покаже, че си имат работа с човек, който не беше извадил случаен късмет с брата на Карл. Ако искаха да го вземат за побъркан, толкова по-добре. Терзаеше се и си го знаеше. Никога преди не беше убивал момиче. Късметлията Линди, последният от самотните рицари. Какво я бе накарало да помисли, че може да го победи? Кръвта на Скийзикс, ами да, която залепваше ризата на Лийланд върху кожата му. Тя бе помислила, че това е негова кръв, че е тежко ранен. Следващият нямаше така лесно да се подлъже, помисли си Лийланд. Във всеки случай не беше нещо, на което може да се разчита.
Той спря на трийсет и четвъртия етаж, където бюрата бяха строени в редица от единия край на сградата до другия. От всички познати му места това навярно предлагаше най-сигурната истинска защита. Преградите на някои от другите етажи то ужасяваха. Зад тях човек беше скрит от погледа, но не и от опасността. Ако можеше да ги използва в своя изгода, щеше да го направи, но засега не знаеше как.
Още пукотевица горе. Те си проправяха път надолу. Прочистваха. Знаеха ли как? Лийланд отиде до асансьорите и натисна копчетата за повикване. Нищо — нямаше го познатият вой. Асансьорите бяха застопорени долу. Е, добре. Нямаше съмнение — той беше цел номер едно.
Навярно най-безопасно беше в някой от ъглите. Той си избра североизточния и започна да струпва бюра, като се мъчеше да постави колкото може повече ламарина между себе си и ония. Колко патрона му бяха останали? Дванайсет в браунинга, пълнител и половина за томпсъна, който можеше да засече по всяко време.
Имаше експлозива. Ако пакетите бяха със „закопчалки“ за капсулите, един залп от картечен огън можеше да ги „откопчее“ и ако той нагласи пакетите над червените алармени лампи около вратите за стълбите, нямаше да е много трудно да ги улучи.
Хвърли поглед на часовника си. 23:51 ч. Девет минути до Коледа. Онези не се интересуваха нито от папата, нито от когото и да било извън сградата на „Клаксън“. Работата им беше на четирийсетия етаж. Пак се сети за Стефи. Нямаха повод да я свържат с него. Всъщност, докато той им отваряше работа, тя беше в безопасност. Може би.
Той се покатери на бюрата, за да се настани в импровизираното си укрепление. Ако добре си беше направил сметките, трябваше да се погрижи за далеч по-малко от деветима — а един беше във фоайето. Нужни бяха поне двама да пазят заложниците. Оставаха петима. Сега, когато Лийланд бе прибрал детонаторите, ония горе бяха безпомощни. Тъй че за него щяха да дойдат най-много петима. Ако го търсят пет души, нямаше никакъв шанс. Не и така. Не и като седи тука и ги чака.
Но не виждаше друг изход. Те знаеха, че е разбутвал плоскостите по тавана, за да се изкачи на четирийсетия етаж. Претърсваха навсякъде, където можеше да се скрие човек, и ако се съдеше по гърмежите, стреляха по всичко, което будеше подозрение.
Но само петима нямаше как да огледат всичките стълбища, докато претърсват различните етажи. Лийланд все още се колебаеше. Искаше да е сигурен, че ще ги срещне при условия, диктувани от него. Не искаше да влиза в престрелка на стълбите с някого от тях, когато другите биха могли да са само на десет- дванайсет метра.
Сега осъзна, че ако по следите му са петима, не е останал никой на стълбите на трийсет и втория етаж, който да му попречи да избяга на по-долните етажи. Може би бяха преценили, че няма да го направи. Какви ли изводи си правеха за него? И защо бяха толкова много? Искаха да отворят сейфа. Искаха заложниците да запазят спокойствие. Подготвили бяха голям удар. Разполагаха с всичкото време, което им бе нужно, за да го намерят.
23:56 ч. Той бе оставил момичето да го нападне. Кръвта по ризата му я бе накарала да помисли, че е ранен. Може би мръсотията по лицето му не й бе позволила да види очите му. Симпатично момиче. След като откосът единайсетмилиметрови куршуми я бе повалил, и тя беше заприличала на Скийзикс долу на улицата.
