на срещуположните стени с гръб и с пети. Той отпусна тежестта си на ремъка едва когато увисна от отвора на ръце. Нищо не се размести. Беше целият вътре.
Увиснал на ремъка, той обходи с крака стените, търсейки пролука. Стените сякаш бяха покрити с някакъв фин прах. Все още можеше да досегне отвора. Трябваше да продължи надолу, но вече не вярваше в това. Не вярваше, че ще успее.
Трябваше да престане да мисли: нямаше избор.
Той започна да се спуска, едната ръка под другата, докато не отмина войнишката торба и не стигна до средата на дръжката й. Беше толкова тъмно, че не виждаше дланите си. Протегна крака, опипвайки отново четирите стени. Никакъв отвор. Трябваше да слезе по-надолу.
Беше останал по-малко от един метър от брезентовата дръжка. Той още веднъж провери стените с крака. Вдясно стената пропадаше. Трябваше да се спусне още, може би не повече от шейсет сантиметра.
Не. Кракът му докосна пода на водоравната шахта почти веднага. Шахтата не беше по-широка от трийсет сантиметра.
Поне имаше опора, на която да отпусне тежестта си. Тук беше тъмно като в рог: трябваше да реши дали да рискува с водоравната шахта. Откачи ли веднъж томпсъна, няма да има връщане назад.
Ако малката шахта се разклони отново, той можеше да заседне за цели дни, а може би завинаги.
Той провря десния, после левия си крак в тръбата, докато се оказа на колене, увиснал на последните четирийсетина сантиметра от брезентовата дръжка. Трябваше да освободи томпсъна от натиска, за да падне при него. Но все още използваше брезента за равновесие.
Той избърса лявата си длан о панталона и я подпря на отсрещната стена. Бавно отпусна хватката си от брезентовата дръжка. Отгоре долетя дрънчене, което той повече почувства, отколкото чу. Дръжката не можеше повече да поема тежестта му.
Той слезе по-ниско в главната шахта и напъха краката си във водоравната шахта, докъдето можеше, като забърсваше горната стена със задната част на бедрата си. По-навътре не можеше да се пъхне, без да се пусне от брезентовата дръжка.
Спря отново.
Ремъкът беше около приклада на томпсъна, който трябваше да падне в шахтата с цевта нагоре. Притегли дръжката. Когато тя поддаде, той се снижи още и се напъха по-навътре в тесния отвор. Прецени, че е трийсет на четирийсет сантиметра: достатъчно широк. Беше успял да вкара бедрата си, тъй че беше почти легнал напреко на голямата шахта. Дори да можеше да извърти глава, отгоре не идеше достатъчно светлина, та да види къде е томпсънът. Предпазителят му беше спуснат. Всичко щеше да се стовари отгоре му; трябваше да се натика във водоравната шахта колкото може повече, когато дръпне дръжката на торбата за последен път.
Последна почивка. Преброи:
Дръпна силно с лявата ръка и бясно се намъкна вътре; дръпна дръжката, тя се закачи за нещо, после се освободи, издрънча и когато Лийланд загуби опората на лявата си ръка и започна да навира глава в шахтата, войнишката торба го удари по тила, а прикладът на томпсъна отскочи от торбата и го удари силно по темето. За миг му причерня; сякаш губеше ориентация. Беше доста вън от голямата шахта, за да може отново да се добере до отсрещната страна. Картечният пистолет пое надолу, повличайки торбата и дръжката й. Лийланд се пресегна за дръжката, като се опитваше да се шмугне обратно в голямата шахта. Темето му сякаш кървеше. Той сграбчи дръжката, ала не беше в безопасност и все още беше замаян от удара на приклада. Със свободната си ръка си проправи път обратно, докато се намести в шахтата, само ръцете му стърчаха отвън, а снаряжението му — пред тях; картечният пистолет все още беше в голямата шахта, твърде дълъг, за да влезе в страничния отвор. Усети, че по метала отгоре се размазва кръв от главата му. Беше притиснат от всички страни. Той усещаше как яростта се надига в него, когато се изтегли назад за томпсъна. Не мислеше; усещаше ръката си върху предпазителя, но беше твърде вбесен от себе си и от положението, за да съобрази какво върши. Ръката му се плъзна към спусъка, натисна го и пистолетът затрещя.
