въздушния транспорт пред водния при превоза на части, с което се намаляват средствата, блокирани в стокови запаси, а после остави стария човек да приказва — от Вирджиния до Хамбург.
Старецът бе познавал Хитлер, когото наричаше селяндур, неспособен да променя мнението си. Най- добрият начин да пресечеш океана, каза той, от всички начини, които бил опитал, си оставал дирижабълът. Сто мили в час на височина триста метра, почти два дена в компанията на истински дами и джентълмени. Чудесен мъж, натрупал мъдрост. Лийланд беше готов да излъже, ако той го беше попитал какво е правил през войната.
— Искате ли да ви издам една тайна, мистър Бизнесменски? Ще бъдете кукуряк в края на деня, ако си поизмиете краката. Походете бос десет минути. Ще се почувствате страхотно.
Вярно беше. Като подгъваше пръстите си, със запретнати до коленете крачоли, Лийланд примъкна телефона на дъщеря си до прозорците, натъкми го на коляното си, набра девятка, сетне единица, за да излезе от Лос Анджелис, после — кода на Сан Диего, и накрая — номера на Кати Лоуган, който вече бе запомнил.
Телефонът позвъня два пъти, задейства се автоматичното приемане.
— Привет, тук е Кати Лоуган. Сега не съм си вкъщи, но ако оставите името и номера си, след като чуете бипкането, ще ви изпратя десетте цента обратно. Или може би ще ви звънна. Кой сте все пак? Изтрийте си ухилената физиономия и говорете!
Ах, Калифорния! Когато се чу бипкането, Лийланд се смееше високо. Далече под него, трийсет и два етажа по-надолу, един камион зави от „Уилшър“ към страничната уличка, после също толкова бързо — към рампата за подземния гараж, разположен под площадката, която опасваше сградата. Нещо прищрака в мозъка на Лийланд. Камионът се движеше прекалено бързо… но не, не беше това.
— Кати, тук е Джо Лийланд, днешният ти приятел от Сейнт Луис. Благодаря ти. Изкарай си един идеален ден утре. Ще се обадя надвечер и ще те помоля да се видим. Мисля, че бихме могли да се срещнем в Сан Франсиско…
Прекъсна. Лентата се бе изнизала… не, нямаше сигнал. Телефонът беше глух и ням. Той потупа вилката. Нищо.
Погледна часовника си: осем часът. Може би комутаторът изключваше автоматично. Нямаше защо да излиза вън, че да се обажда отново; това само би объркало още повече Кати. Той постоя малко до прозореца, взрян в светлините на Холивудските хълмове. Някой някога му бе обърнал внимание върху каньона Лоръл — той не можеше да си спомни кой и кога.
Онзи стар германец бе оставил един проблем неразрешен: как отново да нахлузиш чорапите. Промяна в подаването на въздух откъм вентилатора го накара да погледне нагоре. Не, не беше това. Музиката беше спряла. Той се зачуди защо трябваше да си го отбелязва и тогава се сети какво искаше да си спомни за камиона: беше същият камион, който видя паркиран на страничната улица с лице към „Уилшър“ преди половин час. Нямаше какво да се удивява, че оня от ягуара искаше да скрие микрофона.
Глух и ням телефон?
Лийланд се беше запътил към браунинга, когато чу женски писък.
Той мигновено се стегна. Главата му беше бистра. Добра се до кобура, измъкна пистолета, освободи предпазителя и зареди първия патрон.
Загаси осветлението и колкото се може по-тихо бавно отвори вратата. Коридорът беше празен, но се чуваше мъжки глас, остър, но твърде далечен, за да разбере какво казва.
Лийланд трябваше да решава какво да прави — веднага. Обувките му бяха в банята. Ако гласът изстрелваше нареждания към празнуващите, значи беше въпрос на секунди останалите от бандата да претършуват стаите на етажа. Колко ли бяха? Стълбището се виеше от другата страна на асансьорната клетка. Докато пресича главния коридор, Лийланд за миг би останал на открито, но ако хората гледат в обратна посока, към празничната зала, може би щеше да се измъкне.
Браунингът. Ако го заловят с него, ще има стрелба. Ако пък го остави и те го намерят, ще хукнат да търсят притежателя. Нямаше време и да го крие, нито пък имаше смисъл да се остави да го надушат — не и щом носи значката на Нюйоркското полицейско управление, нищо, че тя си беше един майтап. Бос, с вдигнат браунинг, Лийланд стъпи на мокета в коридора.
