Левин видя, че в тоя въпрос се изказваше вече една мисъл, с която не бе съгласен; но той продължи да излага мисълта си, която се състоеше в това, че руският работник има съвсем различен от другите народи възглед за земята. И за да докаже това положение, побърза да прибави, че според него тоя възглед на руския народ произтича от съзнанието му за своето призвание да засели грамадни свободни пространства на изток.
— Лесно е човек да се заблуди, ако вади заключение от общото призвание на народа — каза Метров, като прекъсна Левин. — Състоянието на работника винаги ще зависи от отношението му към земята и капитала.
И без да остави вече Левин да довърши мисълта си, Метров започна да му излага особеността на учението си.
В какво се състоеше особеността на учението му, Левин не разбра, защото не се и мъчеше да разбере; той виждаше, че въпреки статията си, в която опровергаваше учението на икономистите, и Метров като другите гледа все пак на положението на руския работник само от гледище на капитала, работната заплата и рентата. Макар че трябваше да признае, че в източната, най-голяма част на Русия рентата е още нула, че за девет десети от осемдесетмилионното руско население работната заплата се състои само в изхранване на хората и че капиталът още не съществува другояче освен във вид на най-първобитни оръдия, все пак той разглеждаше всеки работник само от това гледище, при все че в много отношения не се съгласяваше с икономистите и имаше своя нова теория за работната заплата, която теория именно изложи на Левин.
Левин слушаше неохотно и отначало възразяваше. Искаше му се да прекъсне Метров, за да каже една своя мисъл, която според него трябваше да направи излишно по-нататъшното изложение. Но по-късно, като се убеди, че до такава степен гледат различно на работата, че никога няма да се разберат, той престана да противоречи и само слушаше. Въпреки че сега съвсем не го интересуваше това, което казваше Метров, той все пак изпитваше известно удоволствие, като го слушаше. Самолюбието му бе поласкано от това, че такъв учен човек така охотно, с такова внимание и доверие към Левиновото познаване на предмета му излагаше мислите си, като от време из време посочваше само със загатване цялата страна на работата. Той приписваше това на своето достойнство, понеже не знаеше, че Метров, след като бе приказвал с всичките си близки, особено охотно говореше по тоя въпрос с всеки нов човек, пък и изобщо говореше особено охотно с всички по занимаващия го, още неясен за самия него въпрос.
— Но ние ще закъснеем — каза Катавасов, като погледна часовника, щом Метров свърши изложението си.
— Да, днес в Дружеството на любителите има заседание по случай петдесетгодишния юбилей на Свинтич — отговори Катавасов на въпроса на Левин. — Ние с Пьотр Иванич се готвехме да отидем. Обещал съм да чета за неговите съчинения по зоология. Елате с нас, много е интересно.
— Да, наистина време е — каза Метров. — Елате с нас, а оттам, ако искате, ще отидем у дома. Много бих искал да чуя вашето съчинение.
— Не, защо? То още не е довършено. Но на заседанието ще дойда с удоволствие.
— Е, драги, чухте ли? Изказа особено мнение — каза Катавасов, който в другата стая обличаше фрака си.
И започна разговор по университетския въпрос.
Тая зима университетският въпрос беше много важно събитие в Москва. Трима стари професори в съвета не бяха приели мнението на младите; младите бяха изказали особено мнение. Това мнение според едни беше ужасно, а според други беше най-естествено и правилно мнение и професорите се разделиха на две партии.
Едни, към които принадлежеше Катавасов, виждаха в противната страна фалш, донос и измама; други — детинщина и неуважение към авторитетите. Макар че не принадлежеше към университета, откак бе в Москва, Левин няколко пъти вече бе слушал и говорил по тая работа и бе си съставил мнение за нея; той взе участие в разговора, който продължи и на улицата, докато тримата стигнаха до стария университет.
