила да задържи нейде в дъното на душата си всички спомени за по-раншното си чувство към Вронски и не само да изглежда, но и да бъде напълно спокойна и равнодушна към него.
Левин се изчерви много повече от нея, когато тя му каза, че е срещнала Вронски у княгиня Мария Борисовна. Много й беше трудно да му каже това, но още по-трудно бе да продължи да говори за подробностите на срещата, защото той не я разпитваше, а само я гледаше намръщен.
— Много съжалявам, че те нямаше — каза тя. — Не че те нямаше в стаята… аз не бих била така естествена в твое присъствие… Сега се червя много повече, много, много повече — каза тя, като се изчерви до сълзи. — Но да можеше да надзърнеш отнякъде.
Правдивите й очи казаха на Левин, че тя е доволна от себе си и въпреки че бе се изчервила, той веднага се успокои и започна да я разпитва, а тъкмо това тя искаше. Когато той научи всичко, дори и тая подробност, че само в първия миг не е могла да не се изчерви, но отпосле й е било също така просто и леко, както с първия срещнат човек, Левин се развесели напълно и каза, че се радва много за това и сега вече няма да постъпи така глупаво, както на изборите, а ще се помъчи при първа среща с Вронски да бъде колкото може по-любезен.
— Така мъчително е да мислиш, че има един човек почти враг, с когото е тежко да се срещаш — каза Левин. — Много, много съм доволен.
II
— Моля ти се, отбий се у семейство Бол — каза Кити на мъжа си, когато в единадесет часа, преди да излезе от къщи, той й се обади. — Знам, че ще обядваш в клуба, татко те е записал. Ами сутринта какво ще правиш?
— Ще отида само у Катавасов — отвърна Левин.
— Защо толкова рано?
— Той обеща да ме запознае с Метров. Исках да поприказвам с него за моето съчинение, той е известен петербургски учен — каза Левин.
— Да, неговата ли статия толкова хвалеше ти? Е, ами после? — каза Кити.
— Може да се отбия и в съда по делото на сестра ми.
— Ами на концерта? — запита тя.
— Защо ще ходя сам!
— Не, иди; там дават тия нови неща… Това те интересува толкова много! Аз бих отишла непременно.
— Е, във всеки случай ще се отбия у дома преди обед — каза той и погледна часовника си.
— Но облечи си сюртука, та да отидеш право у графиня Бол.
— Непременно ли трябва?
— Ах, непременно! Той е идвал у нас. Какво ти струва пък? Ще се отбиеш, ще седнеш, ще поприказваш пет минути за времето, ще станеш и ще си излезеш.
— Няма да повярваш, толкова съм отвикнал от тия работи, че просто ми е съвестно. Как така? Дошъл чужд човек, седнал, поседял без всякаква работа, попречил им, развалил настроението си и си отишъл.
Кити се засмя.
— Но нали си правил визити като ерген? — каза тя.
— Правил съм, но винаги съм се стеснявал, а сега съм отвикнал дотолкова, че, Бога ми, по-добре да не обядвам два дни, отколкото да направя тая визита. Така ми е съвестно! Все ми се струва, че ще се обидят, ще кажат: защо ли си дошъл без работа?
— Не, няма да се обидят. Аз отговарям за това — каза Кити, като го погледна засмяна в лицето. Тя улови ръката му. — Хайде, сбогом… Отбий се, моля ти се.
Той искаше вече да излезе, след като целуна ръка на жена си, когато тя го спря.
— Костя, знаеш ли, че са ми останали само петдесет рубли.
— Нищо, ще се отбия да взема от банката. Колко? — каза той с познатия за нея израз на недоволство.
— Не, почакай. — Тя задържа ръката му. — Да си поприказваме, това ме безпокои. Струва ми се, не харча за нищо излишно, а парите се топят. Има нещо, което не е в ред.
— Ни най-малко — каза той, като се закашля и я гледаше изпод вежди.
Тя познаваше това кашляне. То бе признак на силното му недоволство, но не от нея, а от себе си. Той наистина беше недоволен, но не от това, че бяха похарчили много пари, а защото му напомнят за онова, което той иска да забрави, понеже знае, че в това има нещо нередно.
— Аз поръчах на Соколов да продаде пшеницата и да вземе аванс срещу мелницата. Във всеки случай ще имаме пари.
— Не, но аз се страхувам, че изобщо много…
— Ни най-малко, ни най-малко — повтори той. — Хайде, сбогом, миличка.
— Не, право да ти кажа, понякога съжалявам, че послушах мама. Колко хубаво щеше да бъде на село! А тук ви измъчих всички и харчим толкова пари.
— Ни най-малко, ни най-малко. Откак съм женен, нито веднъж не се е случвало да кажа, че би било по-добре иначе, отколкото е…
— Истина ли? — каза тя и го гледаше в очите.
Той каза това, без да мисли, само за да я утеши. Но когато я погледна и видя, че тия правдиви мили очи са устремени въпросително към него, той повтори същото вече искрено. „Аз съвсем забравям за нея“ —
