04:53 ч. Тихоокеанско стандартно време
Събуди го болката. Той знаеше къде е, преди да отвори очи, ала му трябваше още миг, докато си спомни всичко или докато паметта му също се пробуди. Не беше сигурен дори дали ще може да се движи, болеше го така силно и на толкова много места. Дори палецът му беше цепнат там, където Хана бе забила зъбите си. Температурата беше спаднала или, което беше по за вярване при тези обстоятелства, съпротивителните му сили бяха отслабнали. Преди да заспи, бе пресметнал, че е изгубил около половин литър кръв, горе-долу количеството, което даваш при кръводаряване, а това беше адски много. Небето още тъмнееше. По това време на годината още час и половина щеше да е пълен мрак.
Искаше да опита да се изправи отново. Беше се дотътрил дотук, до местенцето от страната на булевард „Уилшър“, където се бе изнизал навън през вентилационната шахта. Лявото му стъпало беше толкова зле, че му идеше да реве. Бедрото му гореше. На младини го бе одраскал куршум и усещането беше същото. Можеше да върви, но навярно щяха да му трябват пет минути, докато стигне до другата страна на покрива, където лежеше тялото на Хана. Той спря — защо, по дяволите, искаше да отиде там? Трябваше да брои всяка крачка. Той извади радиото, но се поколеба за миг, преди да го включи.
Нещо го смущаваше. Ал — Холънбек — го бе попитал за броя на хората в шайката. Защо? Лийланд не за пръв път чуваше такава стрелба. Тия хлапаци си бяха учили занаята в партизански лагери някъде из Средния изток. Те можеха да открият полеви огън не по-зле от американските морски пехотинци. Ал може и да не знае това. Работеше по двайсет и четири часа в денонощие.
Лийланд реши, че само ще слуша. Двайсет и шести беше безмълвен. На деветнайсети някаква жена говореше на немски, изреждаше цифри и думи. Нищо на девети. Полицията си имаше свои честоти, но това не значеше, че бандата не може да ги подслушва, стига да има нужната апаратура.
Трябваше да се подготви за тях. Имаше повече от час, преди да дойдат за него. Щяха да изчакат, докато слънцето се вдигне над планините. Най-лошото за него беше, че не знае нищо за Стефани. Не искаше да я надживее. Не беше искал да надживява и Карън. Не искаше да изживее отново тази мъка. Не би могъл.
Разтърси глава. След час щяха да дойдат да го убият, а той се тревожеше да не би да живее твърде дълго. Добра се до ръба на покрива, но с този крак беше невъзможно да се качи на надписа и да погледне надолу към булевард „Уилшър“. Той пак се питаше дали е мъдро да не влиза в ефир. Може би полицията имаше нещо да му каже.
Изглеждаше, че има много, много повече светлини из целия град. Той беше купил чесната след развода. Знаеше, че ще е последният му самолет, и към края дори не го използваше много. В живота винаги настъпва време, когато се прощаваш с някои неща. През изминалите шест-седем години той се беше посветил изцяло на работата си. Хубава и интересна работа.
Той беше в групата, която изработи първата програма за борба с терористи и похитители. Беше проектирал система за сигурност в първото от новите бейзболни игрища и оттогава или я копираха, или се придържаха към нея. И нещо, за което вече не разказваше — че тъкмо той беше посъветвал търговците на дребно да принудят производителите на малки изделия, като химикалките, да ги слагат в големи опаковки, за да не могат купувачите да си ги напъхват в джобовете. Хората толкова мразеха да се занимават с картони и пластмаси — не беше разумно да им се казва, че това трябва да се направи, защото кражбите в магазините по света ставаха толкова страшни, че заплашваха дребната търговия.
