И дотогава, ако той напусне сградата, за да уведоми полицията, да речем, заложниците щяха да разчитат единствено на милостта на терористите. При това положение по-добре да остане тук, вътре, за да може да им противодейства по някакъв начин.
Какво би могъл да стори?
Ако изчака асансьора пак да поеме надолу и натисне копчето, кабината ще спре и вратите ще се отворят, преди терористите да разберат къде са или, че Лийланд ги причаква.
Дори ако са само двама, Лийланд със своя браунинг не би имал никакъв шанс срещу автоматичните им оръжия.
Да предположим, че ги гътне и двамата. И прибере оръжията им. Другите ще открият по раните им, че е бил сам срещу двама.
И ще знаят, че Лийланд има пистолет.
Колкото по-малко знаеха, за него, толкова по-големи бяха шансовете му да оцелее. Толкова по-дълго щеше да живее.
Изглежда, шансовете му ще са най-добри, ако изобщо нищо не прави, ако просто се оттегли и остави събитията да продължат естествения си ход.
Но той би могъл да ги разпилее. Би могъл да подаде сигнал от вътрешността на сградата. Би могъл да ги принуди да насочат вниманието си към него или към този, за когото го вземат.
Това беше по силите му.
И браунингът с неговата дяволска дузина патрони. Те ще предположат, че е невъоръжен. Всъщност колкото по-дълго покрива съществуването на браунинга, толкова по-важен ще става той за него.
На трийсет и деветия етаж спря, за да си запише това, което беше открил на по-долните етажи. Беше си избрал най-подходящия етаж, за да събере и обработи данните. На трийсет и деветия етаж беше компютърният комплекс на „Клаксън“ — просторен, чист като операционна, етаж с информационни банки и терминали.
Лийланд си направи малка карта, основана върху наблюдения и предположения.
40 Директорски кабинети — колко луксозни?
39 Компютри.
38 Едно помещение — само бюра.
37 Север: частни кабинети; юг: едно помещение — фотонабор.
36 Боксове — стени и полустени.
35 Без стени.
34 Без стени.
33 Боксове и канцеларии — телевизори.
32 Заложници.
Ценни сведения, ама ни едно от тях не струваше пукната пара, ако той не успее да изпрати някакво съобщение навън. Лийланд разбираше: или ще действа като на война, или е мъртъв. Ами че тези хора са имали човек, който е подготвил работата отвътре. Те са се задействали едва след сигнала, че и последният гост е в непревземаемата горна част. Лийланд беше убеден, че владеят положението единствено благодарение на предварителната информация, дори ако е взета от някоя празноглава секретарка като оная, която Лийланд беше чул в коридора.
А това значеше, че бандата знае кой е важен и кой не е. Въпросът бе колко знаеха? Лийланд беше длъжен да предположи най-лошото.
Той изкачи останалите до покрива стъпала. Вратата на стълбището се отвори към някакъв коридор, който беше по-тесен от коридорите долу, облицован с палисандрово дърво и застлан с мек, топъл килим. Лампите светеха. Лийланд чуваше съскането на климатичната инсталация, но нищо повече. Етажът навярно беше истински лабиринт от вътрешни и външни кабинети, конферентна зала, столова и заседателни зали — и вероятно малък, но напълно съоръжен гимнастически салон.
Лийланд не помръдваше. Какво още?
Макетът на моста.
Още нещо, свързано с моста?
Лийланд беше предположил, че всички са германци или европейци. Как ли изглежда един чилийски младок? Военната хунта, която управляваше Чили, беше най-потисническата на континента, замесена в мъчения и убийства не по-малко от Дювалие в Хаити, и то когато беше най-бесен.
Лийланд отново чу асансьора. Беше толкова близко до покрива и до асансьорните машинарии там горе, че можеше да определи: не беше онзи асансьор, който бе спрял на етажа, а друг, който вероятно се качваше. Отговор на още един въпрос: не бяха изключили асансьорите — засега.
