наистина успее да проникне в сградата, сигурно няма да може да отвърже маркуча, преди да бъде оттласнат отново над улицата.
Той намести през рамо кобура и провери браунинга. Сплете трите дръжки на торбите. Това все още не решаваше проблема за бързото отвързване. Той свали колана си.
Към 06:05 ч беше на позиция — на своята позиция. Бе надникнал от ръба на надписа още веднъж, за да запомни добре прозореца, към който щеше да се насочи. На този етап нямаше как да се каже с колко време ще разполага, след като започне стрелбата. Може да има на разположение само няколко секунди, недостатъчно, за да отвори прозореца — мъчно нещо от такъв ъгъл. Сигурно щеше да е по-светло, но той не можеше дори да е сигурен, че полицията не планира да грабне оръжието и да се приземи преди зазоряване. Шумът на хеликоптерите изключваше елемента на изненадата. Тъкмо затова Лийланд трябваше да има наум, че в този миг бандата е от другата страна на вратата към покрива и очаква първото забръмчаване на хеликоптера.
Беше на ничия земя. Отвъд закона. Сега му трябваха хора като Тако Бел. Докараха го тук с лимузина, облечен в костюм и с вратовръзка. Ако хората видеха кого поддържат, щяха да се отдръпнат ужасени. Но в края на краищата разликата между героите и злодеите е само въпрос на време.
Студентите в Германия аплодираха тия нехранимайковци повече от десетилетие. Не че грешаха напълно. Полицията се беше опитала да подмами Лийланд да си отдаде животеца в една предварително обречена на неуспех мисия. Сега бяха млъкнали, защото повече приказки щяха да покажат колко зле владеят положението. Не нареждаха на Тако Бел да излезе от ефира. Властта им не беше безгранична, и слава богу.
Разбира се, най-хубавото нещо, което можеше да се случи на Дуейн Робинсън през следващия час, беше смъртта на Джоузеф Лийланд, която би елиминирала един източник на неудобни въпроси по-късно. Цивилизованият свят беше пълен с дуейн-робинсъновци, дето гледаха на всичко, което им се случва, като на възможности за собствения им напредък и възвеличаване. Те бяха грабителите на обществото, точно колкото и всичките литъл-тониевци, които са живели някога, с Ричард Никсън на първо място в списъка. Дупедавци. Заради тях цивилизацията се разпадаше и потъваше в двусмисленост. Човек вече не знаеше в какво да вярва или дали изобщо е останало нещо за вярване.
Не, Робинсън наистина си играеше с огъня. Като полицай той знаеше какво ще стане с всеки, който умре тук. Когато в лабораторията по съдебна медицина свършат да те кълцат, приличаш на лодка, изгоряла до водолинията. Така ги и наричаха — „канута“. Смъкваха кожата от черепа — обелваше се като кора на мандарина. Ако Лийланд умреше, щяха да то обработят и закърпят отново, преди да угасне денят.
Сега до ушите му стигнаха автомобилните клаксони от близо и далеч. Хората идваха да видят. Искаше му се да вярва, че това си е типично за Лос Анджелис, ала знаеше, че такова отношение вече цари навсякъде. Лийланд беше на ничия земя: не разбираше за какво се бори. А утрото още не идваше.
06:41 ч. Тихоокеанско стандартно време
Те се появиха в периферията на зрението му, три мигащи светлинки, които се издигаха над хълмовете. Само трички. Лийланд се чудеше какво ли знаят терористите за тактиката на вертолетното подкрепление и кацане. Една от двете резервни пачки беше пред него на надписа, а радиото, с намален звук — зад нея. Втората пачка беше в задния му джоб. Ивици перести облаци бяха започнали да се появяват над небостъргачите. Планините се виждаха ясно, в очакване на следващите десет хиляди години. Лийланд придърпа радиото близо до себе си:
— Тако Бел.
— Тук съм.
— Кажи ми какво виждаш по телевизията.
