отговор го притесни. При тези обстоятелства не би могъл да се огледа, за да се опита да го разпознае сега. Ако произшествието в Сейнт Луис и неговите последици са станали известни, този тип Може да реши да докладва, че е видял Лийланд да прекарва повече от час по време на полета, зает да сваля една от стюардесите. Не можеш да промениш отношението на хората към тези неща. На Лийланд му се искаше да мисли, че тази негова мнителност се е пробудила в таксито, когато завиха по пътя към летището, ала накрая си даде сметка, че е настроен така от сутринта след тридневното бъхтане и е тъй напрегнат и уморен, та независимо от това, колко щастлив е бил току-що с Кати Лоуган, имаше нужда от една нощ дълбок сън.
Три месеца след като Лийланд хвърли на бюрото каквото знаеше по стария, претупан надве-натри случай с убийството, неговият съдружник Майк се прибрал вкъщи рано един следобед и сварил жена си Джоун да се чифтосва в кучешки стил с едно старо гимназиално гадже. Лийланд и Карън бяха очаквали нещо подобно от Джоун, но смятаха, че ще избере по-подходящ момент. Джоун беше от онези хитруши, които хвърлят най-много сили за борба против тези, които не могат да измамят — като семейство Лийланд например. Лийланд и Карън по това време все още бяха формално разделени, но това имаше все по- незначително влияние върху живота им.
Тогава Лийланд не знаеше, че детективското бюро е на път да се продъни напълно. Защото откакто бяха заедно в тоя бизнес, Лийланд беше свободен да се занимава и с други работи, докато Майк водеше сметките и отчетите на бюрото ден по ден. Сега Майк беше емоционална развалина. На Лийланд му трябваше още една година, за да осъзнае, че Майк е безнадежден случай, а тогава Майк бе нападнат и в гръб: Джоун започна процес. Лийланд искаше да се отърве от Майк, но това му струва двугодишните доходи, а Джоун и нейният адвокат грабнаха почти всичко. За година и половина Лийланд взе седем различни заема, като непрекъснато въртеше наличните си средства и сумите от бъдещи плащания, за да удовлетвори всичките си кредитори, включително и Майк. Двамата с Майк неизбежно стигнаха до взаимно разочарование. Лийланд не бе чувал нищо за него от десет години.
Знаеше, че би се отнесъл по-добре с Майк, ако и той самият нямаше свои проблеми. През цялото това време беше под огромно напрежение и разчиташе само на здравето и уменията си, за да не рухне. Това, което Карън можеше да понесе, си имаше предел. През седмицата, когато Лийланд изплащаше последната полица, майка му влезе в болница. Баща му го увери, че тя ще се оправи, и Лийланд искаше да повярва на думите му. Никога не беше изпитвал особена привързаност към майка си, но когато след по-малко от месец тя умря, Лийланд преживя шок, какъвто не беше способен дори да си представи. Беше годината, през която той излезе с печалба от седемдесет и три хиляди долара и започна да посяга към бутилката. Той знаеше докъде ще го докара това, но не даваше и пет пари.
Пилотът съобщи за облачна покривка над района на Лос Анджелис, но без дъжд и с температура 19 градуса в 17:00 ч., което породи доволен шепот сред пътниците. Възвишенията край Сан Бернардино бяха отдясно, щръкнали над мръсножълтата супа, утаена в долините. После се появиха половин дузина наистина високи сгради в търговската част на града, всичките облени в светлина за празниците. И големият надпис на хълма се виждаше смътно, наскоро ремонтиран:
Улиците се изнизаха под крилете, колесниците изтрополиха и боингът заскърца по пистата на единственото летище в света, известно по буквите на неговите багажни етикети —
18:02 ч. Тихоокеанско стандартно време6
— Мистър Лийланд?
Негър, доста възрастен, с почти побелял мустак. Носеше униформа, фуражка с козирка и черна вратовръзка.
— Изпратен съм да ви поема, сър.
