Родърик Торп
Умирай трудно
24 декември
15:49 ч. Централно стандартно време1
— Едно не разбирам! — Таксиметровият шофьор надвика шляпането на чистачките. — Какво ли му минава през ума на човек, когато осакатява някого така.
В мига, в който се обърна назад, за да подчертае с поглед думите си, пикапът на десетина метра пред тях внезапно удари спирачки, забоксува в лапавицата и масивната му задница щръкна като далдисващ кит. Пътникът в таксито, Джоузеф Лийланд, който се бе унесъл в нещо свое си, замаян, протегна ръце; шофьорът реагира, натисна с все сила спирачката и завъртя волана. Таксито поднесе, бавно се завъртя около оста си и се блъсна странично в пикапа. Главата на Лийланд се трясна в рамката на вратата и от челото му текна кръв. Той се стегна в очакване на втори сблъсък с колата отзад, но им се размина.
— Мамка му! — изкрещя шофьорът и стовари юмрука си върху волана. — Мамка му!
— Наред ли си? — попита Лийланд.
— Да. — Той видя веждата на Лийланд. — О, по дяволите! По дяволите!
— Няма защо да се тревожиш. — Върху носната кърпичка на Лийланд бе попило петно кръв колкото пощенска марка.
Шофьорът беше чернокож, млад, с високи скули и бадемови очи. Той и Лийланд тъкмо обсъждаха зверствата в Африка. Падащият сняг бе удължил пътуването от хотела в центъра край огромната арка2, цялата от неръждаема стомана; Лийланд вече знаеше, че шофьорът е дошъл в Сейнт Луис от Бирмингам като ерген в края на петдесетте години и че сега синът му играе в училищния отбор по бейзбол и в целия град няма по-добър от него на трета база.
В гъмжилото от коли близо до летището заговориха за насилието. След като прекара таксито от междущатския на околовръстния път към летището, шофьорът му разказа последните случаи на сексуално осакатяване в Черна Африка, „Ламбърт фийлд“, сети се Лийланд, докато шофьорът му разказваше за отрязани пениси. Не „Линдбърг“, въпреки връзката със Сейнт Луис. „Линдбърг“, опасното летище, беше в Сан Диего. Лийланд бе идвал и напускал Сейнт Луис дузина пъти през последните пет години и не за първи път се объркваше.
Кървеше: за мнозина един зрял мъж с цепната вежда не можеше да е друго, освен върло пиянде. Въпреки обезкуражаващата перспектива Лийланд не бе нито разстроен, нито ядосан. Не беше кой знае какво порязване. Заради произшествието той бе загубил нишката на нещо друго, проблеснало за миг в съзнанието му. Взе да го яде отвътре. Попи кръвта и на носната кърпичка се притури ново петно.
— Съжалявам, мой човек. Наистина съжалявам.
Лийланд виждаше, че съжалява. Шофьорът на пикала отвори вратата и погледна назад, не му се слизаше в бъркотията на пътя. Беше едър, дебел мъж с мустаци, мъж-планина, от онези, с които ченгетата гледат да са любезни. И темпераментът му подхождаше на фигурата: навъси се на таксиметровия шофьор и повелително посочи с палец по посока на банкета. Пикапът се изтегли плавно напред, като бълваше киша върху таксито откъм страната на Лийланд.
— Самолетът ми излита след двайсет минути — напомни Лийланд.
— Тъй ами! С това приятелче можем да се видим на летището. Съжалявам, мой човек. Наистина съжалявам. — Той спря до пикапа, пресегна се и смъкна предното дясно стъкло, а завихреният сняг се втурна вътре.
— Отбий! — ревна дебелият.
— Пътникът ми кърви, а и трябва да хване самолет…
— Я не ми пробутвай тия дивотии! Отбивай! Лийланд смъкна задното стъкло.
— Остави ме да се добера до летището. Дебелият го изучава само миг.