Той включи радиото. Двайсет и шести канал.
— Там ли си? Слушаш ли ме?
Лийланд натисна копчето за говор. Гледаше навън — към хълмовете — на някои места виждаше бледи коледни светлинки, които примигваха тук-там.
— Какво си си наумил?
— Идваме за теб. Искаме си боеприпасите. Ако опиташ да се съпротивляваш, ще започнем да разстрелваме заложници…
— Я не ме прави на идиот! Вие искате да държите тези хора мирни и тихи!
— Не, не, ти не разбираш! Ние ще ги доведем при теб, където и да те намерим, и ще ги разстрелваме там. Тъй като, изглежда, ти нямаш скрупули да убиваш жени, ние си мислехме за някое дете…
— Задръж, звънят ми по другата линия. — Лийланд изключи радиото. Той се взираше в един малък чукар в каньона Лоръл и се опитваше да не отмества очи от него. Ето: едно, две, три, четири просветвания. Отново тъма. Започна да брои. Девет секунди. Едно, две, три, четири. Ако искаше да отвърне на сигнала, би трябвало да се измъкне оттук и да отиде до електрическия ключ до стълбите. Четири? Какво значеха четири просветвания? Той се измъкна. Сега промеждутъкът беше десет секунди. Едно, две, три, четири. Добре де, но какво означава? Той се разбърза. Когато щракна ключа, светлината го ослепи. Чудничко. Той прибяга обратно до прозореца, като се опитваше да не откъсва очи от светлината на хълма. Четири просветвания, пауза, още четири бързи; после светлината стана постоянна, само леко потрепваше. Беше на четири-пет километра. Някой я размахваше в кръг. Четири. Четирите просветвания означаваха всъщност десет — четири, защото той бе изпратил сигнала по радиото. Съобщението разбрано.
Заплака.
00:02 ч.
— Весела Коледа — прошепна. Включи радиото: — Там ли си още? Съжалявам, че те накарах да чакаш. Не съм ти аз единственият проблем. Другото приятелче ми каза, че ченгетата идат.
— Не съм изненадан. Ние сме се подготвили да останем тук много дни… седмици, ако е нужно.
Лийланд не отговори. И тъй да беше, защо трябваше да го казва? Защо наистина? Ако бяха подготвени да издържат седмици, единственият проблем, който имаха, единственото неовладяно обстоятелство, беше самият Лийланд. Те знаеха точно какво правят дори при разговорите по радиото. Трябваше да заздравят позициите си. Искаха детонаторите — а него мъртъв, — преди полицията да започне да схваща положението.
25 декември
00:04 ч. Тихоокеанско стандартно време
Сега всичко му беше много по-ясно. Не бе се справил чак толкова зле. Беше се превърнал в напаст за тях, бе отслабил редиците им и ги беше забавил. Очакваха обсада. Заложниците бяха част от този план. Имаше нещо в сейфа, което обясняваше всичко. Няколко гешефтари в петролна компания току-що бяха продали мост на военната хунта в Чили — това бе всичко, което знаеше.
Само по себе си може би беше достатъчно, но старото ченге у Лийланд не беше във възторг. Отново се чувстваше като ченге — всъщност не беше лоша идея да си сложи значката. Ако наоколо загъмжи от хора на Лосанджелиското полицейско управление, това би могло да му спаси живота. Той извади значката от портфейла си и обърна опакото й срещу светлината.
Сложи си я. Липсваха му само горещото кафе и поничките, които винаги вървяха заедно със слагането на значката.
Добре щеше да му дойде чашка кафе. Най-свестните полицейски решения се вземаха над горещо, лошо кафе, поднесено в груби керамични чаши. Ако се изниже покрай тях на трийсет и втория етаж; плановете им щяха да бъдат окончателно объркани и те ще трябва да импровизират нататък. Но цената беше твърде висока; щеше да загуби възможността да направи нещо за Стефи и децата. Заложниците ще трябва да разчитат на късмета си в тупурдията, както момчетата тук отвън обичаха да казват, което, той знаеше, означаваше щурм на специалните групи — или още по-лошо: например на Националната гвардия.
Но ако остане над трийсет и втория етаж и те го заловят, ще си върнат детонаторите и ще се хванат
