Но беше доволен, че е жив. И искаше да направи нещо, за да е сигурен, че така ще си и остане.
Времето се бе променило. Небето над хълмовете просветляваше, полъхваше топъл бриз. Той виждаше накачулени със сняг планини, които се издигаха над високите сгради в центъра. Планините бяха на шейсет и пет километра; той си спомни, Стефани казваше, че Лос Анджелис е най-красивото място в света, и навярно беше права.
После ще се възхищаваш на пейзажа, синко!
Приведен, той се приближи до асансьорната кула, към мястото, където някой би застанал, за да наблюдава вратата над главата си. Тук горе, в тъмнилото, такъв мръсен, той беше почти невидим. Чудесно. Страхотно.
Очите му уловиха приятелчето. Седеше на нещо като алуминиево сандъче. Лийланд извади браунинга, освободи предпазителя, изправи се и тръгна към него. Само след миг момчето го видя — мършаво, дребно момче с диви рунтави бакенбарди, и за частица от секундата на лицето му се изписа недоумение, но Лийланд вече бе опрял браунинга в ревера на куртката му, тъй както Литъл Тони бе направил с Ривърс. Очите на момчето бяха ококорени. Сини очи.
— Говориш ли английски?
— Да.
— Какво, по дяволите, сте намислили, копелдаци такива?
Оня се маеше, очите му заблестяха. Искаше да се прави на умник. Канеше се да спори или да дръпне една реч.
Няма време за глупости — изпревари го Лийланд и натисна спусъка. Малкият рухна назад върху алуминиевото сандъче. Изпусна малко въздух и застина с втренчен поглед. „Станаха двама“, промърмори Лийланд. Той взе радиото и прати съобщение по девети канал, така наречения спешен канал, без да сваля очи от вратата за стълбите към вътрешността на сградата. Прибра радиото обратно в торбата и взе оръжието от хлапето. И то беше хлапе, дори по-младо от първото. Оръжието беше чешка карабина, пълен автомат. Лийланд реши да си остане с томпсъна. Може би и то имаше шоколадчета. Нямаше торба, а Лийланд не искаше да пребърква джобовете му.
По дяволите, не искаше.
Шоколадчета „Марс“. Винаги ги е обичал.
Той скри оръжието зад сандъчето, сграбчи момчето за китките и го намести да седне. Наложи се да го хване за яката, за да не рухне по лице.
— Ако знаеше какво следва, Скийзикс11, щеше да се зарадваш, че си мъртъв.
Лийланд го прихвана под мишниците и го завлече към булевард „Уилшър“. Рамката за светлинния надпис на „Клаксън“ стърчеше почти метър от покрива, но предоставяше и място, където Лийланд да положи тялото, докато си поеме дъх. Повече нямаше да го вдига. А след това нямаше да има нужда да прави каквото и да е, за да привлече внимание. Той бутна тялото от ръба.
— Джеронимо, копеле шибано!
Трябваше да разбере къде се е приземило тялото. Докато го беше носил по покрива, кръвта на момчето го беше опръскала целия. Трябваше да е сигурен, че хората ще видят тялото. Лийланд надникна иззад надписа точно когато то се стовари на стълбите и се търкулна на улицата, разкривено и усукано, сякаш всичките му кости бяха изпотрошени. Лийланд си мислеше, че е твърде високо, за да чуе нещо, но звукът долетя — зловещ, мокър, пукащ звук. Лийланд веднага усети, че ще повърне. Дръпна се на покрива и тогава помисли за Макайвър и за всички останали, които бяха постъпили така със себе си. Те бяха чули този звук. Лийланд едва успя да се наведе, преди вечерята, която Кати Лоуган му бе поднесла в самолета, да излети нагоре.
Той плю и обърса брадичката си в ръкава. Сега да си вземе томпсъна.
Щеше да опита още веднъж. Това беше последното нещо, което очакваха. Той внимателно слезе по стълбите от покрива, после излезе на четирийсетия етаж, към коридора зад библиотеката — вървеше бързо и целенасочено по дебелия мокет, прекрачи Ривърс и Номер Едно. Чу, че някой работи в заседателната зала. Спря отляво на вратата и замря, пое дълбоко въздух и застана на прага.
