— Откъде знаеш всичкото туй?
— Да кажем, че е минало много време, откак работех в Холънбек. Виж, казах ти: много им трябвам на тези приятелчета и не е добре да сме в ефир толкова дълго.
— Хубаво, сега ще им дадем да разберат.
Лийланд изтръпна. Полицията все още не схващаше положението. Той беше убеден, че Литъл Тони подслушва. Приближи се до прозореца — и едва-едва чу, че един от асансьорите се движи. Не можеше да бъде сигурен, че не идват за него. Не, вече щяха да са тук.
Те бяха слушали! Бяха се насочили надолу да посрещнат полицията!
Лийланд натисна копчето за говор:
— Разговорът ни е бил чут. Идват да ви посрещнат.
— Да заповядат! — отекна черният глас. — Много благодарим.
След като бяха останали само седмина, мислеше си Лийланд, едва ли ще предприемат нов набег срещу него. Той се изправи — имаше нужда от бастун, дори от патерици. Измина пътя до другата врата. Ако смяташе да свърши нещо полезно и в бъдеще, би трябвало да измисли някакъв начин, та да накара бандата да дойде при него. Нямаше смисъл да стои до прозореца. Ако ще има патаклама долу на улицата, това беше най-доброто място да те ранят.
Трябваше ДА напомни за себе си, иначе бандата щеше да узнае колко сериозно е ранен. Ако изпратят някого след него, докато е на открито и незащитен, това със сигурност ще е краят му. Но той знаеше че в крайна сметка ще е по-добре, ако може да поддържа у тях представата, че в негово лице все още имат човек, с когото не могат да се справят.
Трябваха му стол на колелца, електрическа пишеща машина и пожарникарска брадвичка. Етажът беше притихнал. Кръвта беше спряла, ала болката растеше. Той извая пак буцата пластичен експлозив с детонатора в средата, докато заприлича на футболна топка. Сложи всичко това на седалката на стола. Внимателно постави електрическата пишеща машина върху експлозива, привърза я към стола с помощта на кабела й, сетне затъркаля стола към асансьорите.
Сега чу пукота на стрелбата вън на улицата. Разположението на асансьорите на партера и местата на входовете за гаража под него ограничаваха във всички посоки огневото поле на терористите на улично равнище, но по-отгоре, три-четири етажа по-високо, те можеха да удържат полицията далеч от сградата.
Бандата щеше да се справи и с бронирани коли. Имаше железни порти на входовете за гаража, а една бронирана кола с ранени мъже в нея, блокирана в края на рампата, щеше да е непреодолимо препятствие. Това не ти беше военно време, когато заповедта щеше да гласи: „Да се взриви“. Полицаи не убиваха събратя полицаи, за да изпълнят задълженията си. Обществото нямаше право да иска толкова много.
Той чуваше стрелбата, която долиташе от асансьорната шахта. Очакваше шума от задвижена кабина. Нямаше да разполага с много време и нищо не можеше да направи предварително, понеже работата включваше използването на брадвичката за вратата. Ония на трийсет и втория етаж, щом чуят и разберат, ще са по петите му. Чу се пукотевица от автомат някъде отвън. Той измъкна радиото:
— Как я карате момчета?
— Ами май ни казваше истината. Някои мислеха, че си куку. Направо ни размазаха. Казваш, били дванайсет?
— Сега — седем.
— Е, добре, ти си страхотно копеле, да ти кажа.
— Не изключвай — пресече го Лийланд и остави радиото настрани. Един от асансьорите беше в движение. Той завъртя стола в нужното положение, после се обърна към асансьорната врата с брадвичката. При първия замах болката в левия му крак стана толкова свирепа, че едва не изтърва брадвичката отгоре му. При следващия замах заби острието в процепа на вратата и счупи нещо отвътре, защото вратата се отвори и после със сила беше затворена отново. Той завъртя дръжката на брадвичката, така че вратата пак се отвори достатъчно, за да си провре ръката, да я разтвори широко и да я застопори отворена с дръжката на брадвичката.