Асансьорът се изкачи до последния етаж. Лийланд открехна още малко вратата.
— Wo sind sie? — Лийланд познаваше този глас.
— Durch diese Tueren, ganz da hinten.
Немският на Лийланд му стигаше да разбере: Литъл Тони искаше да знае къде са „тия“ и му бе казано да провери „пак целия път обратно“. Лийланд реши да се възползва. Той пристъпи в коридора и се насочи, както предполагаше, в обратната посока.
Етажът осигуряваше директорското спокойствие и привилегии. Лийланд съзнаваше, че на този етаж ще е много по-трудно да намери стълбищата, отколкото на долните етажи.
Беше в южната част на сградата. Кабинетите на президента, а и на председателя на управителния съвет би трябвало да са в северната част, по-далечко от пряката слънчева светлина. Като се има предвид постът му, Ривърс сигурно имаше кабинет в същата част. Лийланд се учеше да се ориентира по светлините зад прозорците, които бликаха изотдолу към хоризонта.
Може би съм попаднал в задънена улица, помисли си Лийланд. Беше в частен кабинет, но възтесен, малък и без прозорци, във вътрешността на сградата. Другата врата беше масивна, солидна на вид. Той отново извади браунинга.
Вратата беше отключена, оттатъшната стая беше неосветена. Процепът под вратата на отсрещната страна блестеше ярко като неонова ивица — достатъчно ярко, за да му позволи да види, че е в някаква читалня, с маса и столове. Библиотеката за правната документация на корпорацията. Като знаеше това- онова за големите корпорации, Лийланд можеше да изчисли разстоянието до кабинета на президента почти до сантиметър.
Май дочуваше нещо откъм другата страна, отдалеко. Топката от тази страна на вратата беше със секрет. Той бавно отвори вратата и — разбира се! — първото нещо, което видя, беше високият надпис от другата страна, който осведомяваше, че това е библиотеката.
Взираше се към дълъг коридор — по дължината на цялата сграда, чак до булевард „Уилшър“. Той бе направил пълен кръг около асансьорната клетка. Започваше да се чувства почти като у дома си.
Вече бе отворил вратата докрай, когато нещо го накара да спре и да се върне обратно. В края на коридора се появи светлина. Сърцето му пак туптеше. Май бе зърнал сянка. Тепърва трябваше да се учи да вярва в себе си. Двама мъже, единият — Антон Грубер, влязоха в полезрението му и подеха разговор. Носеха войнишки торби, метнати през рамо. Лийланд притаи дъх, за да ги чува. Все още бяха много далече, гласовете им звучаха така, сякаш идваха от телефон, поставен върху възглавница в другия край на някоя стая.
— Besteht eine Moeglichkeit, dass er uns helfen wird?
— Ich glaube nicht. Der weiss doch, dass wir ihn umbringen werden, sobald er uns gibt, was wir wollen.
Говореха за Ривърс.
— Ich mag das Toeten nicht.
— Je schneller wir ihn umlegen, umso leichter wird uns das Toeten in der Zukunft fallen, wenn es notwendig wird. Dieser Mann verdient den Tod. Bring ihn jetzt her und wir erledigen das.
Лийланд изчака за миг, сетне погледна навън. Изпитваше странно чувство, макар че не можеше да повярва. В огледалния свят. Лийланд беше премислял това цялата вечер от… откога? Грубер имаше „Валтер“. Той искаше да убие някого, като глезено дете… дотук брифингите имаха право. Пред очите му беше Ривърс, значи — Ривърс. Грубер отблъскваше въображаема прашинка от раменете на Ривърс. Ривърс просто не вярваше… той не знаеше какво точно става. Грубер опря дулото в ревера на Ривърс и натисна спусъка. За проблясък от секундата Ривърс гледа невярващ и ужасен, после — изстрел и той бе вече
