— Хайде, Джо…
Той беше на трийсет и осмия етаж.
— Не, изслушай ме, по дяволите! Има един долу. Ако не сте сигурни дали е там, уверете се. Името му е Карл. Аз убих брат му и той го знае. Яко копеле, целият в мръсотия и кръв. Като мен. Намери внучката ми. Тя ще ви каже, че единият от тях е омазан целият в сажди и може би в кръв. Това е приятелчето, което не съм убил. Разбираш ли? Не съм се срещал с него.
— Джо, защо не седнеш и не изчакаш, докато се доберем до теб? Ако покривът е чист, както ти казваш, тогава ще можем да спуснем хора там…
— Останал ми е един патрон. Онзи ни е слушал през цялото време. Докъде сте стигнали?
— Хората прииждат и от четирите стълбища. Имаме само твоята дума, че си се справил с толкова хора, колкото казваш… или че са били дванайсет на старта. Аз не настоявам, Джо, само ти казвам: влез ни в положението. Нека си свършим работата.
— Има още един — не мирясваше Лийланд. Болката се усилваше, ала той напредваше с бавни, ритмични движения, ръцете и раменете му поемаха тежестта му и я стоварваха върху перилата. Беше свършен — щеше да рухне. Имаше нужда от медицински грижи. Със скоростта, с която действаха, полицаите нямаше да стигнат до него още няколко часа, дори ако се спуснат от покрива. Ако се опитат да го вдигнат с хеликоптер, биха могли чисто и просто да го изпуснат на улицата. Случваше се. И всички заинтересовани щяха да са далеч по-доволни, ако това си остане загадка.
Той се учуди на себе си: все още се страхуваше от падане, дори след като Стефи вече бе паднала. Това разбърка стомаха му. Останал му беше един патрон, а Карл беше на свобода, полицаите се страхуваха да се качат по стълбите. Сякаш хората искаха той да умре. Президентът на „Клаксън ойл“ — със сигурност. След тази нощ списъкът на желаещите беше станал по-дълъг от всякога.
По пътя надолу той се опита да си спомни всичко, което се бе случило, и къде бяха всичките тела, но беше толкова уморен, толкова уморен, че не беше сигурен дали ще си спомни, дори след като достатъчно си почине. Нека другите да му берат грижата. Той щеше да поспи. Нямаше да мисли. По-късно щеше да отговаря на въпроси. Първият човек, с когото щеше да говори, беше адвокатът му.
На трийсет и втория етаж той реши отново да погледне в кабинета на Стефи. Ако искаше да живее, трябваше да забрави тези неща. След медицинските грижи щеше да има нужда от баня, ядене и сън — в този ред. Искаше да види внуците си. Искаше да поговори с Кати Лоуган. Децата имаха баща, но Лийланд не беше сигурен, че ще искат да живеят с него. Те не бяха чак толкова малки и Лийланд не беше чак толкова стар. Смисъл и причина да живее.
На двайсет и осмия етаж трябваше да спре за отдих. Той приседна тежко, изопвайки левия си крак вдървено напреко стълбите. И двата крака го боляха, гърбът, кръстът и ръцете. Докато слизаше и се опитваше да облекчи натоварването на една част от тялото си, друга започваше да дава път на болката, а после и на спазмите. Знаеше, че може да се справи. Ще бъде в ред — видят ли го хората, насочат ли се камерите към него. Това искаше. Искаше да се оправи. Да оздравее, да изяде един стейк с печен картоф. Искаше ядене, което да започне е коктейл от скариди, поне осем пресни едри животинки. Той стана.
На двайсет и втория етаж трябваше отново да спре и този път се просна по гръб върху стълбите, да отпусне мускулите на гръдния кош. Teppa инкогнита: той продължаваше да мисли за канцелариите и за лабиринтите отвъд стълбището, надменните бастиончета на чиновническа неприкосновеност — ами ако отвореше вратите и намереше още компютри, още ценни книжа, още магии, които не може да овладее? Той продължи да върви и си мислеше, че ето на — един старец вярва в себе си напук на изменящата се видимост, напук на всичко.
