През падащия сняг изникна рампата пред входа на летището.

— Калифорния, а? — отрони шофьорът. — Нямал съм това удоволствие.

— Отивам да видя дъщеря си в Лос Анджелис. После ще отида с кола до Юрика да се видя с един стар приятел.

— Дъщерята омъжена ли е?

— Разведена. Има две деца. Майка й почина, но и ние се бяхме развели години преди това.

— Ще си със семейството значи — подхвана шофьорът. — Това е важното. Аз — също. Ще си прекарам една хубава Коледа напук на всичко. Да ти кажа, мой човек, никога не ми е вървяло с Коледата. Когато бях малък, баща ми се напиваше и ме пердашеше. То пък на кого ли му върви по мед и масло…

Един „Боинг 747“ се вдигна над летището, затъмни белезникавото като рибешки корем небе и заглуши последните думи на шофьора. Пикапът отново се шмугна до тях, дебелият им мяташе застрашителни, навъсени погледи. Лийланд извади още една десетачка от портфейла си, а после и картата, с която да качи заредения браунинг на самолета. Пистолетът беше легален, ала значката, която носеше — не. Беше детективска значка от Ню Йорк Сити, подарък от приятел в тамошния отдел, с гравирано отзад „ТОЯ ЧОВЕК Е ГОЛЯМ ЧЕП“. Лийланд бутна двайсет и петте долара на предната седалка.

Шофьорът дръпна към тротоара и перна брояча.

— Ааа, не, мой човек, аз черпя.

— Весела Коледа! — каза Лийланд, докато му пъхаше парите в ръцете. — Приятни празници!

Шофьорът ги взе. Пикапът спря пред таксито. Един с фуражка отвори вратата откъм Лийланд. Като излезе, Лийланд му даде десетачката.

— Доведете някое ченге, пронто. Багажът отива в Лос Анджелис.

— Да, сър. Ще намеря някой да ви налепи етикетчетата по чантите. Да ви е весела Коледата!

Лийланд почувства, че вече може да се поотпусне. В сутрешното предаване „Добро утро, Америка“ бяха съобщили, че в Лос Анджелис е 25 градуса. Едно ченге идваше през тълпата към автоматичните врати. Лийланд му направи знак да остане оттатък.

— Стой си на мястото! — извика на шофьора. — Весела Коледа!

— И на тебе. Благодаря за помощта. Приятен път!

На Лийланд му беше съвестно, че го изоставя. Вътре той показа картата на ченгето, пак чернокож. В пластмасовата карта бяха втъкани в кодиран ред нишки от редки метали, които заискриха на светлините на летището.

— О, да-да, знам те. — Ченгето, чието име беше Т. Е. ДЖОНСЪН, погледна през рамото на Лийланд. — Какъв е проблемът?

Лийланд обясни, че е бил в таксито по време на произшествието и че другият шофьор просто обезумял. Полицаят Джонсън огледа Лийланд с присвити очи.

— Размаха ли си патлака пред него?

— Само му казах, че имам — излъга Лийланд.

Онзи се усмихна и хвърли поглед към таксито.

— Добре звучи. И братлето ще потвърди, а? Я не ми хвърляй прах в очите!

Лийланд се ухили:

— Честна полицейска! Бих ти козирувал, ама пак ще ми текне кръв.

— Ти по-добре се погрижи за себе си. Върви! Другото е наша работа. Приятни празници!

— И на теб. — Лийланд продължи да стиска в ръка картата, за да я покаже и на полицая при детектора за метал. Отново попи челото си — вече имаше четири големи петна по носната кърпа. Бе се погледнал в едно огледало във витрината на някакъв магазин за подаръци. Истински прорез си беше, но не беше дълбок и едва ли имаше сантиметър и половина на дължина. Нещо все още го безпокоеше. Полицаят при детектора беше пак чернокож: Р. А. ЛОПЕС. Баща испанец и майка негърка? Комбинацията беше по-обичайна за Лос Анджелис и за миг Лийланд се зачуди замаяно дали пък не е попаднал в някакъв огледален свят.

— За кой полет сте?

— 905-и, до Лос Анджелис. В първа класа — правя си коледен подарък.

