после — как правеше грешка след грешка, докато ето — не можеше ни да помръдне, ни да проговори. Високомерие. Героят на Америка. Грехът на възгордяването. Той бе срещнал идеален пример за това в едно интервю с някакъв хубавец спортист: „Жена ми ми беше просто състудентка, но все повече и повече се превръща в допълнение към мен.“
Лийланд потръпна. Той бе наранил много хора в живота си, но Карън — повече от всеки друг.
С изключение, разбира се, на хората, които бе убил. Той натисна копчето за говор.
— Слушай, Фриц, писна ми вече от тази евтина серенада. Защо просто не ми кажеш какво сте намислили, отрепки такива?
Грубер се засмя:
— Много забавно. Може би ще ти е интересно да слезеш оттам и да се предадеш.
— Ти току-що ми каза, че няма как да мина метър. Карл там ли е? Чува ли ме? Искам да му разкажа как счупих врата на братлето му.
Нещо изпращя, после радиото заглъхна. Лийланд погледна часовника си: почти единайсет часът. Взря се във вратата и се запита дали наистина може да е сигурен, че ще ги чуе, когато се заизкачват по желязната стълбичка. Пак потрепери. Температурата падаше — Лос Анджелис беше град в пустиня. Той се разкърши.
Повъртя известно време копчето на радиото, опитваше се да чуе разговорите им, сетне усили звука и се заслуша в тихите предавания от света отвън. Гражданският обхват. Хлапета, които си приказват как ще карат ски през зимната ваканция. В Юта. Друг пък отиваше в Аризона. Той обичаше по-бавния темп на живот.
Трябваше да се преборва със студа. Баща му, който също беше ченге, го бе учил да поема десет дълбоки вдишвания: това докарваше кислород в кръвта, което ускоряваше затоплянето. Баща му бе надживял майка му и той бе надживял Карън. Не, не беше същото. Майка му бе прекарала два удара, през година, и през тази година баща му бе поел грижата за нея. Когато умря, Карън беше омъжена за друг, което съвсем не беше същото.
Тя бе починала, докато спи, сърцето й бе спряло. Съпругът й се обади на Лийланд рано сутринта и Лийланд му се отплати, като забрави името му. Неин съпруг в продължение на две години… Лийланд не би могъл да си спомни името му, дори животът му да зависеше от това. Той знаеше, че това е начин да загърби всичко, което се бе случило с техния брак. Въпреки всичките си усилия те му бяха позволили накрая да им се изплъзне. Да се разпадне. Дик Трейси имаше пълното право да изстрелва съвършени хиксове: в края на краищата той сполучваше да вкара лошите момчета в пандиза и да остане отвън.
Като хлапе, което си брои коледните парици, Лийланд отново провери мунициите си. Два пълнителя и малко отгоре — повече от четирийсет патрона. Ако му се случеше следващия път да влезе в единоборство, щеше да се снабди с друго оръжие.
Изхвърляш се, помисли си.
След развода и преди нейния втори брак, след като Лийланд бе отказал пиенето и отново беше в добра форма, той писа на Норма Макайвър в Сан Франсиско. Преди години между тях бе пламнало взаимно привличане, ала от това не излезе нищо по много причини. В писмото си той й разказваше какво се е случило с него. Бе ходил по работа в района на Сан Франсиско няколко пъти след развода, но не й се бе обаждал, защото мислеше, че тя няма да хареса този мъж, който ще й се представи. Сега, писа й той, се чувства по-добре и иска да я види.
Тя му звънна. Говориха три часа.
Шест седмици по-късно, когато най-сетне успя да го уреди, той пътуваше на север от Международното летище на Сан Франсиско с кола под наем. Времето беше идеално. Норма имаше апартамент на Ноб Хил, на две пресечки от Катедралата. Ключът беше в плик под изтривалката пред вратата. Бележката го предупреждаваше да не се стряска от рунтавото пуделче и че Джоана, дъщеря й, трябва да се върне от училище в четири без двайсет. Навлизаше в друг живот.