На деветнайсетия етаж пак взеха да го викат по радиото и той го изключи, докато преминаваше през опасната според него зона. Питаше се къде ли неговият стол-бомба е улучил асансьора. Отломките, които бе видял по телевизията, предполагаха възможността едно, повече или всички стълбища да са опасни, оголени, или и двете. Ако заложниците се криеха в средната част на сградата, той не би ги видял. Не искаше да ги вижда. Останал му бе един патрон и не искаше по погрешка да пръсне черепа на някой случаен човек.
Стълбището беше цяло-целеничко. Взривната вълна трябва да е избила направо през прозорците. Може би постройката не беше чак толкова съсипана. Той реши да не рискува излишно и се отказа да огледа двата етажа. Карл не беше показал, че има въображение, но пък какво ли въображение се искаше да завардиш етажите, към които Лийланд би проявил най-голямо любопитство?
На петнайсетия той отново спря да отдъхне. Този път легна на пода. Няколко плоскости от тавана бяха срутени, имаше счупени прозорци, но иначе изглеждаше като всяка канцелария в очакване на понеделник сутрин. Той седна на едно бюро, отпусна се назад, тъй че бедрата му да намерят опора, след това се излетна по гръб. Трябваше да изстърже мръсотията от стъклото на часовника си, за да види какво показва. Почти дванайсет, ако е точен.
Помисли дали да не остане където си е.
Трябваше да слезе до партера. Дъщеря му беше мъртва. Децата й бяха сами. Не можеше да спре. Човек като него никога не спира, каквото и да става.
Едва намери сили да се изправи. Мускулите му трепереха — имаше усещането, че го повдигат с крик. Сега слънцето беше толкова високо, през прозорците нахлуваше бисерна светлина. Кой ли щеше да разчисти стаята на дъщеря му? Той се бе погрижил и за двамата си родители, когато умряха, и може би господ го бе пощадил с Карън, но не искаше да го прави за Стефани. Не искаше да прониква в частния и живот. Карън не би го позволила. Беше вече на крака и се движеше.
— Бил? Ще ми дадеш ли да говоря с Кати?
— Готово, мой човек. Каквото кажеш.
— Джо? Добре ли си?
— Знаеш ли какво се случи?
— Да. Съжалявам. Ако мога, нека ти помогна по някакъв начин, моля те.
— Свърших с всички освен с един. Един от тях все още се крие тук някъде.
— Показаха всичко по телевизията. От полицията казват, че така или иначе не могат да са сигурни. Можеш ли да останеш където си? Можеш ли да кажеш на полицията къде си и да почакаш да дойдат за теб?
— Това приятелче чува всяка дума, която си казваме. Той е някъде тук.
— Джо, ти не си длъжен да се справиш с него…
— Тя ти казва истината, Джо — намеси се Ал Пауъл.
— Виж, аз ти вярвам. Не искам да ти се случи нещо!
— Аз не го търся! Аз се опитвам да се измъкна оттук!
— Моля те, Джо…
Сякаш беше живял живота си за нищо. Какво бе останало? Всичко, за което той и Карън се бяха блъскали, всичко, което бяха планирали, и всичко, което бе оцеляло след катастрофата, която заедно бяха причинили, беше изчезнало. Беше просто история. Потокът на времето. Той натисна копчето за говор:
— Какво друго става? Какво показват по телевизията?
— Улиците на Лос Анджелис са задръстени с коли — отвърна Кати. — Хората се опитват да проследят парите, които вятърът издухва на изток. Сградата е между Бевърли Хилс и посоката, в която са поели парите, тъй че хората в ролс-ройсовете си не могат да избягнат задръстването. Ако ти си направил това след всичко, през което мина, ако ти си тоя, дето хвърли парите през прозореца, ще те обичам винаги.
— Не зная нищо за никакви пари. Изобщо не съм виждал пари.
— Искаш ли да дойда?
— Ще трябва да отида в подходяща болница. Опитай да си починеш. Искам всичко да се успокои.
— Ще чакам да те видя по телевизията — отрони тя.
Беше забравил, че и телевизията ще е долу. Нещо пробуди у него зачатъци на страх — не знаеше какво е. Ал Пауъл се намеси:
— Джо, нека ти кажа две думи. Тук слизат по двама и по трима и ни донасят, че горе има хора, тъй изтощени и уплашени, че не могат да помръднат. Вече са слезли около четирийсет души, но от внуците ти няма и следа. Въз основа на онова, което казваш, капитан Робинсън е разработил план. Изпращаме групи
