— Получих шестица.
Той си спомни, че в самолета има шеф от военната полиция. Обикновено, когато се сблъскваше с подобна задачка, я решаваше още преди самолетът да е достигнал определената за рейса височина. Според собствените му правила Кати Лоуган не биваше да му казва кой е човекът.
— Искате ли още една кола?
— Първо си довършете работата.
— Не е спешно. Мога ли да попитам що за полицай сте?
— Съветник по безопасността и специалните операции. Току-що изкарах един тридневен семинар в „Макдонъл Дъглас“.
— Говорите тъй, като че ли е проста работа. Зная каква отговорност носите.
Той се ухили:
— Казвам се Джо.
— Аз съм Кати. Откога си трезвеник?
Той се опита да прикрие изненадата си от тази нейна прямота:
— О, отдавна. Във всеки случай не съм изпадал дотам, че да се въргалям навън посред нощ. Отказах се, когато осъзнах, че по обед вече нямам търпение да се позаредя.
— Аз пък продължих, докато един ден се събудих в затвора „Кларк Каунти“. Това е във Вегас.
— Знам.
— Изненадан ли си?
— Сега — не. Дори ми харесва.
Самолетът пропадна във въртопа на още една въздушна яма и се разтресе. Тя се ухили:
— Напомняш ми един боксьор, когото познавах някога…
Той се засмя:
— Хайде бе!
— Не-не, той винаги се държеше добре и говореше кротко. Никога не налиташе на хората.
— Биваше ли го на ринга?
— Беше световен шампион в средна категория.
Докато той се смееше, тя не откъсна очи от неговите. Даваше го малко намахано, но все пак беше приятно. Той загледа леда в чашата си. Когато отново вдигна очи, тя му се подсмиваше безмълвно:
— Тъкмо се канех да кажа, че беше и срамежлив.
Кати Лоуган притежаваше част от една къща на брега северно от Сан Диего, студио с таванче за спане, камина и прозорец, на покрива. Звучеше красиво. Той живееше извън Ню Йорк, в апартамент с градина, и прекарваше повечето си време в мотелски стаи из Вашингтон и Вирджиния. Когато му се случеше да отиде до Западното крайбрежие, то беше кажи-речи все в Пало Алто. Два пъти беше ходил в Санта Барбара. За щастие Кати летеше на изток всяка втора седмица. Щом успяваше да се върне вкъщи след седем дена, за да полее цветята си, графикът не й създаваше проблеми.
Вярваше го. Тя беше коренячка калифорнийка, изпълнена с такъв един пламенен оптимизъм. Каза, че би се влюбила в „Американски графити“, ако бе заснет пет години по-рано. Беше израснала на брега.
— Не бях точно от ранните хипита, но бях нещо като „полуосвободена“. Хойках така доста дълго, чак до Вегас за откриванията на Синатра, известно време бях момичето на шампиона. Беше забавно. — По-силно завихряне, трополене по дъното на самолета. — Бих изтрила от паметта си всичките години, през които Никсън беше на власт. Не знам защо, но целият ми живот просто излезе скапан.
— Един таксиметров шофьор в Сейнт Луис ми каза, че Коледа е винаги ад за него. Тъкмо след като се бухна в един пикап.
Тя погледна лепенката на челото му. Когато Стефани беше дете, спомни си той, те с Карън наричаха превръзките за нейните драскотини „бойни панделки“. Кати Лоуган усети как за миг той се потопи в себе си.
— Тази година се глася да посетя едни приятели — каза тя. — Довечера ще запаля лампите и ще зяпам телевизия.
— Весела Коледа, Кати.
— Ще се постарая. И на теб също.
Другото момиче трябваше да зареди напитки за пътниците от горния салон, тъй че Лийланд направи път и погледна надолу към снега, отвяван от назъбените върхари на планините. Човешко същество не би оцеляло там долу, а тук те си се носеха високо-високо с вечеря в тумбаците, питие в ръка и най-силният шум беше шумът от разговорите им.
Книжките по география от детството на Лийланд му бяха втълпили, че Скалистите планини са най- непристъпното природно чудо на Америка. Цените леко се повишават на запад от Скалистите планини, се казваше в рекламите. Кати Лоуган бе израснала на брега. Лийланд си спомни как пишеше на Карън по време на войната за света, който ще дойде след нея. В действителност тогава никой не би могъл да си го представи. И, както калифорнийката Лоуган бе казала току-що, ето го сега на „ти“ с този свят, любувайки се на начина, по който тя се изразяваше, също като таксиметровия шофьор сред снега на Сейнт Луис. В много отношения това си беше все пак Красивата Америка, каквато винаги е била. Робърт Фрост го бе обяснил с думите, че ние сме станали притежание на тази земя — хора като таксиметровия шофьор и Кати Лоуган имаха нещо общо: те бяха отворени към себе си, свободни, не малки хорица, а това беше най-хубавото от американския национален характер.
Тук облачният плащ бе разкъсан и долу се виждаше пустинята, която чезнеше в сгъстяващата се моравина на здрача.
Когато дойде новата почивка на Кати Лоуган, те пак се разбъбриха. Той й разказа за намерението си да пътува с кола на север по крайбрежието. Шосе номер 1, каза тя; посъветва го в събота да обядва в Санта Крус, но не пожела да му каже защо.
Продължиха. Нейната представа за ваканция беше да прекара една седмица в Коуна — излежавайки се на плажа. Все се заричаше да пообиколи наоколо, но все отлагаше. Той не виждаше смисъл да й казва, че неговите „ваканции“ се състоят от конференции, конгреси и семинари, които го завличаха в такива части на света, за които той не желаеше дори да му напомнят.
Езерото Мийд, отразило небето, и язовирът „Хувър“, мъничък полумесец от светлини, се появиха под тях. Виждаше се Лае Вегас, блещукащ и припламващ на север. Би разказал това-онова за Вегас на Лоуган, но щеше да го остави за друг път.
Лийланд взе телефонния й номер. Смяташе да й се обади следващата вечер и да я покани на среща в Сан Франсиско. Може би беше твърде „питомен“ за нея. Допускаше, че познава Сан Франсиско по-добре от него, и си помисли, че тя е от онези жени, които искат да са на равна нога с мъжете.
За хлапак, нетърпелив да действа, или за четирийсетгодишен мъж, наскоро изплувал от несполучлив брак, всичко това си беше жива скука, но той винаги си беше такъв и другояче не можеше.
Мощността на двигателите намаляваше плавно, почти недоловимо, но самолетът започваше да се спуска и набитото око можеше да забележи как пустинната равнина се издига бавно като гигантски елеватор.
— По-добре да се върна на мястото си. Дано имаш хубав ден утре. Мисля, че ще станем приятели. Ще се радваме един на друг.
Тя го наблюдаваше:
— Да, няма да е лошо.
Той докосна ръката й, неволен, несъзнателен жест за сбогуване, и докато се чудеше дали не е отишъл твърде далече, тя пристъпи към него и също учуди себе си. Целуна я. Бяха сами. Никой не ги видя. Когато се откъснаха един от друг, тя беше зачервена от вълнение.
— Маняна — каза той и намигна.
Тя се засмя:
— Оле!
Вече беше седнал на мястото си и чак тогава пак се сети за шефа от военната полиция. Онзи би могъл да го познава. Как ли изглеждаше поведението на Лийланд от неговата камбанария? Предполагаемият
