уж натоварени със селскостопанска техника и металообработващи машини, но всъщност натежали от автомати, ракети и други подбрани оръжия. Те отплаваха вчера сутринта, защото първото плащане беше прехвърлено в тази сграда точно в девет часа и сигналът беше даден. Шест милиона долара — шест милиона от народните пари. Те са тук в сейфа през цялото време, Лийланд. Нашето намерение е да ги върнем на хората. Тези шест милиона са доказателство за това, че „Клаксън“ загърбва живота и човешките права в преследване на богатства и власт. А нашето преразпределение ще покаже властта, която грабливи корпорации като „Клаксън“ имат над всички вас. Ще ви покажем как всички играете по тяхната свирка.
— Заври си ги отзад — избуча Тако Бел.
— Той май ни обясняваше, че ще ги хвърли през прозореца — вметна Лийланд.
— Да, наистина — потвърди Тони. — По обед. Имаш ли нещо против, мистър Полицейски?
Лийланд си мислеше за нещо друго, за забележката, която Джуди бе направила, че прилича на един от тях. Лийланд беше малко над трийсет и седмия етаж, изкачваше се бавно. Щеше да лежи две седмици в болницата. От него се искаше само да живее.
— Тони, ти имаш странно схващане за обществена справедливост. Не мисля, че би бил така въодушевен от идеята да разпределяш богатството, ако не беше тук. Навярно щеше да търсиш някакъв потаен мотив, чудейки се защо някой ще взима по-голям пай от теб. Ето това е при вас — повечето хора, които те слушаха, вече го знаят. Преди малко каза, че не си тъп. Най-тъпото нещо у хора като теб е увереността им, че разбират нас, останалите. Ти не изнасяш революция, ти просто се опитваш да грабнеш част от милионите за себе си. Никого не можеш да заблудиш.
Лийланд все още обмисляше забележката на Джуди. Тони почти не беше напускал трийсет и втория етаж. В миговете, когато го бе зървал, той изглеждаше чист и спретнат, направо издокаран. Лийланд приличаше на един от тях? Не на този, който бе убил, не на Тони и не на момичето, което беше все още живо.
Карл. Карл беше човекът долу. Може да е оцелял след експлозията в асансьорната шахта. Кораво копеле!
Лийланд бавно отвори вратата на стълбището. Беше в източната част, все още вярваше в съвета на Били Гибс. Искаше да каже на Тони, че не е знаел за участието на „Клаксън“ и на дъщеря си в тайната търговия с оръжия. Но знаеше за самата търговия с оръжия и всичко, което Тони бе казал, беше вярно. Някои люде, очевидно и Стефани в това число, жадуваха да опитат всичко възможно. Щеше да е в състояние да обясни нейното поведение, когато някой му обяснеше човешката природа.
Лийланд се свлече на ръце и на дясно коляно и залази към прозорците в източната част. Браунингът, макар че не беше малък, бе здраво закрепен с лейкопласт между плешките му и не помръдваше. Лийланд и дъщеря му живееха в противоположни краища на континента и се виждаха веднъж-дваж в топлината. Говореха си по телефона всеки месец, щом си спомнеха един за друг или когато той беше в някоя хотелска стая и се чувстваше самотен. От Атланта или от Бостън, когато денят на изток е вече превалил, той можеше да набере Санта Моника, където все още беше ранна вечер, и да каже „здрасти“ на всички. Той знаехте, че Стефи го обича, но знаеше също, че понякога й досажда. Дали искаше да вярва или не, възрастта го беше направила старомоден. Тя не беше живяла леко и в някаква мяра той беше отговорен — но каква отговорност имаше за това, че е избрала Елис, или за компромисите, които е направила със себе си, за да се забърка в тази история?
Лийланд не мислеше за вина, той мислеше за разстояния, за разстояния между хората. Въпреки успехите, парите и привилегиите си, в края на деня, в Атланта или в Бостън, Лийланд можеше да е също тъй самотен като последния бродяга, който спи в парка. Когато хората узнаваха кой е, какво е правил и къде по света е бил, те му завиждаха — без никога да си направят труда да надникнат във вътрешния му живот. Това, което беше вярно за него, беше вярно за милиони хора. Лице в лице Тако Бел, който и да беше в действителност, сигурно не би могъл да поддържа разговор повече от пет минути, освен ако не е за радиотехника… или наркотици, секс или рокендрол. Обаче в ефир, о-хо, това се казва живот!
