полицаи нагоре по всички стълбища. Тежко въоръжени. При пристигането си на всеки етаж те ще ми докладват по радиото. Ще ти препредавам съобщенията им. Не трябва да ни даваш местоположението си. Когато полицаите се приближат, седни на стълбите и сложи ръце на главата си. Ние ще те свалим долу, обещавам. Обещавам ти, ортак.
Чака ги цели четирийсет минути; бяха много предпазливи. Беше на шестия етаж, когато чу гласовете им и скърцането на обувките им. Седна и сложи ръце на главата си, за да го познаят.
Сякаш се връщаше след дълги години отсъствие — далеч от хората. След като го обезоръжиха и Ал им каза по радиото, че точно това е човекът, двама полицаи го вдигнаха и го понесоха по стълбите надолу. Бяха само шестима и се надпреварваха да говорят едновременно. Чудесно, понеже той нямаше какво да каже. Ужасяваше се от онова, което трябваше да разкаже. Беше изгубил тегло; чувстваше го по лекотата, с която го носеха, а после го предадоха на колегите си.
— Как е?
— Добре. Добре съм.
— Кажи ни, ако те тръскаме много.
— Не, справяте се екстра.
Дори през стоманената врата към фоайето чу разбунени гласове някъде над втория етаж. Той промърмори нещо и полицаят, който го крепеше отдясно, каза, че би трябвало вече да е свикнал с такива неща.
— Ето го! Ето го! Отдръпнете се!
Вратата се отвори към стена от хора, полиция, оператори и репортери, всичките викаха към него и се блъскаха. Светлината беше толкова ярка, че го ослепи. Някакъв доктор започна да разрязва левия крачол на панталоните му. Видя носилка на пода.
— Искам да постоя малко.
— Как се чувстваш? — запита една репортерка.
— Наистина ли уби всичките?
— Къде е Ал Пауъл?
— Ето ме тук. — Той стоеше на два метра отзад, с ръка на приклада на своя 38-калибров патлак, а очите му шареха над главите на хората.
Лийланд се усмихна:
— По телевизията изглеждаш по-добре.
— Ще го запомня. — Той отстъпи встрани, без да погледне към ниския, тъмнокос бял мъж отляво: — Това е капитан Дуейн Робинсън.
— Ще трябва да ти зададем няколко въпроса, Лийланд. Сега изучаваме видеозаписите и много ни интересува кой изхвърли тия пари и защо.
Лийланд видя Пауъл да клати глава: на записа не се вижда нищо.
— Не отговарям на никакви въпроси, без да се посъветвам с адвокат — сряза го Лийланд. — Мисля, че съветът му щеше да е да ми се окаже първа помощ.
— Нека поговорим с него — обади се един тъмнокос мустакат репортер.
Лийланд разбра какво става още при първия звук отляво, на вратата за североизточното стълбище. Той искаше да залегне на пода, но Робинсън му се пречкаше, като го избутваше назад към стената. Карл извика и откри огън срещу репортерите, чиито писъци и вопли, докато падаха, почти заглушиха тътена от калашника. Сякаш се гледаше в огледало. Карл беше покрит с мръсотия и кръв. Искаше да ги избие всички. Беше някаква друга лудост, като алчността, която им бе докарала това. Карл нямаше да се насити, докато някой не го спре. Дори Стефани не бе успяла да спре Лийланд. Дори смъртта на Стефани.
Сега Карл откри Лийланд. Сякаш гледаше в огледало. Карл не виждаше никой друг освен Лийланд; Лийланд го знаеше. Робинсън беше извадил пистолета си, но така и не изстреля един куршум. Карл стреля пръв, Ал Пауъл сграбчи Робинсън за рамото и го изтласка пред огъня на Карл. В изражението на Пауъл имаше свирепост, която Лийланд никога не би могъл да си представи след видяното по телевизията горе. Робинсън политна назад и падна върху Лийланд, който усети, че са го уцелили отново, високо в бедрото. Преди шокът и тежестта на Робинсън да го повалят на пода, Лийланд видя как Пауъл се прицели внимателно и с два чисти изстрела разби главата на Карл, а наоколо се разхвърча мозък и кръв.
Лийланд опита да се измъкне изпод Робинсън. С две ръце Пауъл претърколи тялото на Робинсън настрани. Разкъса крачола на Лийланд. Усещаше кръвта така, сякаш някой беше излял паница супа в скута му.
— Лекар! Лекар!
Докторът лежеше мъртъв край Лийланд и Робинсън. Хората се разшаваха по местата, където бяха залегнали из фоайето. Започнаха да викат.
— Дай ми го тоя шибан колан — надвика ги Пауъл, като го разхлабваше. — Няма да умреш в ръцете ми, не сега! — Той върза здраво колана около бедрото на Лийланд. — Хареса ми как се скри зад Робинсън.
Лийланд го погледна с недоумение.
— Той умря като герой — намигна Пауъл. — Не го забравяй!
— По-добре щеше да е да не правиш нищо.
Пауъл го погледна:
— Знам. Но никой не мисли по тоя начин, когато се отнася за него самия — особено ей тоя тип, когото броя за ортак.
— Робинсън направи грешка — високо каза Лийланд, но на себе си.
— Той отдаде живота си за теб — наблегна Пауъл. — Така трябва да се гледа на това. Кръвта спря. Ще живееш!
— Ти си страхотно ченге — каза му Лийланд.
— В сравнение с теб изобщо не съм никакво ченге. — Той плачеше. Ченгетата ги накачулиха, проточили шии да видят. Донесоха банка с кръвна плазма. Появи се ново лице.
— Не махай тоя колан, момче.
— Сержант — каза Пауъл.
— Съжалявам, сержант. Точно така. Не го махай.
— Спокойно — каза Пауъл на Лийланд. — Пред теб са години живот.
Лийланд замълча. Искаше да каже нещо, но изведнъж откри, че не желае да мисли. Осъзна, че всичко му е безразлично — и можеше да се остави на течението. Усети как целият му досегашен дълъг живот потъва дълбоко в паметта му. Вдигнаха го, бързо го забутаха на носилка с колелца към вратата. Някой държеше банката с плазмата и тичаше край него заедно с Пауъл. Пауъл се усмихна — същият човек, който преди малко имаше толкова свиреп вид.
Лийланд затвори очи. Сега и няколко мига още щеше да си мисли за летене.
Информация за текста
© 1979 Родърик Торп
© 1991 Георги Димитров, превод от английски
Roderick Thorp
Die Hard, 1979
Сканиране, разпознаване и редакция: Boman, 2007
Публикация:
РОДЪРИК ТОРП. Умирай трудно
Роман. Серия „Кино“
Американска, първо издание.