— Точно днес ли… тази вечер? Не беше нужно. Би трябвало да сте си у дома със семейството.
— О, за това ми плащат, сър — отвърна човекът с усмивка. — Мисис Джинаро иска да ви откарам до работата й.
Това беше ново.
— Трябва да си взема багажа.
— Аз ще се погрижа за това, сър. Само ми дайте билетите.
Лийланд се чудеше защо Стефи си прави този труд. Не беше никак приятно, особено когато се стига дотам един седемдесетгодишен дядо да прави мускули с куфарите ти.
— Хайде — оживи се той. — Може би ще успеете да стигнете вкъщи навреме за Бъдни вечер.
— Всичко е наред, сър.
Минаха още двайсет минути, докато вземат двете чанти, и още десет, докато големият черен кадилак се измъкне от паркинга и се влее в потока, забързан на изток. Шофьорът включи климатика и някаква стереофонична какофония. Лийланд го помоли да разкара и двете. В мотелите по булевард „Сенчъри“ се нижеха коледни поздравления. Лийланд затвори очи; надяваше се, че Стефи не е сготвила нещо много тежко тази вечер. Беше му казвала сума пъти, че става все по-опак, но простата истина беше, че той не приемаше начина на живот, който дъщеря му водеше напоследък.
Тя беше помощник на вицепрезидента по международните продажби на „Клаксън ойл“. Титла — да си разчекнеш устата, но и работата беше толкова голяма, а заплащането — доволно. Лийланд бе установил, че дъщеря му изкарва добри пари — над четирийсет хиляди годишно, плюс премиите. Проблемът бе, че тя беше всецяло погълната от всичко това — голямо БМВ, три отпуски в годината и ресторантски сметки, клубни членства и кредитни карти, на които той не успяваше да хване дирята. Това, разбира се, си беше нейният живот и той си траеше, но беше убеден, че тя прекалява. За децата се грижеше добре, даваше им се всичко необходимо, те се чувстваха по-добре, отколкото Лийланд можеше да очаква. Той ги обичаше и им пращаше подаръци през цялата година, ала разбираше, че едва ли ги познава изобщо, че тяхното всекидневие е съвършено неведомо за него.
Тук и разстоянието си казваше думата, пък и времето, в което живееха.
Без да се брои миналото и докъде той и Карън бяха докарали собственото си семейство. Стефи беше далеч, първа година в колежа, когато двамата с Карън стигнаха до последната горчива чаша. Той така и не проумя истински дългонатрупваното напрежение, взривило отношенията между тях. В началото на съвместния им живот Карън си бе навлякла сериозни неприятности, вместо да сподели проблемите си с него. Мислеше, че тя се е страхувала. През войната бяха разделени няколко години. Никога не успяха отново да заживеят заедно така, както на младини. Бяха се променили и бяха продължили да се променят, никога не говореха за личните си проблеми и ядове. Той съзнателно задържаше своите за себе си и тя бе решила, че трябва да постъпва по същия начин. От хилядите грешки, които бе допуснал, най-лошата беше, че не прояви внимание към нейната истинска същност.
— Не мога повече така — каза тя една вечер, с чаша в ръка, защото беше време, когато пиеше с него. — Съжалявам, Джо, сто пъти премислих всичко, но не мога по никакъв начин да изтърпя и минута повече. Ти не си човекът, за когото те мислех, когато се срещнахме. Не че вече не те познавам. Знам кой си — през половината време — работяга извън града, чиято работа е толкова потайна и непонятна, че той не иска или не може да я сподели с мен, ако проявя загриженост. Но мога ли да бъда загрижена… за това, дали случайни лица имат достъп до компютъра? Или дали полицейските сили в Прифрънтъл, Небраска, са последната дума в усмиряването на тълпи? Джо, знам, че това не са глупости, но вече ми писна и за мен са глупости. Писна ми заради всичко това да не можеш да вършиш оная работа вечер и ми писна да чакам