Той надникна — и куршуми улучиха горния край на вратата. Изкачващата се кабина беше все още далече. Лийланд трябваше да отвърне на огъня — трябваше да покаже, че все още го бива. Той вмъкна калашника в шахтата и изстреля една серия към кабината на трийсет и втория етаж, откъдето беше дошъл обстрелът. Доста по-надолу някой стреля по него от изкачващата се кабина, но куршумите просвистяха нагоре към покрива. Лийланд отиде зад стола и го бутна като бебешка количка в шахтата. Ако онова приятелче видеше нещо да пада, можеше да помисли, че е Лийланд. Дори да не гръмнеше, столът бомба щеше да пробие покрива на кабината.
Внезапно шахтата се изпълни с ослепителна светлина и за частица от секундата, преди да чуе трясъка, Лийланд разбра, че е постигнал много повече, отколкото възнамеряваше. Трясъкът беше най-мощният звук, който бе чувал през живота си, а взривната вълна го отхвърли през коридора чак върху асансьорната врата от другата страна. Никога не губеше съзнание и усети как постройката се тресе, докато той се свлича към прага. Подът се тресеше като в училищен гимнастически салон по време на танци. Усещаше как сградата се люлее. Не беше плод на въображението му — някъде долу пищяха хора.
После люшкането престана, но то бе траяло достатъчно дълго, за да разбере какво е сторил. Трябваше да се размърда, преди да опита пак с радиото. Ударната вълна му бе взела въздуха. И на другите, надявайте се.
01:43 ч. Тихоокеанско стандартно време
Трябваше да се качи горе. Стрелбата беше спряла. Е, какво, дявол да го вземе, той беше вселил страха господен у всички, включително у себе си. Да изкачва стълби сега беше трудно и болезнено; по едно време си помисли, че ще е по-лесно да се върне обратно, но почувства как мускулите му стават на възли. Това също беше от изтощение. Отмина трийсет и седмия етаж. Единственото нещо, което наистина можеше да ги изненада на този етап, беше още едно усилие, на каквото смятаха, че не е способен. Разбираше, че настроението му се е променило, беше намерил друг начин да се поддържа напомпан. Не мислеше, че някой е в непосредствена опасност от разрушенията на сградата, които бе причинил. Хората, замесени в тази история, бяха нищо в сравнение с тоновете на самото здание. Сякаш потъваше — не можеше да си спомни какво прави и защо го прави. Да убие второто момиче беше по-лесно, отколкото първото. Нагасаки и Хирошима — никой не помнеше Нагасаки. Беше убивал достатъчно. Повдигаше му се.
Излезе на трийсет и деветия етаж, с компютърната секция. Етажът беше запечатан дори за дневната светлина, дългите редици от компютри се къпеха в монотонно сивата светлина на собствените си сигнални лампи. Любопитно, нищо от съоръженията не беше повредено. Или терористите изпитваха страхопочитание към това тук, както всички останали, или пък планираха сами да го използват в своето пътешествие към безумието, което смятаха за революция.
Лийланд беше виждал досието на Антон Грубер няколко пъти. Прозвището „Литъл Тони Червения“ трябваше да му придаде известен блясък. Той беше на трийсет години, син на щутгартски индустриалец, отгледан от бавачки, учил в частни училища. На осемнайсетия си рожден ден получил мерцедес; на деветнайсетия — още един. В края на шейсетте години се движел с групичка мързеливи, богати хлапаци, които откривали летния сезон в Сен Тропе, а зимния — в Гщад. Някои от тях се въртели около бандата на Баадер — Майнхоф и постепенно, и Антон Грубер бил привлечен. Той се отрекъл от родителите си и обвинил баща си в „престъпленията“ на двуличието, самодоволството и арогантността.
Имаше обаче и друго: бащата на Грубер бе служил през войната като офицер в SS, както толкова много сега преуспяващи германски бизнесмени. Автомобилостроене, електроника — старите нацисти бяха навсякъде, неми за миналото, доволни от настоящето. Прокълнато поколение, чиито деца мразеха лъжите и самооправданията на родителите си. В Америка беше почти същото. През своя живот Стефи бе страдала най-много под крилото на родителите си, тогава, когато те безумно настояваха, че бракът им все още се крепи.
Ривърс беше навярно шестата или седмата жертва на Грубер. Д-р Ханс Мартин Шлайер, индустриалец
