убийството като средство, аз не успявам да видя връзката между начина, по който те убиват, и обществената справедливост, която твърдят, че искат да ни донесат.
Твърдят. Аз съм бил тук-там… виждал съм такива неща навремето. Хора ката тези хлапета започнат ли един път да убиват, нямат спиране. Когато спечелят властта… ако я спечелят… те ще организират съдебни процеси и тайна полиция, но убийствата ще продължат, ще станат кървава баня, после геноцид. И не е нужно да си историк, за да схванеш, че щом веднъж светът попадне в ръцете на фанатици, фанатизмът става закон на деня. Няма нужда да се вглеждаме в новата история. Инквизицията разруши Испания.
Това ми къса сърцето. Бях отгледан с вярата, че ние тук, в Съединените щати, сме деца на всички и имаме отговорността да бъдем водачи по пътя тъкмо към този свят, който тези хлапаци твърдят, че искат. Когато поостарях и имах възможността да попътувам зад граница, видях другата страна на медала: ако ние сме част от световното семейство, тогава тези, с които имаме взимане-даване в другите страни, са правнуците на дедите на нашите братовчеди — разликите между нас се свеждат в повечето случаи до каприз на съдбата.
Днес сме тук, понеже светът е попаднал в такъв катаклизъм на насилието, че нашата страна, която доскоро беше в безопасност, вече не е. Било е време, споделяли сме си го с леля ми, когато семействата е трябвало да се сплотяват заради единия животец. И мнозина не са успявали. През изминалите петнайсет- двайсет години сме виждали не един пропилян и разбит живот.
Той отстъпи крачка назад и подръпна колана си. — Та късно снощи започнах да се питам за какъв, по дяволите, се мисля, та подлагам личния си живот на всичко това? Аз съм професионален полицейски служител, комуто е поверено едно управление, отговорно за безопасността на почти милион и половина човешки същества. Тъй като съм призван да бъда професионалист, аз съм обременен от огромно количество закони, правила и прецеденти. Например правилникът на моето управление за най-разумната употреба и за въздържането от употреба на сила е четирийсет и седем страници. Огласяване на сведения — чудесно! — всеки, който иска да си навлече беля, може предварително да се ориентира при всяко положение къде точно се намира.
Казах ви, че искам да говоря. Малко по-късно снощи, когато се опитвах да разбера вариантите за действие и до какво могат да доведат те, си припомних моите собствени правила за употреба на сила. Моите хора са задължени да вземат всички и всякакви мерки, за да се осигури обществената безопасност, ако за извършване на углавно престъпление се използват огнестрелни оръжия. Във всякакви случаи.
За какво, по дяволите, приказваме тук? За побъркан от любов бивш съпруг, който държи на мушката в дома им бившата си жена и детето? За трима юначаги, които нахълтват в супермаркет? Независимо дали юначагите в супермаркета го знаят или не, последното, което искаме при такива сблъсъци, е загубата на човешки живот. Колкото до мен, след всичко, което съм препатил, мисля, че не е добре за морала на полицаите това да се случва прекалено често.
Той изправи гръб и изпъна гърди:
— Тези хлапаци не са шепа несретници, които търсят изход. Те са здраво организирана, самоуправляваща се групировка от млади психопати, за които нищо не е достатъчно низко, достатъчно долно, достатъчно варварско, щом подклажда общата лудост. Аз за нищо на света няма да позволя моят район да стане поле на техните битки. Тъй или иначе, ако се наложи, ще разпратя писмени предупреждения, че всеки набег в моя район ще бъде посрещнат с най-крайни контрамерки. Тези хора твърдят, че се борят за бъдещето. Е, добре, бъдеще в моя край за тях няма. Резултатът ще е, че няма да има повече произшествия, нито обществена осведоменост, нито зрелищни процеси. Тия лунатици няма да стават герои. И по-късно няма да взимат заложници, че да се иска в замяна освобождаването на терористи.
Както ви казах, много мислих за това. Никак не ми харесва. Ще трябва да отговарям пред Създателя за това. Но тези хлапаци дадоха ясно да се разбере, че няма да преговарят, освен ако това не ги приближава към собствената им цел, няма да се съобразяват с никого и няма нужда старата ми леля да ми казва, че това „никого“ включва четирите ми дъщери, техните деца и всичко, което семейството ми е успяло да постигне за няколко поколения.