Норма беше помощник училищен инспектор в Сан Франсиско, кучето беше малък реактивен изтребител, а Джоана беше висока и слаба като баща си, но мургава като майка си.
— Ти си свалил всички тия самолети, нали? Татко е в самия край на книгата.
— Той се включи във войната късно. Сега, когато поостарях, вече знам колко храбри бяхме всички, включително и баща ти. Особено той.
Рибарският пристан. Три дена по-късно щяха да са на площад „Джек Лондон“ в Оукланд. Норма изглеждаше чудесно. Майчинството и десетте години бяха омекотили и източили фигурата й; битката да се справя сама с всичко я бе омъдрила. Джоана беше съвършена: интелигентна, любопитна и преливаща от самоувереност. Норма му каза, че тя знае, дето майка й и Лийланд ще спят заедно.
Нямаше значение. Лийланд се люби с Норма Макайвър за пръв път в нейната кухня, онази първа нощ, след като набързо разтребиха кафените чашки от масата. Той я разсъблече, по-възбуден от когато и да било в живота си, и те се любиха с отворени очи под флуоресцентното осветление, гледайки се какво вършат. Той вярваше, че е с най-честната жена, която някога е познавал. Занесе я в спалнята и сутринта, когато се събудиха, все още бяха прегърнати.
Следващите пет дена те непрекъснато се любеха и повече от година бяха любовници, верни един на друг. Тя обаче не искаше да се връща на изток, а неговата работа правеше невъзможно преселването му на запад. Беше луд от любов по нея, надяваше се, че биха могли някак да разрешат проблема, когато тя внезапно скъса връзката. Незабавно би се преместила, каза му, ако можеше да повярва, че някога ще е нещо повече от втора цигулка в живота му — не само по отношение на работата му, но и по отношение на онова, което въплъщаваше тази работа.
— Джо, ако поне веднъж си бе помислил да зарежеш всичко и да започнеш отначало с мен и с Джоана, нямаше да стигнем дотук. Но ти никога не го каза, никога не размисли над това достатъчно дълго, за да го обсъдиш с мен. Не искам да съм влюбена в човек, който ще ни прикачва към кариерата си. Няма да се примиря с това. Дори Макайвър не се отнасяше така с мен… и мисля, че ти дори не знаеш за какво говоря.
Знаеше. Той я обичаше, но не толкова, че да й позволи да завладее изцяло мислите му. Години по- късно тя се омъжи за един радикал от Бъркли, пет години по-млад от нея, и се премести с Джоана и с него в Сейнт Томас, в Карибието, където, доколкото знаеше, все още живееха. Тя беше права. Ако бе поискал да си даде шанс, щеше да се чувства щастлив. Трябваше да мине много време, преди да си позволи отново да мисли за нея. Той си даваше сметка и сега, че е пропуснал възможността да спаси нещо от живота си.
— Весела Коледа — каза високо.
Стоеше прав и изопнат, вдигнал картечния пистолет над главата си.
По време на Депресията дори за ченгетата нямаше достатъчно работа; седиш на ъгъла с момчетата ден-два след празника, разменяш впечатления, опитваш се родителите ти да изглеждат добри. „О, аз прекарах чудесно. Получих каквото си бях поискал.“ Той беше единствено дете. И сам имаше едно — Стефани. А сега Джуди и Марк и… поне засега, помисли си, не ги грози опасност. Да се надяваме.
Дори баща му не можеше да разбере нещата, които му се бяха случили. „Никога не ми се е налагало да употребявам оръжие — бе казал на стари години, сякаш за да изкупи кръвта от ръцете на своя син. — Нямаш си представа колко съжалявам, че се случи на теб.“
Лийланд нямаше никаква представа. Той не знаеше как да брои грешките, като старото ченге отпреди войната, чийто съвет „заекът“ Лийланд бе послушал някак без да иска, или като Тесла, който бе отишъл на електрическия стол вместо истинския убиец.
Карън го подкрепяше за Тесла:
— Не трябва да виниш себе си. Той призна. Други измъкнаха признанието от него, а не ти. Имаше прокурор, съдия и съдебни заседатели. Защитник. Ти не си отговорен.
