покрива, и изходната врата на асансьорната кула. След като се разделихме, Кати, аз се заселих тук, в Клаксъновата кула. Познавам я по-интимно, отколкото повечето си познати.
— Джо, искам да живееш.
— Вече го каза.
Беше навързал всички дръжки на войнишките торби. Този път щеше да ги прикрепи за края на ремъка на кобура, без да го сваля. От краката му нямаше полза. Трябваше да се оправя с каквото има. Плъх, попаднал в капан, прегризва крака си, ако така може да се освободи.
Той хвърли ремъка с кобура на покрива. Нищо нямаше да излезе от това. Ако не погледне фактите в очите, ще умре. Ще умре и ако остане на покрива. Но не можеше да довери тежестта си отново на тези кукички, особено ако ще трябва да я поемат изведнъж, какъвто щеше да е случаят. Оставаше му по-малко от половин час.
— Ал, там ли си още?
— Точно тук, Джо.
— Кати, не изключвай. Ал, искам да говоря с Винс Крейн.
— Съжалявам, не можеш.
— Защо, по дяволите?
— Няма го тук, Джо. Отпусни се, хайде!
На Лийланд му трябваше само миг, за да схване: Крейн беше мъртъв. Отново командваше Дуейн Робинсън, макар и отскоро. Тъкмо той е намислил кацането на покрива — и ако се случи Лийланд да бъде убит в схватката, Робинсън няма да умре от скръб. Лийланд натисна копчето за говор:
— Ал, сега кой командва операцията? Искам да се запише.
— Джо, не трябва да ни помагаш. Ти направи достатъчно.
— Дай да запечатаме на запис името на човека, Ал!
— Капитан Дуейн Т. Робинсън. Хайде, Джо, ти си под огромно напрежение.
— Не ме будалкай! През цялото това време ми говориш бодряшки, а Винс Крейн е мъртъв. Така че кажи ми какво е положението долу на улицата.
Той отново се придвижваше към асансьорната кула. Левият му крак беше напълно безчувствен — сега пък гърбът му се раздираше от болка. Ако тук горе имаше пожарникарски маркучи, може би бяха на същите места, както долу.
— Ще ми опишеш ли положението, или не?
— Мистър Лийланд? — Беше нов глас, много силен и чист.
— Кой говори?
— Няма значение. Моя е онази електростанцийка на хълмовете с достатъчна мощност да превърне Канада в пустиня. Даваха я по телевизията. Гаражът е претъпкан с експлозиви.
На Лийланд му хрумна нещо.
— Искаш ли да се включиш?
— За мен ще е удоволствие.
— Достатъчно добре ли ме чуваш?
— По дяволите, хващам те на стерео. Ако от надзора за радиопредаванията видят апаратурата ми, ами… щяха сигурно да ме накарат да я изям.
Лийланд се засмя:
— И те си имат своите ограничения.
— Джо, тук е Дуейн Робинсън. Искам да се оттеглиш, и то веднага! Цяла нощ си в тая каша, стига ти толкова.
— Ще си изпълня дълга — тръсна Лийланд.
— Джо, намери някоя дупка да се скатаеш. — Пак беше Ал Пауъл. — Ти стори повече, отколкото се изисква от теб. Постави се на нашето място тук долу.
— Точно това имам наум.
Беше намерил маркуча в един метален сандък като стъклените сандъци по етажите, обаче беше много тежък за носене. Трябваше някак да то развие, за да намери муфата, която свързва маркуча с водоизточника. Колко ли е дълъг? Дванайсет метра? Нямаше да може да го разреже. Всъщност не искаше да го реже.
— Кати?
— Да, Джо.
— Ако ти идва много, кажи.
— Вече ми казаха, че са тръгнали насам с камери. На път са.
Маркучът беше опънат по покрива.
— Хей, ти, с нестандартния предавател! Как да ти викам?
— Тако Бел14. Бих ти казал защо, ама нали ни слушат деца…
Друг глас:
— Джо, аз съм Скот Брайън от предаването „Новини от мястото на събитието“. Помислихме си, че би се зарадвал да научиш: църквите в източната част са пълни…
Муфата беше замръзнала. Трябваше да я тресне с приклада на Скййзиксовата карабина. После пак грабна радиото:
— Ъъъ, Брайън. Ще ти бъда благодарен, ако стоиш по-далеч от този канал, по дяволите.
— Извинявай. С теб сме.
— Върви на майната си!
Трябваше да се разходи още два пъти, за да опъне маркуча до ръба на покрива. Шест без петнайсет. Нямаше да му е лесно на Литъл Тони. Лийланд все още би могъл да обстрелва двете врати, ако се премести пет-десет градуса към северния сектор. Може би ще е достатъчно да измъкне ония типове още по на открито — макар че искрено се съмняваше. Бяха подозрително тихи. Бяха предвидили всичко.
Лийланд трябваше да обмисли нещо друго, а за тая работа трябваше да се качи на металната рамка, която поддържаше надписа около зданието. През последния половин час той гледаше да отпъжда тези мисли и сега, когато беше принуден да мисли за това, отново го обземаше ярост. Дори не знаеше дали ще може да се изправи върху рамката на надписа, а това, което имаше наум, предполагаше поне две покатервания. Може би и повече.
Той се надигна на ръце като дете. Сто и двайсет метра. От улицата още се вдигаше дим. Тялото на полицая беше преместено, ала обстановката беше като на война. Както и да е, улицата не го интересуваше.
Трябваше да провеси глава и рамене отвъд. Последния път, когато се беше опитал да прецени разстоянието надолу, той беше около два метра по-ниско. Обстоятелствата бяха различни, но едва ли по- лоши. Трябваше да изчисли разстоянието до долу, дъгата на отклонението, къде ще го отведе тази дъга и сетне да сведе всичко до дължината на маркуча. Ако завърже здраво маркуча, няма да има опасност от падане. Можеше да увисне, вързан през кръста, сто и тринайсет метра над улицата, като чучело в стрелбище.
Първите мигове бяха критични. В неговото състояние навярно трябваше да се претърколи от покрива. Щеше да се върти във въздуха. Можеше да се надява само, че инерцията ще го оттласне пак към сградата. А той трябваше да избере мястото на четирийсетия етаж. Започне ли веднъж акцията, там ще е в безопасност, освен ако някой не открие какво се е случило с него. Тогава вече щеше да драпа за живота си отново. Да пълзи.
Беше толкова уплашен, че не можеше да съсредоточи погледа си. Не знаеше да взима ли това под внимание, или не. Просна маркуча върху надписа
Смяташе да използва масивния месингов шланг, за да застопори края на маркуча, затегнат около една от подпорите на надписа. Другия край планираше да върже около кръста си, подсигурен по същия начин от струйника, но после размисли. Силата на падането би могла да забие струйника в гръдния му кош. И ако
