сантиметра от плоскостите на пода. Искаше да постави плоскостите обратно на мястото им, но и така бързо-бързо щяха да разберат какво е направил. Рамото му туптеше. Утре щеше да е неподвижно. Стрелбата с томпсъна нямаше да му се отрази добре. Той бе стрелял с томпсън веднъж, на един курс във ФБР, и тогава имаше чувството, че се мъчи да отнеме топката на Лари Зонка7.
Вратата към коридора бе заключена отвън. Той отстъпи. Беше се надявал да прекрачва от врата до врата, но сега дори не можеше да види другата. Когато онези стигнеха съседната стая, щяха да видят пролуката на тавана и да разберат какво е направил.
Беше се напъхал в кутия. Сякаш се намираше в един от онези градински лабиринти, които англичаните обичат толкова много. Той беше вътре и те можеха да гърмят, докато се уверят, че са го утрепали. Дик Трейси8 само това и правеше през цялото време.
За разлика от великия чикагски детектив при Джо Лийланд беше наопаки — лошите държаха и детето му, пък и самия Линди Късметлията. Искаше да ги изтреби, за първи път го помисли. О, да, сега вече искаше.
Ключалката беше покрита с една от ония масивни, излъскани алуминиеви плочи. Оставаше му да се надява патроните да не са с малък заряд. Само това му липсваше — куршуми, които рикошират из стаята, та сам да се довърши. Той се примъкна до стената и изстреля един дълъг откос. Вратата се отвори навътре като в приказка за духове.
Лийланд реши, че не ги е изплашил изобщо. Сега, когато бе разкрил местоположението си, трябваше да се догажда дали го причакват в края на коридора, или вече са пристигнали в следващата стая — и дори дали го причакват на стълбището към покрива.
Дори да се добереше до покрива, не знаеше дали ще успее да им попречи да го последват горе. Във всеки случай нямаше време да мисли за това. Той се втурна приведен в коридора и на трийсетина сантиметра над главата му пет пъти изгърмя картечен пистолет „Браунинг“ или нещо подобно.
Затича се към стълбите. Отново пукотевица. Имаха достатъчно артилерия да задържат отряд морски пехотинци, при това благоприятно местоположение. На върха на стълбите Лийланд се сниши и изстреля последния пълнител през отворената врата отдолу; опитваше се да спечели време, за да излезе на покрива. Вече не чуваше нищо освен грохота на стрелбата. Ушите му бяха като натъпкани с памук. Нямаше да може скоро да зареди нов пълнител в томпсъна. Мъжът с картечния пистолет „Браунинг“ стигна долната врата, преди Лийланд да скочи на покрива, и за миг силуетът на Лийланд се очерта на бледото небе. Той хукна пак, а мъжът се опита да му пресече пътя и Лийланд усети два от изстрелите да минават на сантиметри от очите му.
22:40 ч. Тихоокеанско стандартно време
Колко ли са? На четирийсетия етаж можеше да има не повече от двама. В паниката си Лийланд ги бе броил поне за трима. Сега това нямаше значение. Като подгонена котка се бе покатерил на дървото.
Пак беше на хладното метално мостче в асансьорната кула. Надявал се бе, че намери ли се на покрива, всичко ще е наред, но за тях не беше никак трудно да се изкачат по вътрешните стълби и да стигнат до покрива. Дотогава той вече бе заобиколил желязната стълбичка от външната страна на асансьорната кула и когато най-накрая го видяха, той беше точно на вратата за горе. Сега те не можеха да се покатерят по стълбичката, без да се изложат на прицел, а той нямаше накъде да ходи. Асансьорът, който беше на четирийсетия етаж, бе извикан отдолу. Когато надзърна в шахтата, Лийланд видя, че са отворили горния капак на кабината. Бяха предугадили всичко, бяха тъй близо зад гърба му, че всъщност той не бе избягал — бяха го пуснали.
Лийланд завъртя ключа на радиото през деветнайсети на девети канал. Той се бе изтеглил горе в ъгъла до вратата към покрива, откъдето можеше да чува онези отвън, както и да наблюдава какво става в асансьорната шахта — е, и това беше нещо. Трябваше само да се преместят към другата клетка с асансьори и щяха да го неутрализират. Той натисна копчето за говор.