И е ясно също, че средствата за осведомяване няма да ни помогнат, те обаче не са виновни. Ние правим новините. Ако започнем да строяваме затворници пред журналистите, вестниците ни ще заразказват какво са закусвали те, когато са били седемгодишни… и ако не могат да го научат, ще го измислят. Колкото до телевизията, тя само заснема картинките, които ние й показваме.
Искам това да бъде добре разбрано. Затворникът е чепато, враждебно, надървено копеле. Трупът е боклук. Човек, който използва огнестрелно оръжие в моя район, ще трябва да понесе най-крайните мерки. Имам предвид смърт. Ако тези хора дойдат в моя град, те ще бъдат изнесени на носилки, и то непокрити с чаршафи, тъй че всеки да може да види точно какво ще се случи следващия път. Наистина мисля всичко това, което казвам… Бог да ме съди: поемам лична отговорност за това.
Той седна. Един по един полицейските началници и техните представители се изправиха на крака и заръкопляскаха. Лийланд и едрият мъжага отдясно бяха сред последните, които станаха.
— Много невинни ще загинат — промърмори мъжагата.
Един по-възрастен човек от предния ред се обърна:
— След десет години, след пет години тези копел-даци ще сложат ръка и на атомна бомба. Мислите ли, че ще се поколебаят да я използват?
Това вече нямаше значение. Литъл Тони, мъжът долу, беше един от тези, чиито портрети изучаваха на конференцията: Антон Грубер, познат и като Антонино Рохас. Литъл Тони Червения, който затягаше вратовръзки, който обичаше да „поднесе подаръка на смъртта“ във формата на черна бутониера.
Лийланд трябваше да научи още адски много неща. Беше 20:52 ч. Повече от половин час бяха в сградата. Никаква стрелба вече толкова време, обаче това не беше непременно добър знак. Какъв беше планът им? Бяха твърде много, за да реши, че са самоубийци. Думите, които Лийланд бе дочул, не оставяха съмнение, че, каквито и да са техните намерения, те действаха неприкрито… което значеше, че смятат да вземат заложници със себе си.
— Ами да, ако ги наблъскат вътре и ги използват като изолиращ материал, можеха да вкарат трийсет- четирийсет заложници в камиона. Щом имаха калашници, вероятно имаха и осколъчни гранати.
Лийланд осъзна, че се е заслушал в глухото бучене на асансьора в шахтата.
20:56 ч. Тихоокеанско стандартно време
Той бягаше бос по килима. Ако се съди по шума, асансьорът май се изкачваше нагоре, но Лийланд искаше поне в това да е напълно сигурен.
Тук, на трийсет и третия етаж, асансьорната клетка беше осветена като през работно време. Той чуваше асансьора съвсем ясно и долепи ухо на вратата тъкмо навреме, за да чуе как вратата на кабината се отваря с трясък — някъде високо над него.
Четирийсет етажа. Седем етажа до върха. По три метра на етаж, двайсет и един метра. Сто и двайсет метра от улицата до върха на сградата. Беше в добра форма, така мислеше; всяка сутрин правеше клякания по десет минути и се стараеше да ходи пеша колкото се може повече, през цялата година. Не беше пушил, откакто заряза и пиенето. За четирийсетия етаж знаеше едно — че там с кабинетът на Ривърс и, можеше да се предположи, другите директорски кабинети.
Отново беше на северозападното стълбище и смяташе, че ще чуе асансьора, ако потегли надолу. На всеки етаж спираше и си отбелязваше разпределението. Колкото, повече сведения събере, толкова по- добре. Това беше най-малкото. А какво беше най-многото, което би могъл да стори? Да освободи заложниците. Той се спря на трийсет и осмия, още един открит етаж, за да отдъхне. Можеше да ги разпилее. Можеше да направи действията им известни по-рано, отколкото бяха планирали. Както бе отбелязал портиерът, за проклетия имаше само неколцина полицаи от Лосанджелиското полицейско управление на дежурство тази вечер, може би само двеста или триста из целия град. Предполагаше се, че специалните групи са готови за спешни действия, но хората трябваше да се повикват един по един. При всички случаи управлението нямаше да се оправи само със специалните групи и един капитан. Лийланд знаеше процедурата: след три часа ще се разпорежда някой от заместник-началниците.
