пак за работа. Лийланд знаеше какво ще направят с него; и без въпросите на таксиметровия шофьор от Сейнт Луис му беше ясно.
Имаше и трети изход, макар че той съдържаше известен риск. Както бяха тръгнали нещата, той щеше да е по-полезен малко по-късно, когато се усети присъствието на местните ченгета. За криене ставаше единствено някое вече претърсвано място, а само трийсет и вторият етаж не беше блокиран от бандитите.
Заслужаваше си. Така дори би могъл да държи под око Стефи и другите. Разполагаше с радиото — единственият проблем беше да открие използван от тях канал.
Ето пак стрелба — прозвуча точно над главата му. По дяволите експлозивът засега. Ще запомни къде е, както и малкото си укрепление в ъгъла.
На трийсет и третия етаж той си проправи път през лабиринта от канцеларии към булевард „Уилшър“. Пусто. Движението беше почти замряло преди пет часа. Вече толкова време беше тук. Само някой пърпорещ мотоциклет подсказваше, че районът не е затворен.
Приближи една патрулна кола, черно-бяла, номер 149 — цифрите на покрива й можеха да се видят от птичи поглед. Движеше се с двайсет и пет километра в час. Лийланд можеше кажи-речи да различи лицето на полицая, който караше. Той гледаше насам. Гледаше много внимателно, като се опитваше да си придаде незаинтересован вид, изражение, което Лийланд бе виждал по лицата на полицаите в целия свят. Гледаше стъпалата. Бяха се натъкнали… бяха тук. Но можеше да минат часове, преди да атакуват. Можеше да съмне, преди той да узнае нещо повече от това, което знаеше сега. Кога се съмваше? Към седем. Цели седем часа дотогава.
Асансьорите се раздвижиха и по звука изглеждаше, сякаш всички са потеглили едновременно. Не го бяха излъгали: тия хора бяха подготвени да се оправят с полицията. Сега, когато вниманието им е насочено другаде, беше моментът да се размърда. Заля го ужасяваща вълна на изтощение. Ако това ще продължава до зори, той трябваше да намери убежище, където да се свре и да поспи.
Крушките на лампите по стълбището на трийсет и втория етаж бяха отвъртени. Лийланд стаи дъх — не чуваше нищо освен воя на асансьорите. Бяха му скроили някакъв номер, но, изглежда, им се бе наложило да изоставят идеята. Все пак той вървеше тихо, с войнишката торба под мишница, за да не вдига шум, с томпсъна, готов за стрелба. На стълбището беше непрогледно като във вентилационната шахта. Асансьорите спряха — отново сякаш всичките заедно, и то тук, на трийсет и втория етаж. Ако възнамеряваше да си намери скривалище, трябваше да го стори веднага.
Още щом усети стъклата под дясното си ходило, разбра точно какво става, но тялото му бе политнало напред и той бе набрал твърде голяма инерция. Стъпалата му се изпонарязаха, лявото по-лошо от дясното. Бандата му беше приготвила посрещане. Той стоеше неподвижен до колоната и едва се сдържаше да не изкрещи.
Левият му крак беше много лошо, много дълбоко порязан. Можеше да вини само себе си. Бяха взели флуоресцентните тръби, струпани на стълбището над четирийсетия етаж, и ги бяха натрошили навсякъде по стълбите. Той би трябвало да знае какво му готвят. Като слизаше от покрива, бе пропуснал да забележи, че тръбите ги няма. Когато сложи левия си крак едно стъпало над десния, усети как кръвта му се стича от крайчетата на пръстите. Инстинктът му подсказваше да внимава, ала знаеше и че трябва да бърза, дори и да успеят да проследят дирите му. Трябваше да се качи горе, но нямаше представа как ще се оправи. Единствената аптечка, която бе видял, беше в кабинета на Стефи. Късчета стъкло бяха набити в дясното му стъпало; когато вдигна крака си и стъпи на горното стъпало, той усети как се врязват надълбоко.
Опитваше се да върви бързо, обаче от разреза на лявото му стъпало рукваше кръв при всяка крачка. Той подскачаше и подрипваше, като се мъчеше да премести центъра на тежестта, докато стъклото дълбаеше дясното му ходило. Продължи нагоре към трийсет и четвъртия етаж, където поне имаше защитата на своето укрепление.
Стрелба точно зад ъгъла. Той спря на стълбите, левият му крак се вдигна над грапавия бетон. Течеше кръв, болката се усилваше. Утре нямаше да може да стои на крака. Отново почувства как го напушва яд. Стъпи с двата крака на бетона, затаи дъх и бутна вратата.
