трийсет и втори етаж. Не знам какво, по дяволите, им става на хората тия дни! Помните ли, когато Коледа минаваше само с едно-две наръгвания?

— Точно така. И като стигнеш на мястото, убиецът седи на стол и разправя на жертвата, че не е била права.

— Добрата стара Коледа.

— Тая вечер редиците са оредели, нали? — подхвърли Лийланд.

— Ако хората знаеха, че през някои нощи на годината в действителност работят само неколцина ченгета, щеше да бъде ужасно. Ако сте въоръжен, можем сами да го разкараме оня.

— Да не се престараваме — охлади ентусиазма му Лийланд. — Я колко хлапаци са запретнали ръкави по празниците — и всички имат нужда от нашийник. Мисля да понаблюдавам отгоре. Оттам се вижда, нали?

— Не, забавата е от другата страна на сградата.

— Забава ли?

— Нещо специално. Направили са голям удар с арабите или не знам с кого. Пълно е с курви, дечурлига, всичко. Ще звънна, преди тоя пуяк отвън да почне да зяе кян-ка, кян-ка, кян-ка…

Старчето имитира кянкането във фалцет и Лийланд най-сетне започна да схваща, че той се прави на Гари Купър от „Сержант Йорк“, но вратите на асансьора вече се бяха затворили, когато Лийланд щракна с пръсти и извика „Да му се не види!“

С кого ли разговаряше кучият син от ягуара? Къде беше другият? Не е нужно радио, за да обереш кулинарен магазин… нито пък бижутериен. Какво ли бяха намислили?

19:14 ч. Тихоокеанско стандартно време

Лийланд не знаеше как всъщност дъщеря му е получила тая работа. Тя бе дошла тук с Джинаро, нейния съпруг, след колежа, по времето, когато не говореше с майка си, а отношенията с баща й едва започваха да се позакърпват. Джинаро приличаше на Лийланд, спретнат, с късо подстригана тъмна коса — малко преди бума на дългите коси. Косата на самия Лийланд тогава вече беше почти побеляла, но му беше ясно какво минава през главата на дъщеря му, макар и несъзнателно. Джинаро беше малко прекалено нетърпелив да направи впечатление, един от тези типове, твърдо решени да те гледат в очите, докато говорят. За ченгетата това беше сигурен белег, че е лъжец, но Лийланд беше в период на компромиси със себе си, така си мислеше, и какво толкова, майната му, бракът беше крачка напред за Стефи, дори един такъв, толкова очебийно пръв брак.

Отивали в Калифорния, му съобщи Джинаро. Той имаше диплома за административен ръководител и няколко немного близки познанства от колежа, и по думите му „кроеше планове“ — по дяволите, каза си Лийланд, който мислеше, че вече няма никакво влияние върху дъщеря си.

Сега Лийланд дори не знаеше дали Джинаро плаща детските издръжки. Известно време живеел с някаква актриса в Малибу, не пропускал отбраните празненства, а после, преди няколко години, Стефи каза на Лийланд, че юнакът се е настанил в Енсино, където и да е това, южно от булеварда, което може би също значеше нещо. Според Стефи от време на време той се опитвал да бъде по-добър баща за Марк и Джуди — пълна щуротия, защото Лийланд не бе чувал никое от децата да споменава баща си през цялото това време.

Лийланд започна да подочува нещо, щом асансьорът приближи трийсет и втория етаж. Вратите се отвориха с тропот и страхотна дискодандания изригна и го блъсна в лицето. Стробоскопни светлини хвърляха отблясъци по стените. Майко мила, и Стефани искаше той да я открие в тая лудница? Дали беше домъкнала и децата? Пет-шест души се бяха изсипали в коридора, държаха по чашка, натискаха се и се кършеха под звуците на музиката. Зад тях в тъмното, където, изглежда, беше цялата югозападна четвъртина на постройката, петдесет-шейсет пълнолетни и непълнолетни „вършееха“ под такава гръмовна, такава оглушителна шумотевица, че бетоненият под, изчислен за немалки натоварвания, се тресеше като плевник на обор.