23:24 ч. Тихоокеанско стандартно време
Три изстрела, които в тази бездна прозвучаха като атомна бомба, запушиха плътно ушите му. Той прибра картечния пистолет вътре с цевта надолу и отново спусна предпазителя. Не можеше да измъкне браунинга от колана си. Можеше да включи радиото, но не можеше да извие ръцете си достатъчно, за да го доближи до главата си. Трябваше да го остави между ръцете си и да напредва сантиметър по сантиметър към него.
После да завърти копчето за звука с устни.
— Добре ли си? — попита познатият глас. — Каква беше тая пукотевица?
Ако кротува, ония може да помислят, че е мъртъв — самоубийство или жертва на случаен изстрел.
Трябваше само да съберат смелост и да се изкачат по металната стълбичка край асансьорната кула. Но тогава може да си помислят, че той им е скроил номер, за да ги накара да се покажат на мушка.
От друга страна, той нямаше представа колко ясно са чули изстрелите ония на четирийсетия етаж. Но сигурно бяха засекли местоположението му и вече бяха на път. Трябваше да се размърда.
Спускаше се с краката напред. Дори ако можеше да види нещичко, не би могъл да види накъде се е упътил. Не би могъл да види нищо отвъд собственото си тяло. Може би се връщаше право при тях.
Той започна да се придвижва в шахтата, като влачеше снаряжението след себе си и преодоляваше по петнайсет, двайсет, понякога трийсет сантиметра. Трябваше да побърза. Вдигаше шум, но не голям; трябваше да рискува с надеждата, че между него и тях има достатъчно изолация, за да приглуши онова, което биха могли да чуят.
Нямаше начин да отмерва разстоянието, което е изминал. Започваше да разбира, че клаустрофобията му не е по-безобидна от страха му от падане. Пак трябваше да опази главата си ясна. Той се чудеше дали изобщо има някакъв начин да пресметне точния брой на терористите. Трябваше да забрави страха си и да се съсредоточи върху това, което става. Ако ония още мислеха, че е на върха на асансьорната кула, това беше добре — като нов договор за живот под наем. В такъв случай той би могъл да се движи из сградата на воля. Можеше да промени тактиката си, да спре да убива и да започне да пресмята. Докато ония си мислеха, че е извън строя, той можеше да изпрати сигнали — колкото си иска.
Стигна края. Едва ли бе изминал и шест метра. Нещо не беше наред.
Той опита да погледне през рамо, но беше невъзможно. Ни намек за светлина. Металната решетка беше студена за босите му крака и по-яка, отколкото си бе мислил — по-яка, отколкото такива неща изглеждат от другата страна. Той я натисна. Наистина беше здраво занитена. Стаята от другата страна трябва да беше много близо до северната част на сградата, толкова важна за бандата. Той отново натисна, толкова силно, че решетката се вряза в кожата му. Стегна се и натисна още по-силно и този път усети как едното крайче се отделя от стената. Опря стъпалата си в горния край и натисна с все сила. Отвори се.
Още щом стъпи долу, разбра какво не е наред. Насмолен картон. Бе направил грешка. Лошо бе преценил разстоянието до водоравната шахта. Все още беше на покрива.
Тихичко издърпа нещата от шахтата. Залегнал, окачи пак дръжката за войнишката торба, нагласи през рамо ремъците и прибра браунинга в кобура. Кървенето на темето му бе спряло или намаляло, а той беше посипан с черен прах от вътрешността на шахтата. Преди няколко часа се возеше като джентълмен в лимузина; сега приличаше на палячо от цирка, който къса главите на живи кокошки в съпътстващата програма.
Той се усмихна.
Остави картечния пистолет до вентилационния отвор. На покрива беше пълно с тръби и за да стигне до южния край, трябваше да внимава с равновесието. Този път щеше да предаде съобщение, но не можеше да рискува, докато не прочисти покрива. Тъй или иначе беше му нужен още един от тях. Отново беше настървен — от слизането в шахтата или от бягството преди това, или пък от усилието да преодолее клаустрофобията си в оная тясна тръба. Беше се почувствал унижен. Озверен.
