— Покажи му часовника — настоя Елис.
— Ще го види по-късно — отвърна тя.
— Горе в стаята имам макет на моста, мистър Лийланд — вметна Ривърс.
— Наричайте ме Джо. И без бяла брада се чувствам достатъчно стар, ама не се отнасяйте към мене като към Дядо Коледа. — „Или като към Късметлията Линди“, помисли си, защото образите на миналото вече няколко часа се виеха във вихрушка, като листа, понесени от вятъра.
— Аз пък бях в Южния Пасифик — внезапно тръсна Ривърс.
— Ако питате мен, от цялата история ще излязат чудесни картинки за дъвки — поклати глава Лийланд. — Стефи, бих искал малко да се умия, ако може. Вече четиринайсет часа не съм се спрял. Бих искал да ползвам и телефона.
— Нещо не е наред ли? — попита Ривърс.
Лийланд поклати глава. Той си мислеше за старото ченге долу, ала навитата на руло еднодоларова банкнота, която видя върху бюрото на Елис, го направи по-предпазлив.
— Искам да звънна в Сан Диего. — Лийланд се усмихна на Стефи. — Случи се нещо в самолета.
— Стар козел! — подскочи тя. — Взел си самолета до Сан Диего, нали? Тя още не се е прибрала вкъщи.
— Дамата има телефонен секретар или автомат, едното или другото. Не ми го е казвала, но се басирам, че е така.
— Да си полицай е като да имаш шесто чувство, нали? — намеси се Ривърс.
— По-скоро трябва да умееш да събираш отделните факти в цялостна картина — каза Лийланд, без да гледа към Елис.
— Коя е? — попита Стефани, като го дърпаше за ръкава.
— Стюардесата — отговори Лийланд. — Не се безпокой, по-възрастна е от теб… е, немного. Какъв е тоя часовник?
— Купих си подарък. Защо я наричаш стюардеса?
— Обикновено ги наричам съпровождащи полета. Но в случая исках да е ясно, че говоря за жена.
Смехът на мъжете я накара да се изчерви.
— Целите сме в слух — подхвърли Елис. — Ето, всички се настройваме…
— Разстройваме — репликира тя с усмивка.
Лийланд се извърна към Ривърс:
— С радост ще видя този макет по-късно.
— Бива.
С кого спи Стефани, си беше нейна работа — беше достатъчно зряла, та да знае, че служебните връзки водят до неприятности, но на Лийланд хич не му се нравеше, че тук е намесен кокаин. Под своето търговско лустро Елис беше мрачен екземпляр, каквито Лийланд бе виждал, че виждал. Изглежда, Стефани все още беше неспособна да извлича поуки от собствения си живот и Лийланд можеше само да приеме бремето на провала си с нея. Той я притисна до себе си още веднъж:
— Ще използвам твоя кабинет. Знам къде е.
— Ще дойда с теб — поиска тя. — И без това не правехме нищо друго, освен да се потупваме по гърба.
— Тя е главната — каза Ривърс на Лийланд. — Вложи много в това. Нямаше да се справим без нея.
— Страхотно — измърмори Лийланд.
В нейния кабинет — по диагонала от мястото на забавата — Лийланд отиде до прозореца и погледна надолу към улицата. Ягуарът беше изчезнал. Лийланд бе подплашил приятелчето или го бе принудил да си промени плановете.
Джуди и Марк бяха тук, запилени в гъмжилото и в мрака. Забавата беше идея на Ривърс. От Сантяго се бяха обадили сутринта и всички бяха пощурели. Сделката бе много заплетена, преговорите с управляващата хунта бяха деликатни, всичко все още се пазеше в тайна. В „Клаксън“ бяха принудени да държат Стефи на задна линия поради фактора „мачо“, което я бе вбесило. Ривърс я увери, че нейната премия ще е „като другите“. Изчакваше да види.
Лийланд си помисли, че изглежда уморена. От години си беше все две-три кила над нормата, ала сега май бяха поне пет. При тоя кокаин в живота й той трябваше поне да е доволен, че все пак яде. Изглеждаше ужасно изтощена. Може би щеше да е готова да го изслуша след ден-два. Сега — не. Първото нещо, който искаше да й каже, беше колко се гордее с нея.