Беше момиче! Носеше военна куртка и кепе, но у нея нямаше нищо друго сурово или войнствено. Очите й подскочиха от Лийланд към автомата на масата. Помая се, после се присегна.
— Не смей!
Тя действително спря… но сетне погледна към него и продължи, метна се върху масата и докопа оръжието. Лийланд изстреля един откос, който я улучи в главата и гърдите, издуха я от масата и я залепи за стената.
Стегна се, сърцето му туптеше. Не можеше да се разтакава. Какво ли толкова ги привличаше тук горе? Той заобиколи бързо масата и се шмугна в следващата стая. Сейф — колко просто. Голям, великолепен вграден сейф с бакърен цвят, сега декориран с четири малки, блестящи дупки в ъглите на съвършен квадрат, пробити около колелото. Четири войнишки торби бяха подредени до стената. Той знаеше какво иска — не шоколадчета. Първите две торби съдържаха пластичен експлозив. Той взе три пакета. В следващата торба беше взривното устройство заедно с капсулите. Той я метна на рамо.
Асансьорът идваше. Той притича по коридора и влезе в библиотеката, като се мъчеше да не изпуска шума от приближаващата кабина. С експлозива и детонаторите беше прибавил още девет кила. Само преди малко бе казал, че повече няма да вдига нищо. Повръщането бе изтръгнало нещо от него. Убиването на момичето — също. Тя беше на двайсет и три или и четири, почти дете.
Спря, когато стигна до коридора в западната част. Гласове. Трябваше да остане някъде тук. Беше близо до северозападното стълбище, поел единствения маршрут, който познаваше добре, и отново беше близо до заседателната зала. Трябваше да рискува. Не знаеше как са свързани канцелариите в тази част или дали вратите щяха да се заключват зад гърба му, ако не внимава с тях.
Той мина през луксозните кабинети, провирайки се към мъничката кутийка на машинописката. Нейната врата се отвори към широкия коридор, който водеше до заседателната зала. През открехнатата врата той ги чуваше ясно, говореха на немски, но беше твърде близко — беше опасно.
Той остави вратата да се затвори и долепи ухо до нея.
Те се мъчеха да успокоят Карл. Името на мъртвото момиче беше Ерика. Знаеха за Скийзикс долу на „Уилшър“. Карл настояваше той да убие Лийланд. Съмняваше се, че ще изпълнят мисията си. И Карл каза нещо просто прекрасно: останали бяха само девет. Само? Какво обичаше да казва Степин Фечит12?
— Нозе, свършете ваш’то дело — прошепна Лийланд.
Първо скри детонаторите. Ако го хванат с тях, ще се върнат към плана си. Дори ако го хванат без тях, дори ако е бил хитър в избора на скривалище, биха могли да ги открият след това. И тъй войнишката торба се приюти в кошчето под бюрото в най-вътрешната канцелария. Следващата стъпка беше, ако може, да отгатне как щяха да го издирват. Можеше да повлияе на това: можеше да промени правилата на играта.
Той беше на трийсет и шестия етаж, упътен надолу, когато чу стрелба високо горе, силна и отекваща. Някой бе имал блестящото хрумване, че Лийланд сигурно ще се върне на своя редут в асансьорната кула. Не, нямаше да е толкова просто. Нямаше нужда да му се напомня втори път, че те се мъчат да отгатнат всеки негов ход.
По дяволите, ами принудени бяха, особено сега!
И това беше причината, поради която нямаше да отиде на трийсет и втория етаж, за да ги „изненада“ с още един набег! Ако добре познаваше човека си, Литъл Тони, Антон Грубер, новината вече бе слязла до него по допълнителния канал и те го чакаха на стълбите.
Имаше само седмина действащи. Двама бяха долу — един в сутерена, другият в главното фоайе, където сигурно бе видял нещо да пада от шейната на Дядо Коледа върху булевард „Уилшър“. Лийланд се чудеше дали го е видял още някой. Те може би са успели да скрият тялото, но едва ли са успели да измият стълбите.
Лийланд се мъчеше да си намери оправдание. Беше го направил, за да привлече внимание. Да им