— Ами, много добре те рисуват. Хиляди хора са наизлезли по улиците в далечината.
— Нищо друго?
— Всичко друго е тайна. Виждаме сградата, добре си я поопушил, но и там нищо не се променя, дори една лампа не е светвала или угасвала. Знам го, защото по телевизията само за туй им бяха позволили да говорят. Това и че на изток хората вече отиват на църква…
— Джо, можем да ти помогнем…
— Чакай малко, Ал. Бел, бъди готов.
— Добре.
— Джо, не искаме да правиш нищо. Можеш веднага да спреш и да се спасиш.
— Ако смятах, че това може да стане, щях да оставя всичко на вас. — Хеликоптерите продължаваха да кръжат. — Не мисля, че имам някакъв избор. Казах ти какво ще се случи. Ако бях там долу, щеше да ми повярваш. Щеше да вземеш по-навътре думите ми.
Той се отблъсна назад, докато дръжките на войнишките торби го придърпаха през ребрата. Трябваше да запази свободата на движенията си. Хеликоптерите започнаха да се издигат. Може би щяха да проявят малко разум — но не и без да създадат друг проблем. Ако се спуснеха на покрива на тази светлина, имаха отличната възможност да го застрелят. Той разбра защо бандата не се беше домъкнала на покрива: Литъл Тони и другите имаха същото полезрение от горните етажи и виждаха хеликоптерите, които се издигаха още по-високо.
Трябваше да наблюдава вратите. Имаше петнайсет-двайсет минути, докато слънцето изгрее над него, а хеликоптерите не бяха на повече от пет минути разстояние — а може би и по-малко, ако такъв беше планът.
— Ал, те могат да излязат само от западната кула.
— Скачен си към пилотите.
— Как си, Кати?
— Гледам се по телевизията. Как си ти?
— По-добре от всякога.
— Има ли някакъв начин да направиш това, което казва полицията?
— И да оцелея? Не.
— Оставиха ме на мира сега. Погледни нагоре, на север.
— Виждам. И всеки вижда. — От улицата се надигна тътенът на нетърпеливата тълпа, като на боксов мач. Лийланд си помисли за приятеля на Кати, боксьора. Искаше да я попита дали онзи е имал такъв дълъг мач, такъв дълъг рунд.
Приближи се до ръба на надписа. Виждаше хора зад барикади само на три пресечки, твърде близо. Някои щяха да пострадат. Полицията не можеше да предотврати това — тя беше с вързани ръце. Прожекторни лъчи се плъзгаха по покрива, нещо, което и той би направил, ако командваше операцията: да се опита да огледа какво става.
Прожекторите, тълпата, камерите — всичко така прилягаше на начина, по който новият свят разбира нещата. Хората трябваше да видят какво става. Това беше започнало с убийството на първия Кенеди. Ако помислят, ще проумеят, че са навикнали да очакват извънредни телевести като тази. Това беше част от убеждението, което повечето хора споделяха, за маловажността или незначителността на индивида. Те бяха свикнали с полицаи като Дуейн Робинсън, който очакваше покорност само затова, че се опира на собствения си здрав разум.
Хеликоптерите завиха на запад, небето беше достатъчно светло и той виждаше очертанията им.
— Кати, не искам да се тревожиш.
— Разбирам.
Мислеше, че тя разбира, че той трябва да изчезне от ефира за известно време. Хеликоптерите сега бяха толкова високо на запад, че обираха розовата светлина на слънцето, все още зад планините. В този час там горе въздухът беше кристален и мразовит и Лийланд почти пожела да е с тях. Почти. Завъртя на трийсети канал, после обратно:
— Бил, брой обратно от десет до нула и после започни да заглушаваш трийсети канал.
— Трийсети. Сега броя.
Лийланд завъртя на трийсети канал, наду звука и с всички сили запрати радиото към южната стена. Първият от хеликоптерите се стрелна на юг. Радиото започна да тръби органна музика — Тако Бел беше