Заседанието бе започнало вече. Около покритата със сукно маса, до която седнаха Катавасов и Метров, седяха шест души и единият от тях, наведен отблизо над ръкописа, четеше нещо. Левин седна на един от празните столове край масата и шепнешком попита седналия до него студент какво четат. Студентът изгледа недоволно Левин и каза:
— Биография.
Макар че Левин не се интересуваше от биографията на учения, но неволно слушаше и научи интересни и нови неща за живота на знаменития учен.
Когато четецът свърши, председателят му благодари и прочете изпратените му стихове от поета Мент по случай тоя юбилей и каза няколко благодарствени думи за стихотвореца. След това с високия си креслив глас Катавасов прочете своите бележки върху научните трудове на юбиляря.
Когато Катавасов свърши, Левин погледна часовника си, видя, че е вече два часът и помисли, че до концерта няма да успее да прочете съчинението си на Метров, пък и сега вече не му се искаше да прави това. През време на четенето той мислеше и за проведения разговор. Сега му беше ясно, че макар мислите на Метров може да имат значение, и неговите мисли също имат значение; тия мисли могат да се уяснят и да доведат до нещо само когато всеки работи отделно в избрания път, а от споделяне на тия мисли не може да излезе нищо. И след като реши да се откаже от поканата на Метров, в края на заседанието Левин се приближи до него. Метров запозна Левин с председателя, с когото разговаряха за политическите новини. При това Метров разправи на председателя същото, което бе разправил на Левин, а Левин направи същите бележки, които бе направил вече тая сутрин, но за разнообразие изказа и едно свое ново мнение, което в момента му хрумна. След това заприказваха пак по университетския въпрос. Понеже Левин бе чул вече всичко това, побърза да каже на Метров, че за съжаление не може да се възползува от поканата му, сбогува се и се запъти към Лвов.
IV
Лвов, женен за Натали, сестрата на Кити, бе прекарал целия си живот в столиците и в чужбина, дето бе получил и възпитанието си, и служеше като дипломат.
Миналата година той напусна дипломатическата служба, но не поради някоя неприятност (той никога и с никого не бе имал неприятности), и мина на служба в дворцовото ведомство в Москва, за да може да даде най-добро възпитание на двете си момчета.
Въпреки напълно противоположните им навици и възгледи и въпреки че Лвов беше по-стар от Левин, тая зима те се сближиха много и се обикнаха.
Лвов си беше в къщи и Левин влезе при него без предупреждение.
В домашен сюртук с колан, с кожени пантофи, Лвов седеше в креслото и с pince-nez със сини стъкла четеше книга, сложена на пюпитър, като държеше предпазливо настрана с красивата си ръка изгоряла до половината пура.
Когато той видя Левин, неговото прекрасно, изтънчено и още младо лице, на което къдравите блестящи сребърни коси придаваха още по-благороден израз, светна в усмивка.
— Прекрасно! Аз исках да изпратя някого у вас. Е, как е Кити? Седнете тук, по-удобно е… — Той стана и приближи люлеещия се стол. — Четохте ли последния циркуляр в Journal de St.-Petersbourg? Аз го намирам отличен — каза той с донейде френски акцент.
Левин разправи това, което според Катавасов се говори в Петербург, и след като поприказваха за политика, разказа му за запознаването си с Метров и за отиването си на заседанието. Това нещо заинтересува много Лвов.
— Завиждам ви, че имате достъп в тоя интересен учен свят — каза той. И след като се разприказва както обикновено, веднага премина на по-удобния за него френски език. — Наистина нямам и време. И службата, и занятията ми с децата ме лишават от това; а освен това не се срамувам да кажа, че и образованието ми е твърде недостатъчно.
— Аз не мисля така — усмихнат каза Левин и както винаги се трогна от неговото ниско мнение за себе си, което той си бе съставил съвсем искрено, а не от желание да изглежда или дори да бъде скромен.
— Ах, разбира се! Сега аз чувствувам колко малко съм образован. Дори за възпитанието на децата си трябва да опресня много неща в паметта си и просто да се уча. Защото не е достатъчно да има учители,
