— Мислех, че беше казал седем.
— О, седем от тях. Последна беше Хана, ей там.
— Откъде знаеш името й?
Полицията искаше да знае какво се е случило тук.
— Исках да си побъбря с нея за поезия. Какъв е този приятел? — Той проумя, че е изправен пред интересна дилема: ако беше достатъчно светло, за да вижда какво прави, нямаше да е в състояние да го прави дълго.
— Тъй, имаш избор от двама: Били Гибс или Кати Лоуган.
— Кажи на Били Гибс, че все още водя ескадрилата. Той ще схване какво имам предвид.
— Значи искаш да говориш с мисис Лоуган?
— Мис.
— Ей, трябваше да направя това пред цялата страна. Били Гибс те е чул по телевизията и казва да излезеш от слънцето, каквото и да значи това.
— Значи, че Били знае кой е капитанът, ето какво значи. — Всъщност не беше лош съвет. Лийланд с мъка се добра до източната страна на сградата.
— Това ли беше званието ти през войната?
— Ще ми дадеш ли да говоря с Кати Лоуган, или не?
— По-добре да ти дам, че зрителите ще ме затрупат с възмутени писма.
— Все забравям, че си имаме публика. Пропуснаха половината зрелище.
— Все това повтаряш. Сигурен ли си, че си убил седем?
— Досега.
— И че в началото са били дванайсет?
— Това го чух от тях — и не го казаха на мен.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Ние тук горе си играем на котка и мишка от девет часа снощи. Ако някой от тях преживее това, догодина ще се съберем да празнуваме на тая дата. Пица и боулинг. Дай Кати Лоуган насам, преди да съм ти подпалил транзисторите!
— Господи, доволен съм, че не съм в една патрулна кола с теб.
— Джо? Аз съм — Кати. Чуваш ли ме?
— Сякаш съм на щанда за подаръци зад ъгъла. Искаш ли да отидем на кино? Как си?
— С удоволствие бих отишла на кино. Добре съм… ти как си? Пред мен има телевизор и там при теб прилича на война.
— А-ми! Само дето едно тъпо ченге се мъчи да усмири квартала.
— Казаха какво си направил досега.
— Можеш да ми го кажеш.
— Не, не мога.
— Разбирам. Слушай, мила, за това съм обучен. Ей там лежи една млада дама, която ме нарече обучено куче. Тези хора имат навика да отричат, че притежаваш човечност. Важно ли е за теб кой слуша?
— Освен мен — не. Интересува ме кой говори.
— Да, обучен съм, но не съм куче или каквото и да е друго животно. Аз съм човешко същество, едно- единствено, и те не разбират, че присъствието ми тук би трябвало да им даде урок.
— Съгласна съм с теб, Джо, но не зная дали съм толкова храбра, колкото си ти.
Той се оглеждаше за някакъв проход от покрива надолу. Ако петимата оцелели го подслушват, нека си мислят, че той бърбори с момичето си. Усещаше парфюма й. Чувстваше устните й отново върху своите. Слава богу — съдбата му беше оставила нещо, в което да вярва.
— Добре, това е личен разговор. Чу ли телефонния запис?
— Да.
— Тези хора ме прекъснаха. Те не знаеха, че съм излязъл да ти се обадя. Качих се горе. Видях ги да убиват един човек на име Ривърс. Антон Грубер го простреля в сърцето. Аз съм очевидец. Опитах се да предам светлинно SOS, но те пратиха един тип по петите ми. Върнах го обратно със счупен врат. Все пак би трябвало да знаеш кой съм, душице. Аз се занимавам с това почти трийсет и пет години. Полицията иска запис на това. Разбираш ли какво правя?
— Да.
— Мога ли наистина да превърна това в личен разговор? — Нямаше начин да слезе от покрива. — Мислех си за къщата ти на брега. Малко ще почакаме, докато проходя, но няма страшно.
— Защо не можеш да ходиш?
— И това ще ти кажа. — Единственият път, който му беше познат, беше през вентилационната шахта, но в такъв случай не би имало начин да се мести насам-натам. Дори ако можеше да се движи като хората.
Започваше да схваща, че би било в негова полза, ако може да убеди Литъл Тони, че е напълно неподвижен. Трябваше да прикрива със стрелба хеликоптерите, ако не за друго, то поне за да накара бандата да мисли, че все още може да се защищава. Колко беше часът по дяволите? Почти 05,30. След още петдесетина минути щеше да се развидели.
Той продължаваше да говори, почти като рецитация в клас, изброяваше труповете високо. Беше решил да прегледа всичките си авоари, включително празния автомат на Хана. Имаше две войнишки торби. Чешката карабина на Скийзикс и почти три пачки муниции. Ако му дотрябваха, имаше и хавлиените кърпи, увити около ходилата му. Какво друго? Какво беше останало от самия него?
Имаше още много време до зазоряване и на моменти, поради изтощението си, той усещаше черното кълбо, в което мракът сякаш притискаше очите му. Пилотите, моряците и камионджиите познаваха кълбото.
Той каза на Кати, че не знае кой му е сигнализирал, че полицията е на път, но му се иска това да е бил някой актьор в Якуци с някоя хубава жена. Всъщност тя да е свършила работата но негова инструкция. Кати разбираше какво прави той. Тя каза, че познава човека и че гой би бил поласкан да им заеме таратайката си. Лийланд разглеждаше малкото, с което разполагаше.
— Приемам с радост, Кати. Наистина.
— Искам да те видя, когато това свърши. Искам да живееш.
Той помисли отново за съвета на Били Гибс. Чудеше се дали това, че е на сто и двайсет метра височина от земята, ще го притесни, сега, в неговото положение.
— И аз искам да живея. Ал, тук ли си?
— Опитвах се да спазвам дискретна дистанция. Какво мога да сторя за теб, освен да ти донеса шампанско и хайвер? Само не ме карай да обличам келнерска униформа.
— Лошо, лошо, тъкмо започна да става интересно. Слушай, опитвам се да се настроя за вашето самоубийствено начинание и искам слънцето да е зад мен.
— То ще изгрее на десет градуса вляво от високите сгради в центъра. Обичам те, човече. Разбираш ли? С теб съм.
— Благодаря ти, Ал. Били Гибс ще ти каже какъв приятел съм. Кати, там ли си още?
— Да, Джо.
— Е, добре, като редовен зрител ти знаеш, че Лосанджелиското полицейско управление ще нападне по изгрев слънце, ако не и по-рано. — Той се мъчеше да прецени колко ще може да носи. Не, трябваше да прецени какво му е необходимо. Трябваше да направи план. Трябваше да приеме, че Тони подслушва и се мъчи да разбере как Лийланд ще се опита да го прецака. Майната му на това копеле; съветът на Били Гибс си оставаше най-добрият. Със слънцето зад гърба си Лийланд имаше шанс.
Били знаеше, че Лийланд има намерение да се включи в офанзивата. Точно така си беше. По дяволите, точно така. Той се беше превърнал в главен герой от филм на ужасите само заради тези зверове. Ако господ е добър, той ще да ги избие всичките. Не за първи път му идваше тази мисъл; сега го искаше повече от всякога.
— Както и да е — каза на Кати Лоуган и, помисли си, на всеки, който случайно слуша, — това, което смятам да направя, е да обърна гръб на слънцето, тъй че те ще трябва да гледат право в него, за да ме открият. Правехме го през Втората световна война. От такава позиция ще мога да обстрелвам и вратата към
