прави, когато стигнат до оръжието на Скийзикс. Тя беше много предпазлива. Той нямаше да може и да се приближи до карабината.
— Това наистина е много лошо — заговори тя. — Изглежда, ти прави голямо удоволствие да убиваш. Но в действителност ти си само едно обучено куче. Ти унищожи сградата, за да я спасиш.
— Сладурче, не давам и пет пари за шибаната сграда. — Той беше на последното стъпало. — Трябва да отворя вратата.
— Един момент. — Той я чу да включва радиото. Заобяснява нещо на немски. Литъл Тони отговори и тя натърти „Найн, найн“, като жена, която казва на мъж, че няма нужда от неговата помощ. Лийланд бе започнал да си мисли за нещо друго.
— Сега отвори вратата — заповяда тя.
Вятърът беше по-силен от всякога, топла вихрушка от хълмовете. Небето беше ясно, накъдето и да погледнеш.
— Не ме попита защо не ми пука за сградата.
— Опитваш се нещо да ми кажеш ли, старче? Хайде, давай.
— Абе, хора, вие замисляте ли се изобщо? Защо просто не си проправих път надолу и не се измъкнах от сградата?
— Искам да чуя това. Искам всичко да ми кажеш. Сега, като не ти остана нищичко, искаш да се оправдаеш.
— Детонаторите са зад онзи сандък, Урсула.
— Какво? Аз не се казвам… — Той се хвърли отгоре й и тя го простреля в лявото бедро. Тогава обаче той рухна върху нея и когато автоматът изгърмя втори път, откосът от дулото опари ръката му. Тя падаше и нямаше какво да омекоти удара. Той се страхуваше, че автоматът ще загърми пак, и се претърколи наляво. Удари я с юмрук в лицето, тя се опита да докопа оръжието и той отново я удари. Палецът му попадна в устата й и тя го ухапа силно. Мъчеше се да забие коляно в слабините му. Той сграбчи косата й с другата ръка и блъсна главата й о покрива. Тя отвори уста. Той я удари пак. Кракът му не беше счупен, слава богу. Наложи я още три пъти и когато душицата й беше излязла, изтръгна оръжието от ръката й, изправи се и я простреля в дясното око. Тресеше се от ярост и облекчение — и от екзалтацията на победата. Отново натисна спусъка. Когато изпразни пълнителя, продължи да го натиска — още три пъти, и последното, което премина през съзнанието му, беше идеята да хвърли тялото й от покрива, за да знае Тони, че той все още очаква нови клиенти. Сетне припадна.
Лийланд не знаеше колко дълго е бил в безсъзнание и времето, което показваше часовникът му — 03:38 ч., не помагаше много. Куршумът бе пронизал месестата част от външната страна на бедрото, две дупчици, на десетина сантиметра едно от друга, излазната рана — почти толкова малка, колкото входната. Локва кръв с размерите на плодов пай искреше на отразената светлина. Той изпълзя зад алуминиевия сандък и зареди карабината на Скийзикс. За турникет разполагаше с дръжката на войнишка торба, ала едва ли щеше да му потрябва. На улицата отново се стреляше.
Може да е бил в безсъзнание по-малко от минута. Този път нямаше да оповестява, че продължава да е тук… Дойде му друга мисъл: за тези хора нямаше умора. Като добавка към собствените си амфетамини може би бяха открили и кокаина на Елис. Дупедавци — бяха си лика-прилика. Той имаше добра видимост към вратата на стълбището, както и към вратата, която водеше до асансьорната кула. Наблюдаваше и двете. Никакви изненади.
— Хана? — извика някой.
Мъжът се качваше по-стълбите. Може да е бил наблизо и да е чул изстрелите. Тоя щеше да е номер осем.
Вратата се отваряше към Лийланд.
— Хана?
Вратата се открехна. Лийланд се сниши долу.
— Хана?
Вратата беше вече широко отворена, но никой не се появи. Започна да се затваря отново и той стреля, затръшвайки я. Почака.
— Засега ще те оставим тук горе — извика Литъл Тони. — Но не се безпокой, ще се върнем, като изгрее слънцето, и ще те пречукаме. Аз лично ще те убия… повярвай ми, така ще е най-добре.
От улицата долетя нова серия от картечен пистолет.
— Хей, Холънбек!
— Хей, мой човек! Как си?
— На покрива съм. Мисля, че заключиха вратата. Получих един в крака, но не е много зле. О, да, зачеркни още един.
— Ти се майтапиш с мен!
— Тя лежи точно тук до мен. Казва се Хана.
— Аа, мамка му!
— Това е третата жена. Почти започвам да свиквам. Какво става там долу?
— Нашичкият немски задник се появи и сега води репортажа от играта. Толкова много радиосъобщения се изсипаха тук, че не съм чул нищо за жени. Това е наистина гадно.
— Не бъди старомоден.
— Той ни каза, че са по петите ти, и Робинсън опита да им отвлече вниманието. Две неща: сигурен ли си за общия брой? Ние тук долу определено владеем положението.
— Това ги чух да казват. Какво накара Робинсън да прогледне?
— Ами, сега знаем кой си, човече! Той още те чумосва, ама най-сетне е наясно… и всички ние… че има работа с човек, който знае какво прави. Това е вторият въпрос. Немският задник спомена нещо, че носиш значка. Така ли е?
— Просто си я имам. Сложих я, да ме познаете, когато изляза оттука.
— Е, значките са за това. Не я сваляй. Тук на местопроизшествието вече има и заместник-началник, знае всичко и ръководи операцията. Между другото Били Гибс казва, че би искал да е тук и да те прикрива. Не затваряй. — Той още не беше освободил копчето за говор, понеже Лийланд го чу да казва: — Очистил е още един. Стават седем.
— Кучият му син! — Радиото замлъкна за миг, — Джо? Тук е Винс Крейн. Преди две години се срещнахме в Ню Орлийнс.
— Как си? — Той наистина беше в Ню Орлийнс преди две години, но не можеше да си спомни Крейн сред огромната лосанджелиска делегация на конференцията.
— Добре. Мисля, че и това тук ще се оправи, благодарение на теб. Не бих искал да съм сам срещу тези дванайсет… Сега слушай, мислим, че в момента е добре да ги оставим да си пеят песничката. Искаме да държиш здраво, ако можеш. Ние разбираме проблема и полагаме всички усилия, повярвай ми. Ще се оправиш ли?
— Когато пращаш някого за храна, за мен поръчай кафе и понички с конфитюр.
— Добре, добре — засмя се Крейн. — Приемаш го леко засега. Връщам ти сержант Пауъл.
— Ей, ортак — зарадва се Лийланд.
— Така-така, имам честта. Сега безделничиш, а? Още новини за теб. Говорих с Кати Лоуган. Тя изобщо не си спомни за теб!
— Ще ми платиш за това, мизернико.
— Не, тя каза много готини неща за теб, човече. Всичко, което знае, е, че си затворен в една сграда с някакви лоши хора. Сега нещо друго: вече прииждат журналистите и се гласят за голям удар. Искат да скалъпят нещо с вас двамата, щом могат. Ще ти се наруши спокойствието, ама и това е нещо.
— Не искам циркове.
— Малко е късно, кимосабе13.
— Ще се свържа с теб по-късно, Холънбек.
— Викай ми Ал.
— А ти на мен — Джо. Стига засега.
— Дадено. И се пази.