Лампите светеха. Звукът от отварящата се врата накара хлапачката в средата на стаята да се извърне, но беше твърде бавна и сепната от появата на Лийланд — едничък кратък откос я хвърли на бюрото зад нея.
Друго автоматично оръжие загърмя, плоскостите на тавана отляво над Лийланд отскочиха и се разпиляха. Лийланд щеше да е в безопасност на стълбите само ако никой не го нападне отгоре или отдолу. Той запълзя на четири крака по пода, докато се скрие зад едно бюро. Пак огън, който разпиля парчетии на сантиметри над главата му. Лийланд знаеше откъде идва — близо до собственото му укрепление в североизточния ъгъл. Той се завлече до следващото бюро на запад, подаде глава и стреля с томпсъна, тъкмо когато онова приятелче скачаше върху купчината бюра.
Само един ли беше? Ходилата на Лийланд тънеха в локви кръв. Буците експлозив и детонаторите около сигналните лампи се падаха откъм дясната му страна, но не се виждаха. Той се надигна отново, изстреля нов ред от своето укрепление и пак се смъкна долу. Докато оня отвърне на огъня, Лийланд извади последния пакет експлозив от войнишката торба и го извая в топка около един от детонаторите. Само след миг приятелчето можеше да се опомни, да съобщи местоположението си по радиото и да повика помощ.
Лийланд напредна още малко. Досега беше убил четирима, което никак не беше лошо при това съотношение на силите. Този експлозив имаше страхотна разрушителна сила, по-голяма, отколкото бе нужно за сейфа, а може би изобщо не ставаше за тази цел. Онзи вече беше включил радиото. Лийланд отново надигна глава и стреля, опитвайки се да проникне през собствените си защитни барикади. Той се придвижи три-четири бюра по-близо до северозападния ъгъл, докато стана възможно да вижда сигналните лампи, към които бе закрепил другите пакети. Онова приятелче стреля пак и надупчи стъклото зад Лийланд. Ченгетата долу се наслаждаваха на престрелката. По целия свят ченгетата обичат да участват в играта на стражари и апаши и когато оръжията трещят, а те гледат отстрани, това ги подлудява.
— Ей, мекотело! Говориш ли английски?
— Да бе, кирливецо!
— Погледни хубаво сигналните лампи до асансьорите!
Оня се изсмя:
— Гледал съм го тоя филм, „Сержант Йорк“! Гари Купър каза: „Виж едно птиче!“
Лийланд не бе имал това наум; но сега си спомни, че старецът долу му бе припомнил за „Сержант Йорк“ — това, което сега изпълни мислите му, беше какво ли са направили със стареца тия типове.
— Погледни пак, тъпо чучело!
Лийланд видя как главата му се надига.
— Чакай! — кресна той. — Не стреляй там!
Лийланд се беше прицелил с томпсъна в него. Първите изстрели улучиха онзи в гръкляна и високо в гръдния кош, изтласкаха го назад и минавайки през тялото му, раздробиха стъклото зад него. Лийланд се надигна и изпразни пълнителя в него, като го придържаше изправен, а после го повлече към прозореца и го бутна навън, от сто и три метра височина. Лийланд отново хвърли поглед към сигналните лампи. Само си мислеше, че знае какво е онова там. Явно то дяволски бе изплашило новото другарче на Скийзикс. По- сетне… най-напред трябваше да се погрижи за краката си. Не, най-напред трябваше да измисли как.
На излизане той заряза томпсъна и подбра автомата на момичето — най-после „Калашников“ — и три пълнителя муниции.
Той слезе на трийсет и третия етаж, като се оглеждаше за кабинет, подобен на кабинета на дъщеря му, с надеждата да намери нещо повече от носни кърпички и тоалетна хартия. Можеше да върви, но така кървенето се засилваше. Беше в южната част на сградата, понеже допускаше, че бандата ще насочи вниманието си към булевард „Уилшър“, където беше забелязана черно-бялата патрулна кола.
Той изтръгна последното стъкълце от дясното си стъпало, после разгледа лявото. Прорезът беше между двата най-малки пръста, дълбок цял сантиметър, раздран, дълъг почти три сантиметра. Отдавна не беше виждал собствените си меса в такъв вид. Ако можеше да се лекува както трябва, раната нямаше да му създаде никакви проблеми. Но той дори не знаеше дали ще намери нещо, с което да я превърже временно.