— Завърти девятка, за да излезеш на външната линия — обясни му тя. — Ще намериш всичко необходимо в банята. Ще се видим оттатък.
Лийланд й махна. Първо намери един указател и се свърза с главния вход.
Пазачът каза „ало“.
— Тук е Лийланд, преди малко влязох. Ягуарчето е духнало.
— Да, добре, аз сега звъннах. Ако няма полза, поне няма и вреда. Той сигурно е някъде тук, наоколо, и на ченгетата няма да им е трудно. Как е забавата горе?
— Оглушителна. Приятна Коледа.
— Ами, ще бачкам тука.
Лийланд реши тази вечер да опита да се свърже с Кати Лоуган, какво пък… но не веднага. В банята установи, че Стефи знае как да си харчи премиите. Такова местенце човек очаква да види в будоар — душ, добре заредена аптечка. След като се подкрепи с още два аспирина, Лийланд си свали сакото и вратовръзката, разкопча яката и нави ръкавите. Смъкна кобура от рамото си и сложи браунинга върху сакото. Години наред се бе оправял и без да носи огнестрелно оръжие, но сетне го заставиха. Без оръжие и без опитността, която би му позволила да си служи ефективно с него, той беше заплаха за себе си и за другите. Винаги е бил отличен стрелец, но сега, дори на тая възраст, поради многогодишната практика, беше по-добър от всякога.
Не му се щеше много-много да се заглежда в браунинга, докато Елис е заседнал в мислите му. По навитата доларова банкнота, свидетелство за наличие на кокаин, тоя тип му стана ясен. Дупедавец. Полицейското управление в Лос Анджелис ги наричаше дупедавци — типове, които си въобразяваха, че могат да са все крачка пред системата в преследване на собствените си отчаяни удоволствия. Стефи спеше с него. Лийланд познаваше дъщеря си. Тя искаше да се доказва — пред майка си, пред него, пред Джинаро, пред Елис и пред всички мъже.
Във всеки случай трябваше да внимава. Той бе избягвал в разговора темата за полицейската работа в кабинета на Елис заради навитата банкнота. Марихуаната беше навсякъде, особено в Калифорния, но кокаинът беше сериозна работа и никой не може да каже как биха постъпили хора, заплашени с години затвор. По-добре да се прави на гламав, за какъвто Елис имаше Ривърс. Това, което разочарова Лийланд, бе, че и Стефи го подценява — беше забравила за оня начин на живот, който Ривърс определяше като „шесто чувство“.
Лийланд не харесваше Ривърс бог знае колко повече от Елис, и то не заради това лигавене с бойното другарство от войната. Ривърс беше още един „пробивен“ тип — като Елис, само че по-талантлив. Бе постигнал много благодарение на тексаското си хладнокръвие. Някои източноамериканци никога не успяваха да разберат каква е причината и тексасците винаги печелеха от това.
Тексас — това бе друго светоусещане, друга култура. Да очистиш някого не беше достатъчно: трябваше да го гледаш в очите, да се усмихваш и да стискаш ръката му. Ей това беше Ривърс, сладуран. Една утеха: Елис си мислеше, че е добър колкото Ривърс, а не беше.
Като пътешественик, който се опитва да не заспи, Лийланд изми шията и ръцете до лактите, а после и лицето си със студена вода, като внимателно заобиколи лепенката на веждата си. После енергично се избърса, като се разтъркваше, за да предизвика оросяване на кожата си. Почувства се по-добре, психически уморен, но все още не беше готов за спане, беше „освестен“ за още няколко часа.
Изу обувките и чорапите си. През шейсетте, първия път, когато отиде по работа в Европа, той седна до някакъв германец, директор в американския клон на оптична фирма, който от първата четвърт на века беше прекосявал Атлантика седемдесет пъти. Лийланд излъга, че работи за „Форд“ и проучва предимствата на