— Не си пострадал чак толкоз. Знам ли какво крои това приятелче? Отбий бе! — кресна той на таксиметровия шофьор.
— Ама той гони самолет!
— Не ми ги пробутвай тия, мръсен негър! Щом той слезе, и ти ще духнеш!
Шофьорът на таксито настъпи газта.
— Майната ти! — кресна той и докато се мъчеше да затвори стъклото, едва не загуби пак управление. — Не съм длъжен да му вървя по гайдата на тоя идиот!
— Той е куку — съгласи се Лийланд. — Ето, виж картата ми. В Калифорния ще съм десет дена, след това се връщам на изток. Ако тоя сетне те тормози, ще ти дам каквото щеш показание.
— Не ми пука за сетне — отвърна шофьорът. — Пука ми за сега.
— Докато съм в таксито ти — успокои го Лийланд, — козовете са у нас.
Шофьорът надзърна в огледалцето.
— Тоя се връща на пътя. Ти да не си малко нещо ченге, а?
— Тия дни — по-скоро съветник. — Лийланд попи отново челото си. — Важното е, че си нося желязцето, дето придава тежест.
— Майчице! Де да знай човек, нали тъй! Ей, все се чудя за едно нещо: как се вкарва тая играчка в самолета?
— Издават ти карта. Много специална. Не можеш я копира.
— Тъй, ясно, трябва си карта. Ама че майтап. Вижте ме кой съм! — присмя се той. Направи ръката си на пушка. — Ей ти го истинският пропуск за навсякъде.
Лийланд се ухили:
— Трябва да запомня това.
Кървенето бе понамаляло, сега обаче го цепеше глава. Май отиваше на зле. Движението оредя и шофьорът погледна напред и към страничното огледало.
— Ей го, иде.
Пикапът беше отляво. Дебелият го насочи така, че той се плъзна към таксито. Лийланд се премести и свали страничното стъкло.
— Не го затривай, мой човек, моля ти се.
— Тия типове сами се затриват — отвърна Лийланд, наслаждавайки се на стария жаргон. Като толкова други чернокожи шофьорът имаше дар-слово — той искаше да разбере какво му минава през ума на човек. Лийланд се бе учудил колко точно бе подбрал думите в случая — и тогава се сети за нещо друго, за онова, което му се беше изплъзнало след произшествието. — Аз съм полицейски служител — викна Лийланд на дебелия. — Остави ни да стигнем до летището.
— Казах му да не ми ги пробутва такива! Сега ти го казвам и на теб! — изръмжа дебелият и изви волана така, че пикапът съвсем притисна таксито.
Лийланд си мислеше за такъв един бабанка, който бе удържал дузина полицаи в един кегелбан в Ню Джързи, мятайки топките като пъпеши. Кой да ти каже колко ли див е пък тоя. Лийланд измъкна своя деветмилиметров браунинг, увери се, че предпазителят е спуснат, и през отвореното стъкло го тикна под носа на дебелия. Браунингът беше пистолет за професионалисти, с тринайсет патрона в магазина и местенце за още един в цевта, което сега беше празно. Дебелият схвана сериозните намерения на Лийланд. Обърна очи и изплези език, сгънат като сандвич. Очакваше Лийланд да го гръмне в лицето… че да си хване самолета.
— Той ще те чака пред летището — му каза Лийланд.
Дебелият седеше неподвижен, боеше се да помръдне. Таксито бавно потегли, бронята застърга.
— Майчице! — проплака шофьорът.
Лийланд трепереше, прилоша му. Можеше да си има големи неприятности — най-малкото му предстоеше сериозно обяснение.
— Направих грешка — побърза да каже на шофьора. — Това тук е само ала-бала. Ако те притисне тоя, ние ще го обвиним в опит за побой.
— Абе, мой човек, хич да не ти пука! Пищов не съм виждал.
Лийланд извади двайсет и пет долара от портфейла си.