— Лийланд — изгука Тони, — мисля, че щеше да се срещаш с мен.
Лийланд намали звука:
— Още съм на стълбите.
— Знам, знам. Не си много разговорлив.
— Разговарял съм с убийци и преди. Няма какво да науча от теб.
— Ето, пак започна. Ривърс беше международен престъпник. Тук се извършва престъпление, мистър Полицейски — нима като гражданин аз не съм длъжен да се опитам да го спра? Нима твърдиш, че това, което извърши, е по-различно в нравствено отношение или по-възвишено от това, да се опитваш да алармираш света, че още една от огромните ви многонационални корпорации е до лакти в човешка кръв? А колкото до дъщеря ти, може ли от едно обучено куче да се пръкне нещо друго освен кръвожадна кучка?
Тони се канеше да убие и нея. Лийланд се движеше по източния коридор, отбягваше асансьорните клетки. По-рано той беше убеден, че Тони е между тях, но ако беше така, досега щеше да е уловил гласа му в стаята. Лийланд натисна копчето за говор:
— Започва да те хваща шубето, Тони. Беше наред, когато владееше положението, но сега хватката ти се е разхлабила. — Лийланд продължаваше да се приближава. — Откъде идва това, как мислиш? Би трябвало да си по-самоуверен, като се има предвид, че си съвсем прав. Дали не е защото съм толкова близо до теб сега. Каза ми да дойда горе невъоръжен, а после нарешети асансьора, в който си мислеше, че се возя. Ти се криеш зад дъщеря ми с картечен пистолет и ти треперят мартинките. Къде е валтерът, с който застреля Ривърс? Достатъчно е човек да знае това, и всичко е ясно. Ти си този, който донесе оръжието в тази сграда. Ние бяхме невъоръжени.
— Невъоръжен ли си?
— Нали това искаше.
— Е, тогава се изправи, ако обичаш. Чувам те и без радио. Изключи го.
Лийланд го изключи, преди Тако Бел — или който и да е друг — да успее да протестира. Той все още не знаеше местоположението на Тони. Това нямаше значение — поне засега: Лийланд искаше да е сигурен, че Стефани е извън всякаква опасност, преди да посегне към браунинга.
— Ето ме!
— Горе ръцете!
Докато Лийланд вдигаше ръце, бавно, изразявайки болката, която наистина изпитваше, Литъл Тони се появи иззад бюрата от страната на булевард „Уилшър“. Лийланд направи крачка; той искаше Тони да види как тътри крака си. Тони сръчка Стефани да се изправи. Когато видя баща си, тя реагира и той сграбчи ръката й.
— Аз съм добре, мила — провикна се Лийланд.
— Много благородно, Лийланд — присмя се Тони. — Насам, ако обичаш. Вече приличаш на труп. Хайде. Какво му е на крака ти?
Лийланд не отговори. Той превръщаше болката в зрелище, залиташе силно надясно, което приближаваше ръката му до главата. Тони и Стефи бяха на два и половина-три метра от прозорците, Лийланд беше все още твърде далеч, за да бъде улучен с онова, което Тони държеше, а и Тони беше твърде далеч за изстрел с браунинга. Винаги е бил отличен стрелец; имаше някаква психологическа теория относно това, свързана е усещането за собствена цена. Стефани го наблюдаваше, но не защото очакваше той да направи нещо. Тя едва се държеше. Последния път, когато го бе видяла, той имаше човешки вид.
— Съжалявам, че ти сторих това, тате!
— Отмъстителят — изсумтя Литъл Тони. — Неумолим! Твоят баща е човек на безбрежните илюзии. Той има пистолет в яката си. Полицайчето се опита да ме накара да повярвам, че е невъоръжено, и сега си мисли, че ще може да те спаси. Такъв глупак! Защо му е?
— Дръпни се, Стефи!
— Ще бъде удоволствие за мен да убия и двама ви — процеди Тони.
Стефи не се отскубна; тя се нахвърли върху Тони. Това даде на Лийланд възможност да изкуцука още няколко крачки напред. Той искаше тя да е на безопасна територия. Това беше негова работа.
— Дръпни се!
Все още слънцето беше зад гърба му. Пистолетът се измъкна точно както бе планирал, със стърчащи от
