— Ясно. Някой друг?
— Една дама, Кати Лоуган. — Лийланд му даде кода и номера й. — Кажи й, че тъкмо й пожелавах Весела Коледа, когато прекъснаха телефона. Тя ще разбере.
— Ще го направя. Не бери грижа. Защо не отдъхнеш малко?
— Не, ще си поприказвам малко с противниковата страна.
— Как?
— Двайсет и шести канал. Не се оставяйте да ви преметнат. Всички говорят английски.
— Ние чухме немския, ама никой от нас не може да се справи. Правим запис. Какво са ти казали?
— Литъл Тони си мисли, че е страхотно привлекателен и убедителен тип. Вече чухте всичко, което можах да узная. Играта е съвсем проста: той ми вади душата, аз пък — неговата.
Пак смях:
— Ще се включа.
— Какво, по дяволите… хора загиват наляво и надясно, но това те развеселява, тъй ли?
— Щом казваш.
Лийланд завъртя на двайсет и шести канал:
— Там ли си, Тони?
— Да, мистър Лийланд. Само миг ми трябваше, за да настроя радиото. Е, Лийланд, чуваш ли ме?
— Да. — Едва го изрече.
— Тук е един твой колега, мистър Елис.
Лийланд затвори очи:
— Как си, Елис?
— Наред, Джо. — Беше глас на ръба на ужаса. Лийланд не можеше да си спомни първото име на Елис. — Чуй ме — каза той; повтаряше думите на Лийланд към капитан Дуейн Т. Робинсън от Лосанджелиското полицейско управление… Чуй ме: нещо като глас в пустиня: — Слушай, искат да им кажеш къде са детонаторите. Те знаят, че слушат и други хора. Искат детонаторите или ще ме убият, Джо. Джо, толкова услуги съм ти правил в близкото минало. Помисли за това. Сигурен съм, че ще разбереш това, Джо. Джо, чуваш ли?
Услуги ли? Той подсказваше на Лийланд, че закриля Стефи, ала услуги ли беше думата, с която смяташе да изразява това, което прави! Ако Лийланд не върне детонаторите, щеше ли да им каже коя е Стефани, за да остане жив?
— Да, да, чувам те.
— Кажи им къде са детонаторите. Полицията е тук. Сега те да се оправят.
— Не мога да им кажа. Трябва да им покажа. И после? Какво ще стане с мен?
— Лийланд — беше Литъл Тони, — това, което мистър Елис се поколеба да ти каже, е, че ние ще го убием моментално, ако не ни предадеш веднага детонаторите.
— Тук има хора, Джо — смънка Елис. Имаше предвид Стефи. Вече беше подсказал, че не я е предал. С какво го заплашваше? Лийланд затвори очи. Сбогом, Елис.
— Не им вярвам — тръсна Лийланд по радиото.
През малкия говорител на радиото изстрелът отекна глухо, а последвалите писъци изглеждаха много, много далечни.
Лийланд натисна копчето за говор:
— Добре, ще ви дам каквото искате.
— Искаме детонаторите — натърти Литъл Тони.
— Остави ме да ги взема и да ги сложа, където можете да ги намерите.
— Отлично. И къде ще е това?
— Ее-ее. Първо ще ги оставя и ще се измъкна, а после ще ти се обадя.
— Давам ти пет минути.
— Необходимо ми е повече време — каза Лийланд. — Трябва да походя доста, а не съм вече в най- добрата си форма.
— Десет.
— Няма да стане. Не толкова бързо.
Пауза; после:
— Колко ще ти отнеме?
— Двайсет минути, може би половин час.
— Двайсет минути, сетне ще застреляме още някого, този път може би жена.
Тишина. Лийланд натисна копчето за говор:
— Ей, момчета, чухте ли всичко?
— Мини на девети канал — спокойно каза чернокожият полицай.
— Сега знам, че ме чуват, но искам да разбера какво, по дяволите, мислиш, че правиш там горе. — Беше Дуейн Робинсън. — Първо ни казваш, че не искаш да ни дадеш името си, после тоя боклук те нарича Лийланд — това ли ти е името?
— Ами да. Били Гибс ще ви даде останалите данни.
— Вече разговарят с него. Много сме потайни, а? Искам обяснение — сега.
Лийланд мълчеше. Каквото и друго да кажеше, щеше да се издаде пред Литъл Тони.
— А сега ме чуй, кучи сине — изръмжа Робинсън. — Всичко, дето си разменихте с оня боклук, е записано тук. Ти остави оня мъж да умре. Пукната пара не давам кои са ти приятелите, ако има начин да ти натикам задника в затвора, ще го направя.
— Я върви на майната си! — изкрещя Лийланд. Той изключи радиото.
Това щеше да го убие, знаеше си. Не знаеше какво друго да стори, освен да излезе и да се хвърли с главата напред. Опитваше се да си напомни, че няма смисъл да оглупява. Той закуцука към югозападното стълбище, мъчеше се да реши дали да се качи горе и да започне с оня, който е там. Ако победи, може да задържи позицията.
Колко е часът? Почти три — часовете на най-плътния мрак преди зазоряване, когато обикновено умират хората. Той не искаше да умре. Не беше готов да умре. Първо искаше да се изкъпе. В моргата поливат с маркуч, а някой собственик на погребално бюро ще му измие само лицето и ръцете и ще го погребе мръсен.
Не искаше да умира, докато Стефи и децата, са в такава опасност. Нали затова се беше развилнял. Не той започна да убива. Пръв умря Ривърс. А толкова ли лошо се справяше? Беше напъхал в чувала петима от тях, преди още да се появят ченгетата. Ако трябваше пак да го направи, щеше да го направи по същия начин. Ай да му се не види, той не можеше да си представи как би могъл да го направи по друг начин!
Знаеше, че е изтощен.
— Човече, свършен си — каза си на глас. Не беше мигвал двайсет и два часа и от опит знаеше, че най- лошото тепърва предстои — но и че като съмне, пак ще го бива за още цял един ден. Тялото беше навикнало на сън, но една нощ лесно можеше да мине й без него. Трябваше да внимава следващите три- четири часа, ако преживее толкова.
Той спря при асансьорите. Ако взривът беше разрушил два етажа, столът сигурно е улучил покрива на кабината, когато тя е била между или почти между тях. Лийланд се чудеше какво ще да е станало с източния асансьор. Вратите на двата етажа вероятно бяха изкъртени, но кабините — и още по-важно, кабелите — бяха останали над експлозията. Докато стои, да речем, над двайсетия етаж, за да играе на сигурно, всичко ще върви по мед и масло. Естествено, бандата би чула как бръмчи електрическият двигател, освен ако някакъв друг шум не го заглуши.
Е, добре, нещичко знаеше. И какво да го прави? Чувстваше се толкова изцеден, сякаш само отделни късчета от него все още работеха. Трябваше да се вземе в ръце, за да не се разпадне.
Той включи радиото:
— Тони! Тони, там ли си?
— Лийланд, за мен не е само въпрос на празно любопитство откъде знаеш името ми, а и толкова неща