Онова, което изчезваше от този свят, беше разбирането, че си струва да се грижиш за други хора. Много, малко хора вече живееха като съседи. Животът беше така организиран, че да държи хората на разстояние един от друг. Човешките същества започваха да се чувстват гости на собствената си планета. Проектантите на тази сграда се бяха интересували повече как да възвеличат шепа петролни пирати чрез внушителната площадка, вместо да предвидят няколко дръвчета и пейки, където хората да могат да седнат и да си поприказват. Той пак включи радиото:
— Ал?
— Чакай малко… Той е буден.
— Джо? Добре ли си?
— Що за тъпотия: „Той е буден“? През цялото време съм буден, написах няколко писъмца и поправих някои неща.
— Едно приятелче ми превеждаше засеченото, това е всичко. Опитай се да се отпуснеш.
— Аз съм си отпуснат, ти имаш уморен глас. Слушай, те се канят да дойдат горе за мен…
— Работим по това. Ще получиш подкрепа от въздуха.
Лийланд мълчеше. Ако полицията можеше да овладее покрива, можеха да спуснат там хора. Трябваше им помощта на Лийланд, за да се приближат. Подкрепа ли, друг път: искаха да прикрива кацането им. Ако питат тях, можеха и да го жертват. Те дори бяха успели да придадат на това общественоприемлив облик, като го наричаха „подкрепа от въздуха“. Сега бандата имаше още една причина да иска смъртта му. Толкова много време беше минало, откак го бяха заключили тук горе, че беше напълно възможно да са спрели подслушването на единайсети канал.
— Виж какво, не съм сигурен, че ще излезе нещо. По този покрив е тъпкано с надстройки, които ще им предоставят дяволски добро прикритие. Те са дошли да стоят дълго. Хич не бих се учудил, ако имат ракети.
— Има само един начин да се разбере, нали, братле?
Вече сме братя, помисли си Лийланд. По дяволите, в гласа на Ал се долавяше лъжата!
— Виж какво, момче, можем да си говорим за това честно, но не ме прави на идиот, ако обичаш.
— Трябваше да ти кажа нещо, Джо. Телевизията е тук — записват и излъчват всичко, което казваме.
Лийланд въздъхна:
— Ще ми платят ли?
— Едва ли.
— Ще трябва да използват шибаните си шансове с тези от нас, които останат.
Гласът беше сдържан:
— На изток вече е коледната сутрин, Джо. Малки дечица гледат.
— Те трябва да са в църквата. Точно така — ако някой там вън иска да направи нещо за мен, може да отиде на църква.
— Пак започна. Всички узнаха, че си минал през ада — тъкмо това им обяснявах току-що. Весела Коледа на всички! Джо, не те баламосваме. Щом съмне, ще изпратим хеликоптери там горе. Те ще те прикриват.
— Чуй ме. Чуй ме внимателно и мисли] Аз съм още жив само защото те знаят, че владеят положението. Те искат да свалят хеликоптера.
— Не, Джо, те искат време в ефира. Те искат да попаднат на екраните. Те искат да ги включим към някой сателит и да говорят на целия свят.
— И?
— Хората, с които успяхме да говорим досега, казват, че е трудно, ако не и невъзможно, да им се даде каквото искат. Опитваме се да обсъдим това с тях.
И щом се съмне, хеликоптерите ще пробват да спуснат колкото хора имат от специалните групи. Ако успеят, мъжете ще си проправят с бой път до заложниците долу, много от които ще бъдат избити. Между убитите — Стефи, Джуди и Марк.
Но полицията няма да успее. Ще поверят операцията на армията, която ще щурмува фронтално, горе и долу. Армията ще успее и тогава всички ще са мъртви. Лийланд реши да не спори повече.
— Джо, достатъчно ли си събуден, за да говориш с един приятел?
— Говориш като по телевизията.
— Не се заяждай с мен, човече. Искам да си отида вкъщи и да видя какво е оставил под елхата Дядо Коледа.
— На мен продължават да ми оставят автомати. — Той пак вървеше, като се мъчеше болката да не проличи в гласа му. — Досега получих шест.