— Мейдей — прошепна. — Мейдей9. Кажете на полицията, че чуждестранни терористи са превзели сградата на „Клаксън ойл“ на булевард „Уилшър“. Много заложници. Повтарям. Мейдей… — И той го повтори. Когато освободи копчето за говор, радиото започна да приема.
— Съмнявам се, че от това ще излезе нещо. Чуваш ли ме? Ние знаем къде си. Ако обичаш, би ли отговорил?
Лийланд натисна копчето.
— Какво искаш?
— Искам с теб да сключим сделка, истинска сделка. Между другото това радио не е много мощно, тъй че пращането на сигнали за тревога от вътрешността на желязна клетка най-вероятно е безполезно. Слушаш ли ме?
— Да.
— Стой където си. Не щем да се пролива кръв повече. Стой си там и не ни се бъркай в работата. Можем да те проследим, ако потрябва. А и нали знаеш, че няма как да ти се размине леко.
На Лийланд му се стори, че чува странен шум:
— Как ме проследихте?
— Сам си си виновен — отекна Грубер наперено, — когато каза, че искаш да пратиш момичето долу. Чул си ме в асансьора и си помислил, че веднага ще ти повярвам, че има момиче.
Разговорът на английски за дрехите, дето ги намерихме… твоите дрехи, нали така… просто никога не се е състоял. Може би ще ти се стори безсмислица, но открих, че е полезно да действаш, воден от такива неясни малки подтици. Обаче сега, като се замисля, отсъждам, че всъщност разбираш. В края на краищата ти измисли да се качиш на покрива на асансьорната кабина. Кой си ти? Дързък си…
Защо е това шикалкавене? Лийланд взе паузата преди забележката, че няма да му се размине леко, за намек, че братът на убития се държи зле — не чак да нарушава дисциплината, но може би показва признаци… Изглежда, имаха време в излишък. 22:50 ч. След час и десет минути ще е Коледа. 03:00 ч в Ню Йорк. 10:50 ч. в Европа. Папата винаги отправяше коледно послание — дали излиза пред публика? Най- големият кошмар на италианската полиция: опит за убийство на папата. Но какво общо има папата с една петролна компания, която строи мост в Чили?
Лийланд разтърка очи. Бе станал от леглото за началото на „Добро утро, Америка“ в Сейнт Луис, 07:00 ч Централно стандартно време. В оня часов пояс беше един без десет, коледната утрин. Осемнайсет часа. Ако бе заспал в самолета, щеше да изтърве Кати Лоуган, която вече сигурно се е прибрала вкъщи и се чуди дали касетофонът към телефона не е изключил. Той не можеше да губи време в надежди, че тя ще направи някакъв извод от една прекъсната връзка. Бяха се целунали като хлапета. Искаше да се измъкне оттук и да я целуне пак.
Може би тези само се опитваха да го залъжат, че е в безопасност. Щом са го надушили, те са си очертали периметъра на четирийсетия етаж. Бяха нащрек за мъжа, който бе разкрил присъствието си.
Въпрос: Какво им беше казал за себе си?
Отговор: Че се мисли за способен да се справи с тях.
Ако допускаха, че е така и че той не се надценява, би трябвало да бранят онова, което е най-важно за тях. На водача им му трябваха само няколко секунди да съобщи на другите, че се е запътил към тях. И то докато си говореше с Лийланд по двайсет и шести канал. Май трябваше да си отваря очите на четири. Засега те не знаеха, че той разбира немски, макар и немного добре. Радиото можеше да стане важно колкото томпсъна.
Ако изобщо има възможност да ги използва отново.
Друга фантазия. Дик Трейси винаги тропосваше съвършени хиксчета със своя автомат. Явно Честър Гулд10 никога не е опитвал да обязди такъв „мустанг“.
Лийланд не знаеше да изпраща ли друго съобщение и дали изобщо си струва.
А се боеше да отвори вратата и да погледне навън.
Карън страшно би харесала това, знаеше. Всичко — от пристигането на летището в Сейнт Луис до този миг. Как извади пистолет при улично произшествие. Как целуна Кати Лоуган. Как позволи да се случи това. И