С приближаването му до асансьора гласът се усили. Нямаше да е зле да си вземе бележка за това, ако може, но сега трябваше просто да се намери някакво безопасно или поне сравнително безопасно укритие. Той спря на метър и половина от ъгъла.
Акцент. Лийланд все още не можеше да различи думите. Акцентът беше едва доловим; внимателното, обмислено изразяване подсказваше, че ораторът е изучавал езика чак в училище или дори по-късно. Сега Лийланд пребяга през зоната пред асансьора към вратата на стълбището.
Четирима, единия той позна, по дяволите — по-дя-во-ли-те! — всички въоръжени с най-доброто в света лично оръжие, автомати „Калашников АК-47“. Лийланд се вбеси от собствената си глупост. Веднага трябваше да се досети!
Изчака, стаил дъх. Ако го бяха засекли, някой щеше да извика. Трябваше да прецени видяното, а то не беше малко. Трябваше да мисли. Първото очевидно нещо беше, че с информацията, която имаше дотук, не беше в състояние да предприеме каквото и да било ползотворно действие. Сега трябваше да вземе друго решение. Внимателно отвори вратата към стълбището, пристъпи и леко, безшумно затвори вратата след себе си.
Заизкачва се; взимаше с лекота по две грапави бетонни стъпала наведнъж, а босите му нозе обираха хладината.
20:19 ч. Тихоокеанско стандартно време
Излезе на трийсет и четвъртия етаж. Достатъчно далече. Главното, осветление беше изключено и във всички посоки, през прозорците от тавана до пода, обрамчили сградата, той виждаше светлините на града, които проблясваха чак до тъмния хоризонт, и магистралите, като червени потоци, които се оттичаха от града. Тоя етаж беше различен от трийсет и втория, открит, без преградни стени за защита и скривалище. Дотук добре.
Той проумя, че ще трябва да научи повече за сградата. Най-напред искаше да проучи „сърцевината“ на постройката. „Сърцевината“ беше една и съща на всеки етаж: осем асансьора, по четири от всяка страна, които се гледаха в очите един срещу друг като салонни танцьори. Сега-засега той не можеше да каже дали асансьорите работят, и задействаше ли някой от тях, без да е необходимо, това навярно само би го издало. Четирите стълбища се виеха зад асансьорните клетки, обърнати към четирите външни ъгли на сградата. Забавата два етажа по-долу беше в югозападната част. Добре. Ако слезеше по това стълбище, щеше да се окаже по-близо до дансинга, но му се искаше първо да помисли още.
Той се разтъпка из целия етаж, като гледаше надолу към улицата. Входове за гаража от двете страни в улиците, рампи, които пресичаха стълбите. Входът беше два етажа по-нагоре, спомни си Лийланд, със стъклени стени, тъй че всичките асансьорни клетки и поддържащите пилони на постройката бяха видими. Като се има предвид големината на сградата, подземният гараж беше най-малко на два етажа надолу, а може и три. Най-долу бяха отоплението, контролното табло за електричеството и телефонният комутатор. Не можеш да отбраняваш сградата от партера, но отгоре, високо отгоре, с неработещи асансьори, тя беше по-непристъпна от средновековен замък: дори специалните части не биха могли да си възвърнат загубената територия.
Четиримата мъже в джинси и винтяги, въоръжени с калашници, бяха запалили флуоресцентното осветление и бяха натирили тълпата към центъра на голямата стая. Лийланд не беше видял Стефи, Джуди или Марк, но бе видял Ривърс и Елис с ръце на темето.
Петима-шестима там долу, ако бяха запазили хладнокръвие, за да мислят ясно, щяха да забележат, че Лийланд не е в навалицата. Може би от всички тях най-голямо доверие заслужаваше Ривърс, независимо какво си мислеше за характера му. Ривърс беше жилав: в това Лийланд беше по-уверен за него, отколкото за собствената си дъщеря. Отдавна бе минало времето, когато тя обичаше баща си и имаше пълна вяра в него. Но през последните години той беше забелязал, че я отегчава, понеже тя го смяташе за старомоден, изостанал от времето й безполезен. Ала това тук не й беше преустроената кухня в Санта Моника, а поради
