мъртъв, свлече се, простря се назад и отскочи леко, като денк с пране.
Сега Лийланд бягаше да се спасява.
Когато стигна трийсет и четвъртия етаж, спря — търсеше широк, открит етаж. В огледалния свят — без значение харесва ли му, или не. Градът се люшкаше под него, ведър и блещукащ на Бъдни вечер, Ривърс — мъртъв на четирийсетия етаж, а неговото сърце — като парче задушено говеждо. Шокът, казваха, зашеметявал до безчувственост, преди човек да се строполи на пода. Ловджиите го твърдяха. Един сръндак тупна на земята, сякаш изхвърлен от камион.
В огледалния свят: за първи път бе помислил това в Сейнт Луис, на летището „Ламбърт фийлд“, пленено от снега. Полицаят Лопес, който би трябвало да е в Лос Анджелис. Лийланд не бе открил началника на военната полиция в самолета, само Кати Лоуган. Би искал да се върне в самолета-. Защо човек не слуша вътрешния си глас!
Бе зърнал това върху лицето на Ривърс. Дадена му бе частица от секундата да осъзнае какво го чака. След Ривърс беше Елис, после — Стефани. Каква ще е цената на Елис, зависеше от това, колко време ще му трябва да разбере, че Ривърс е мъртъв. Елис не би могъл да помогне горе: неговият кабинет — и, предполага се, неговата власт — беше на трийсет и втория етаж.
Беше 21:11 ч.
Грубер и дружинката му бяха в сградата вече половин час.
Първо да помисли, а после да действа: Лийланд не можеше да прати сигнал, без да бъде засечен, което значеше, че ще привлече един или повече от тях при себе си. Как да ги накара да го подценят? И после — какво? Ако направят една грешка, как щеше да ги накара да направят друга? Ако пък успее, ще може ли да извлече полза от това?
А щеше да действа, без да знае поне дали неговият сигнал е уловен вън.
Опитваше се да изготви стратегия, с която да ги изпреварва с един ход и сега, и по-нататък. Той знаеше как изглеждат всички етажи, а ако забравеше, имаше го записано на късче хартия, като ученически „пищов“.
Ако преодолее първото препятствие, ще има на разположение и други средства за свръзка… да не говорим за разрушение. Искаше да сложи ръка на един от тези калашници.
Това по-късно: сега го устройваше и нож.
Нямаше как да намери нож, но вероятно в първото чекмедже, което отвори, ще има ножица. Никакво фенерче — това е позволено само в сутерена или в някой килер. На всеки етаж има пожарникарски брадвички. И маркучи. Той се чудеше дали ще може да уцели подходящото налягане. Имаше и друго… Усети как въображението му влиза във форма. О, да, огледалният свят! Не той беше направил крачката. Тя бе направена вместо него, на четирийсетия етаж, от един дупедавец с интелигентски ръчици, наречен Ривърс Ножица. Искаше да пререже някои електрически кабели.
21:27 ч. Тихоокеанско стандартно време
Пак беше на трийсет и четвъртия етаж. Идваше от трийсет и петия — етаж с подобно разпределение, и вече се чувстваше готов. Но и сега, когато се бе подготвил, отново го мъчеше липсата на самоувереност. Един точен изстрел и той е мъртъв. Беше ли готов за това? По-готов от мистър Ривърс, миросан върху мекия мокет горе? Лийланд беше виждал много трупове, виждал бе и как умират хора, но никога не бе виждал така хладнокръвно застрелян човек. Гръмнат. След всичко това Лийланд беше забравил как насочи браунинга си към мъжа-планина от пикапа в снега, който затрупваше Сейнт Луис. Той се питаше какво ли прави шофьорът на таксито. Сигурно си беше у дома със семейството, тъй че нямаше какво да го мисли. Планът му едва ли щеше да успее. Но трябваше да опита. Не биваше да им позволи да разберат, че има оръжие. Бе открил, че може да запалва флуоресцентните лампи на тавана по определен код, докато наблюдава асансьорите. По вратите за стълбите беше закачил пожарникарски брадвички, които потракваха, щом вратата се отвори. При първия знак за нечие приближаване светлините щяха да угаснат. Не се искаше много досетливост и ум за това. Той чакаше да види колцина от тях ще сгащи.
