Може би. Но понеже бе надживял и двамата, те обитаваха сънищата му. Особено Тесла — живееше там живота, който му бе отнет.
Лийланд допря ухо о вратата за към покрива. Нищо. Взря се надолу в шахтата. Всички асансьори бяха далече под него, неподвижни.
Кабелите бяха далеч — пък и без това покрити с грес. Стените на шахтата бяха от гладки сгуриени плочи — по цялата обиколка, по цялата дължина.
Той отново се замисли за вратата. Ако някой от тях е отвън и види как се завърта топката, Лийланд щеше да изстине завинаги. Дори докосването на топката от тази страна представляваше неприемлив риск.
Дали му харесваше или не, трябваше да хвърли още един поглед на вентилационната инсталация.
Един тип в Сан Франсиско бе паднал в такава отвесна шахта, двайсет и девет или трийсет етажа; според вестниците бе оживял, понеже въздухът под него омекотил като възглавница падането. Лийланд не искаше да пробва.
Той прецени също, че няма да е никак глупаво, ако вдига по-малко шум. Ако някой чуеше малката желязна врата да подрънва, цялата тайфа щеше пак да е по петите му.
Виждаше около метър надолу. От идеята да се вмъкне в шахтата му прилоша, не беше сигурен дали ще може да остане където си беше, а още по-малко му се щеше да опитва може ли да издържи вътре. Нямаше смисъл да пуска друг патрон. Сто и двайсет метра. Не беше като да летиш. Не беше дори като да лазиш в пещера. Голямата отвесна шахта би трябвало да се разклонява в по-малки, ала все пак достатъчно големи, водоравни правоъгълни тръби. Влезеше ли вътре — ако стигне дотам, — нямаше да може да се обърне. Можеше да не намери опорна точка, че да се провре през затулката, която закрива отвора на тунела. Можеше да се окаже захлупен по очи така, че да не е в състояние да шавне.
Трябваше ли да се прави на буболечка в канализационна тръба?
Той постави долу радиото и томпсъна, легна по корем на металната платформа, сетне подаде глава и рамене през входа, вгледан надолу в шахтата.
По-широко, отколкото мислеше. Почти просторно. Можеше да се спусне метър и нещо, не повече. Ако не можеше да види първото водоравно разклонение, надяваше се, че ще го напипа. Лош зар. Ще трябва да влезе в шахтата, без да знае къде ще намери първата опора за краката си. Ако се окаже недостижимо далеч и силите го напуснат, ще полети към смъртта. Казано другояче, щеше да има още почти четири секунди живот, достатъчно, за да превърнат смъртта му в бавно мъчение. Стомахът му се разбърка и той се измъкна от шахтата.
Пак огледа с какво разполагаше. Как щеше да мъкне всичко това? Щеше да има нужда и от двете си ръце, а томпсънът нямаше каишка за през рамо.
Войнишката торба беше с брезентова дръжка. Ако я откачи, беше около метър и половина. Можеше ли някоя от куките да го удържи? Ако използва томпсъна като Т-образен напречник през малката желязна врата, можеше да се спусне в шахтата. Като премисли, че едва ли ще може да изопне напълно ръцете си, защото те ще понесат почти цялата му тежест, навярно би могъл да се спусне около три метра. По-добре две куки — тъй или иначе, ако първата не издържи, това ще да е краят.
Презраменният ремък за кобура беше от дебела волска кожа и сто на сто по-як от брезентовата дръжка на торбата. Още половин метър с браунинга, затъкнат в колана. Още половин метър. Можеше да загуби томпсъна. А и войнишката торба. Не. Можеше да закачи торбата за едната страна на дръжката, да я пусне в шахтата и да се смъкне след нея, сетне още малко — по ремъка. След като намери къде да стъпи, ако не можеше да издърпа томпсъна, все пак щеше да е в състояние да се пресегне нагоре и да откачи торбата. А ако трябва да се откаже от цялата тая огнева мощ, щяха да помислят, че е отново невъоръжен — ако, разбира се, привлече вниманието им върху това. Първо трябваше да намери къде да стъпи. Не се изхвърляй, момче!
Мислеше. Бе успял да се прекачи от покрива на асансьора върху мостчето — стъпка нагоре: бе стигнал перилата над главата си. Още малко размисъл. Може да е само на около метър и половина над тръбопроводите в тавана на четирийсетия етаж. А после какво? Да предположим, че го чуят как дращи над главите им като плъх в хоросана?