— Здрасти — подхвърли една блондинка. — Весела Коледа. Пушиш ли от тия фъшкии?

— Докторите в санаториума ми казаха, че не бива. Познавате ли мисис Джинаро? Тя искаше да се срещнем тук.

— А знаеш ли я как изглежда?

— Винаги съм знаел. Аз съм й баща.

— Божичко! Съжалявам. Извинете. Само за минутка. — Тя се помъкна към средата на коридора. — Виждате ли тази врата ей там? Канцеларията на мистър Елис. За последно я видях там с другите големи клечки. О, боже мой, извинете. Ей, я забравете какво съм казала, а? Моля ви. Кажете й, че нейната Дорийн й пожелава весела Коледа… и поздравления.

— За какво?

— За всичко това.

— Какво е това „всичко“?

— Ама не знаете ли? Мистър Елис и мисис Джинаро току-що сключиха сделка за сто и петдесет милиона долара! Я идете да видите! Нека тя ви разкаже… после се върнете при нас да се позабавлявате! Ще се погрижим за вас!

— Прекалено стар съм дори за майка ви!

— Но не и за мен, хитрецо! Той смигна и й изпрати целувка.

— Този е бащата на Джинаро — чу я да хихика, когато се предполагаше, че той вече не може да я чуе. Не погледна назад, защото хич не хареса начина, по който тя произнесе името на дъщеря му.

Бюрата в голямата стая бяха изтикани до стените, за да се отвори място за танци, и Лийланд трябваше да си пробива път с лакти през зяпачите, които бяха в три редици околовръст. Вратата на Елис водеше първо до стаята на секретарката, но обзавеждането тук беше къде-къде по-горе от ярко оцветените метали и пластмаси отвън. Дебел зелен мокет, стени, облицовани с палисандрово дърво, и имитация на цветно стъкло за розетката на тавана — и всичко това за секретарката! Като повечето себеподобни, директорите на „Клаксън“ се възползваха от това, че според закона разходите за обзавеждане не подлежат на данъчно облагане, и си угаждаха с разни гиздосии, които биха накарали и египетски фараон да се облещи от завист. Вратата към вътрешния кабинет беше открехната, но думкането на музиката, която тътнеше и под краката му, пречеше да чуе има ли някой там. Той, почука по касата.

— Кой е? Влезте.

Трима мъже извърнаха глави. Стефи, която седеше на дивана срещу тях, скочи.

— Татко! Весела Коледа! Идваш точно навреме! — Тя прекоси стаята, прегърна го и го целуна по бузата. В прегръдката си я усети някак омекнала и слаба и това го подразни. С ръка на кръста му тя се обърна към другите, които сега стояха прави, и го представи. Елис, зад бюрото, беше като нея около четирийсетте; мъжът на Лийландова възраст беше тексасец на име Ривърс, вицепрезидент по продажбите; и едно момче на двайсет и няколко, Мартин Фишър — новият помощник на Стефани.

Ривърс пръв се ръкува с него:

— Добре дошли, мистър Лийланд. Чест и удоволствие. Чухме за произшествието в Сейнт Луис. Е, не е било много сериозно…

Стефани погледна челото му. Ривърс се обърна към момчето:

— Знаеш ли колко германски самолета е свалил този човек?

— О, да. — Той се взираше в Лийланд и се мъчеше да сьотнесе разказите към човека, който стоеше пред него.

— Стара история — каза му Лийланд. — И родителите ти не си я спомнят.

— Не е така — възропта Елис, докато усмихнат заобикаляше бюрото. — Съвсем не е така. Добре дошли. Идвате точно навреме. Това е най-големият ден в живота ни. — Той стисна ръката му прекомерно поривисто, което веднага отблъсна Лийланд.

— Чух нещо за сто и петдесет милиона долара.

— Вярно е — възторжено потвърди Елис. — Това е най-големият договор, който сме подписвали в „Клаксън“ извън петрола.

— Ще строим мостове, татко. В Чили.

Вы читаете Умирай трудно
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×