Беше с лице към Холивудските хълмове. Какво ли се виждаше от високото там? Тази сграда се извисяваше самотно, край нея нямаше нищо по-високо от девет етажа. Думата КЛАКСЪН, с тежки, главни букви, обрамчваше покрива: отдалече буквите се размиваха във флуоресцентна лента. Цялата сграда светеше. Лампите на трийсет и четвъртия етаж; просветването на три дълги, три къси, три дълги щеше да изглежда мижаво като кибритена клечка, почти незабележимо на този фон. И хич не беше сигурно, че няма да бъде забелязано и вътре в сградата. Човек би могъл да види някакво колебливо блещукане на покривите далеч-далеч — но дори да гледа към него, може и да не схване какво вижда.
Очите го заболяха от светлината… трябваше да прогони съмненията си. Ако се вярва на популярните списания например, хората, които живееха по тези склонове, бяха едва лй не последните, към крито да се обърнеш за помощ. Лийланд си представи някакъв замогнал се млад актьор в Якуци, който си мисли, че е зърнал светлините на коледна дискотека. Я се покрий, бе. Карън винаги е мислела, че той осъжда такива хора. Никога.
Те му напомняха, че това, с което се занимава, не е никак важно. Съществуваше по-особен живот, който си течеше независимо от политиката, а може би и от самата цивилизация. Карън така и не повярва, че той може да съзре връзката между заможните актьори и разединените хора от отсамната страна на чертата, като портиера долу, който се оживи при мисълта да размърдат оня в ягуара. Жителите на Лос Анджелис харчеха много повече пари за козметика и процедури за разхубавяване от всичко живо на Земята. Това се смяташе за много глупаво в Сан Франсиско, където харчеха повече пари за дрехи…
Асансьор: бръмченето беше като токов удар.
Лампите угаснаха. Лийланд приклекна зад едно бюро с браунинга в ръка. Имаше отлична видимост към асансьорната клетка. С едно-единствено леко прозвънване бялата светлинка над втория чифт врати оповести пристигането на изкачващата се кабина. Лийланд ликуваше. Щат-не щат, те дори обявяваха през коя врата ще излязат.
Един. Само един; имаше „Томпсън“, боже мили! Лийланд трябваше да изиграе юначагата с тая антика. Оня вече беше вън от асансьора. Беше на около двайсет и пет. Вратите зад него се затвориха, но кабината не помръдна. Още нещо за запомняне. Хлапакът пристъпи напред предпазливо, с пръст на спусъка. Двайсет патрона в пълнителя. Все още беше далечна мишена за пистолет.
— Ей, казвам ти! Излез с вдигнати ръце! Наблюдавахме те как святкаш! Излез, няма да пострадаш!
Още един германец. Лийланд трябваше да внимава — силуетът му можеше да се очертае на светлината отвън. Той се беше притаил ниско долу, изтегляше се на запад и с това правеше разстоянието дълго дори за картечен пистолет. Имаше нужда от преспапие, от нещо, два пъти по-голямо от мастилница. Хлапакът търсеше пипнешком електрическия ключ, но още беше на цели шест метра от него. Сега Лийланд тръгна към стълбите.
— Излез! Не си усложнявай положението! Ние имаме оръжия! И не се боим да ги използваме!
Саксия. Филодендрон с хубави бели листа на ивици. С изпъната ръка Лийланд запрати саксията като граната към прозорците на северната стена. По бюрата се посипа пръст — шумът не беше като от бягащ човек, но и това вършеше работа: хлапакът даде пет-шест изстрела още преди саксията да се пръсне на пода.
Тогава се случи нещо странно …чу се пращене, пукане. Прозорците се натрошиха. Темперираното стъкло се разсипваше на милион ситни матови късчета. В стаята зафуча вятър. Хлапакът се придвижи натам, като скачаше от бюро на бюро.
Лийланд напредваше към стълбите… и към електрическия ключ.
Беше достатъчно близо до ъгъла, можеше да стигне ключа, без да се показва от прикритието си. Когато светна, хлапакът се извърна, наведе се бързо и в същото време започна да стреля. Откатът го събори по гръб и изстрелите раздраха шест метра от пластмасовите плоскости на тавана, които се откъртиха и рухнаха върху бюрата. Лийланд почака, докато хлапакът се изправи отново, примигвайки. Браунингът не се виждаше. Лийланд трепереше: беше се договорил със себе си да убие този хлапак, ала сега просто не знаеше дали ще може да го направи, най-малкото по начина, по който го бе намислил.