Трябваше да погледне в очи факта, че няма да продължи до долу само ако намери излаз на, безопасно равнище. Ако я нямаше относителната сигурност на дръжката и на ремъка, нямаше и да помисли да се вмъква там.
Куките бяха най-слабата брънка. Не биха могли да послужат за нищо — някаква сплескана жица. На светлина напомняха месинг. Щеше да пробва да преметне томпсъна през перилата. Безшумно. Само да не се олее, че ония ще хукнат насам.
Добре би било, когато може, да мисли за други неща. Така съзнанието си отдъхваше. Той се чудеше за ползата от това, да си говориш сам. Години наред беше мислил, че никога не го е правил, но майка му бе разказала на Карън, че го е правил като дете. Карън беше сираче, осиновено дете. Беше си говорила сама. И имаше повече спомени от детството си, отколкото той. Откакто бе поискал да стане ченге и нищо друго, той прекарваше детството си в свят от мечти, играеше, слушаше радио, убиваше времето, пробуждаше се да отбележи нещо само когато някой изричаше една от дузината „сигнални“ думи, като „гепя“ или „заподозрян“.
Майка му винаги го подкрепяше, а той приемаше това за толкова естествено, че бе преминал средата на живота си и бе дочакал края на нейния, преди да осъзнае колко малко я разбира. Неговите взаимоотношения с Карън имаха много общо с тази късно осъзната истина и с напредващата старост на баща му. Прекрасна жена беше майка му, класика на двайсетия век. Тя бе срещнала съпруга си веднага след гимназията и единственото й дете бе родено преди двайсетия й рожден ден. Останалата част от живота си прекара да гради дом, което, неженените мъже знаеха това, значеше да правиш нещо от нищо, само от любов, воля, усилие и саможертва.
Той спря да се поогледа. Дори карикатурният Наполеон, побягнал през прозореца от откачалницата, се бе поспрял да огледа навързаните чаршафи. Лийланд май щеше да опознае тази сграда — може би само за четири секунди, но щеше. Той провери дали предпазителят на томпсъна е спуснат и затегна в клуп дръжката на торбата за перилата, които веднъж вече бяха издържали тежестта му. Куките все още го безпокояха. Вероятно щеше да има възможност да използва само едната, тук имаше толкова малко пространство за маневри. Трябваше да си проясни главата. Трябваше да си внуши, че все едно сменя гума на кола.
Какво ли би си помислила сега за него майка му? Истинският въпрос беше какво си е мислила за него, преди да умре? Тя винаги казваше, че се гордее с него, ала по-сетне, когато беше по-честен към себе си, той си бе припомнил и друго. Той я плашеше. Е, добре, по дяволите, той плашеше всички. През целия му живот хората се държаха на разстояние от него и само от време на време се приближаваха.
Един родител беше в правото си да има резерви спрямо своето дете и той се съмняваше, че поколението на майка му е първото, което го е проумяло. И той имаше резерви към Стефи. Обичаше да играе на „Монопол“ с нея, като се надяваше тя да победи. Много истински живот имаше в подобни игри.
А сега — кокаин и Елис. Това, което Лийланд наистина знаеше за наркотиците, го знаеше от Норма, която бе започнала да пуши марихуана, когато бяха заедно. Беше по времето, когато наркотиците за първи път наводниха страната. Той мина между капките; със своя предишен рекорд по интоксикация знаеше, че си прави услуга. Това, в което превръщаш наркотиците, като алкохола например, беше изцяло въпрос на индивидуалност — и точно това го тревожеше в случая. Той добре познаваше и Стефи, и кокаина, за да е наясно, че „тревата“ може само да усили всичко кофти в нея. Кокаинът беше за излетници в увеселителното влакче на властта, хора, които търсят бърз напредък, ръб на пропаст — като Елис.
Като Стефани. Той си пое въздух.
Вътре. Не можеше да мисли за страха. Сто и двайсет метра. Патронът пада толкова дълго, че той се бе зачудил какво става с него. Картечният пистолет беше запречен на дъното на отвора. Самата врата беше отворена до стената и беше твърде тежка, за да се захлопне и да заклещи томпсъна. Лийланд си помисли, че и без това навярно ще загуби оръжието. Шахтата беше твърде широка за него, не можеше да се подпре
