като бащата на Грубер, е бил екзекутиран по същия начин — куршум в ревера. Лийланд беше чувал, че германската полиция има записи, в които Грубер злорадства, че държи жертвите му да са облечени както трябва, когато ще закичва черната бутониера. Антон Грубер беше омагьосан от смъртта, от нейното присъствие и от нейния лик.
Ала едва ли беше единственото богаташко чедо сред тях. Имаше нещо от германските поетични фъшкии, а Урсула Шмит в едно есе, което изразяваше нейното „окончателно отдаване на насилието“, писа за своята „смъртна утроба, в която мъжете се завръщат за вечен покой“.
Може би току-що Лийланд бе убил тъкмо нея.
Той вече не знаеше кого бе убил: преди едно поколение — техни бащи, чичовци, възможно е и техни майки. В тази сграда имаше човек, който току-що бе загубил брат си заради Лийланд, освен ако Лийланд не бе убил и него.
Канцелариите тук горе имаха стъклени полустени, с лице към самата апаратура, част от параноята, която обграждаше компютрите. Върховните жреци трябваше да държат тотемите под око. Не сдържа усмивката си, като си представи реакцията на компютърните спецове утре, щом видят как е оклепал всичко тук. Искаше да заеме позиция близо до прозорците, които гледаха към „Уилшър“, въпреки че там щеше да е незащитен. Може пък това да му помогне: след последното му изпълнение те нямаше и да предположат, че е толкова тъп. Той поклати глава — този начин на мислене щеше да го вкара в гроба.
Дори от тази височина можеха да се видят резултатите от добрата подготовка на терористите за бой. Една патрулна кола се бе натоварила върху електрически стълб, а шофьорът беше проснат но лице отвън. Лийланд погледна нагоре. Шейсет метра над сградата висеше голям сив облак, който почваше да се разсейва. Естествено, взривът беше прокънтял из целия район: в града имаше поне десет пъти повече запалени светлини, отколкото преди НЯКОЛКО минути. Това помогна на Лийланд да осъзнае и нещо друго. Той се протегна иззад бюрото и включи радиото:
— КОЛКО мислиш, че струва сграда като тази?
— О-хо, дванайсет милиона. Двайсет… знам ли! Ти как си?
— Малко позашеметен от фойерверките. Това беше един пакет от техния експлозив. Имам още два. Внимавай какво говориш, защото ни подслушват.
— Вече ми е ясно.
— Не го вземай навътре. Гори ли сградата?
— Не, доколкото виждаме. Сега искаме да знаем какво се случи.
Лийланд му разказа.
— Видях един в асансьора. Капаците на покривите са изтръгнати, направих им тоя номер по-рано. Тъй че сега са шестима.
— Имаме сведение от един от наште, че е видял двама от тях да влизат в асансьора. Имат нещо като барикада на партера.
— Аз видях един. Трябва да ги броите шестима останали. Не мога да си играя на предположения тук. Сега ми кажи за сградата.
— Седемнайсетият и осемнайсетият етаж са напълно издухани и прозорците са на прах по цялата дължина на сградата. Май ще трябва да му събират частите на оня мухльо.
— Има ли ранени?
— Не от теб. Бяха улучени двама от нашите. Ти раздруса целия квартал. Тоя експлозив е голяма работа. Видях бюро и стол да плават с попътен вятър над булевард „Уилшър“. Чакай така. Не изчезвай.
Докато изчакваше, Лийланд се поогледа що за щети е нанесъл. В една огромна реклама на цигари беше пробита дупка с размерите на малка кола, а оттатък улицата фасадата на една малка, тумбеста постройка изглеждаше като след щурм.
— Хей, шефе, още ли си там?
— Весела Коледа — обади се Лийланд.
— Весела Коледа и на теб. Ще прехвърля радиото на командира си капитан Дуейн Т. Робинсън, става ли?
Звучеше така, сякаш представяше гост-говорител.
— Става — засмя се Лийланд.
— Тук е Дуейн Робинсън. Как си?
— Бомба.
— Не, кой си? Искам да знам името ти.
— Не мога да ти го кажа точно сега.
— Защо не?
— Следващият въпрос.
— Дал си ни тук някакви сведения. Как си стигнал до тях? Защо си в тая сграда?
Лийланд остана безмълвен. Тоя искаше да контролира ситуацията отвън, ако може… ако: горкичкият Дуейн, мозъкът му не щракаше.
— Там ли си още?
— М-да. Я ми дай пак другото приятелче.
— Не, тук аз заповядвам. Повече нямаме нужда от такава помощ. Искам да сложиш оръжие и да се оттеглиш на безопасно място. Този взрив нанесе огромни щети на частна собственост и застраши живота на десетки хора. Това тук са законни нареждания на полицай и аз съм длъжен да те арестувам и да те накажа, ако не се подчиниш.
— Дай ми другото приятелче — сряза го Лийланд. — Не искам да говоря повече с теб.
— Слушай бе, тъпанар…!
— Не! — кресна Лийланд. — Ти ме слушай! Имаш работа с шестима откачени, които държат на мушка седемдесет и пет души. Те имат достатъчно експлозив да изравнят със земята тази част на града. Това, което им липсва, са детонаторите и капсулите — заради мен. Останаха половината — пак заради мен. Докато аз съм в действие, те не могат да си вършат работата, както им се иска. Да не мислиш, че можеш да ги спреш отдолу? Хайде де, кажи ми — май ти си тъпанар! Ако си мислиш, че ще се подчиня сега на идиотските ти заповеди и че твоят шеф няма да ти бие един шут в задника по нанадолнището чак до Търминъл Айланд, когато всичко свърши, ти не ме познаваш! Дай ми другото приятелче! Веднага!
Тишина.
— Ето ме! — обади се негърът. — Как се чувстваш?
— Май не трябваше да си хабя силите. Кой е оня кретен?
— Не ме въвличай в такъв разговор. Разбирам, че си уморен и под напрежение, но тук отдолу изглежда, като че ли попресилваш нещата, ако схващаш какво имам предвид.
Има нещо успокояващо в здравия разум, който излъчва някой, десетилетия по-млад от теб, реши Лийланд.
— Съжалявам. В момента да се води битката тук изглежда по-лесно, отколкото да се води там.
— Чувам те, ортак. Просто се покрий и си почини известно време, чуваш ли?
— Много време мина, откак не са ме наричали така. На улицата ли си?
— Не, вътре съм.
— През всичките години, когато бях ченге, винаги съм бил на улицата.
— На колко години си?
— Достатъчно, за да ти бъда баща.
Чу се смях:
— Не моят!
— Казах ти, би трябвало да ме видиш сега. Какъв контингент имаш в Холънбек?
— Непълнолетни. Имаме големи изпълнения там.
— Харесват ли ти децата?
— Обичам децата. Кажи, човече, има ли някой, до когото можем да се допитаме по телефона, за да те идентифицира? Установим ли един път самоличността ти, ще можем да се заемем с ония.
— Не сте избрали най-краткия път, но се сещам какво имаш предвид. Звънете на Уилям Гибс в Юрика, Калифорния. Кажете му какво става и къде и първите две думи, които ще излязат от устата му, ще са моето име.