— Ами то ще е адски полет за онзи, който опита контрабанда. Има двама от бреговия патрул, дето пътуват в трета класа чак до Сан Диего, и някакъв шеф от федералната военна полиция с вас отпред. Ще ви оставя сам да се досетите кой е.

— Не е важно, по-добре му дайте да разбере кой съм аз.

Полицаят Лопес тихо се засмя:

— Ще се обадя на следващия пост. Какво е станало, да не сте се подхлъзнали на леда?

— Дребна работа. Нищо сериозно.

— Е, приятен полет. Да видим за колко време ще разпознаете полицейския шеф.

— Благодаря. Обичам главоблъсканиците.

Часовникът в салона показваше 16:04 ч. и пътниците още се точеха към централния изход. Лийланд попита служителя има ли време за междуградски разговор.

— А, ще поседите известно време, сър. Отложиха полетите с половин час, докато опитваха да домъкнат снегорини от Сейнт Луис. Тези тук не струват. Затваряме в осем.

— Няма начин да не тръгнем, нали?

— Не — потвърди служителят, сякаш отговаряше на бавноразвиващ се.

Само за миг телефонистката записа кредитната му карта и набра номера, а след още миг той вече говореше от кабината със секретарката на дъщеря си.

— О, мистър Лийланд, тя още не се е прибрала от обяд. Вие сте със същия полет, нали?

Беше забравил за разликата във времето.

— Да, но мисля, че ще позакъснеем. Тук е виелица. Но не за това се обаждам. — Не знаеше дали да продължи. — Имах малко произшествие извън летището. Не съм ранен, но веждата ми е цепната.

— О, горкичкият! Как се чувствате?

— Е, малко поразтреперан, но съм добре. Не исках Стефани… мисис Джинаро… да се разстройва, като ме види.

— Ще й кажа. Не се тревожете за нищо.

Някой почука на вратата на кабината: съпровождащата полета, жена на трийсет и пет, с ярко изрусена коса, навита в стил от епохата „Кенеди“. КАТИ ЛОУГАН, според името на картата й. Когато той й обърна внимание, тя се усмихна ослепително, твърде по младежки, и му кимна. Лийланд каза довиждане на секретарката, като внимаваше да не затвори, преди тя да му е пожелала приятен полет, и отвори вратата. Кати Лоуган говореше с професионално бодър тон:

— Мистър Лийланд? Готов ли сте вече? Всички чакаме вас.

Четирийсет и пет минути самолетът се добира до пистата. Лийланд трябваше да си седи на мястото, но Кати Лоуган му надонесе навлажнен и сух лигнин, огледалцето си, лепенка и накрая — два аспирина. След като бе изкопчила от него, че се кани да посети дъщеря си, едва доловима топлина започна да се промъква в държанието й, а това показваше, че и самата тя не е лош детектив. Той не носеше халка, а един мъж не пътува без жена си да прекара Коледа с дъщеря си, стига да има жена. Но още много усилия й трябваха, за да разбере кой е той и дори дали е казал истината за себе си. Тя очевидно беше самотна, чувстваше, че остарява, и беше малко уплашена. Познато му бе това чувство, а фактът, че тя мило изрече името си буква по буква, само го накара да я хареса още повече.

Самолетът беше пълен, приличаше повече на влак за предградията, отколкото на въздухоплан, който прелита половин континент. Мъжът до прозореца беше забил нос в някакво списание. Не можеше да е шефът от федералната военна полиция, беше твърде дребен, за да преодолее изпита по физическа издръжливост. Докато му оказваше първа помощ, Кати Лоуган беше казала, че бурята е стигнала до западните предели на Айова и че първият час на полета ще бъде доста „трусов“, тъй че не би могла да позволи на Лийланд да стане от мястото си, за да се поизмие в умивалнята. Съседът му бе дочул и Лийланд го видя как стисва своя „Нюзуик“ по-здраво.

От войната насам, повече от двайсет години, Лийланд беше летял със свои собствени самолети, като, преди да се откаже, вече беше стигнал до „Чесна 310“. Сега не обръщаше на авиацията повече внимание от който и да е постоянен пътник, но знаеше, че това последно поколение въздушни возила е по-безопасно от

Вы читаете Умирай трудно
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату