попадне в очите му. Беше полепнал с грес, сажди и кафява засъхнала кръв от главата до почернелите, втвърдени пешкири около стъпалата си. Можеше да изстъргва грес и изсъхнала кръв от косата си като крем-сирене от филия. Отвори пак аптечката, като се опитваше да мисли за предстоящото. Някаква мисъл го човъркаше, нещо ново. Той свали кобура от рамото си.
— Лийланд, за кого работиш ти?
— Сам съм си работодател. — Той стискаше браунинга. Колкото по-мръсен беше, толкова по-добре. Разполагаше с единайсет патрона. — Виж, Тони, ти ме забърка в това. Дай да сключим сделка, ти и аз. Честна сделка. Трябва ти заложник. Вземи мен вместо дъщеря ми.
— Разбира се. Четеш ми мислите.
Лийланд опита дали движенията му са свободни. Страхотно, май щеше да свърши работа.
— Тъй, как искаш да го направим?
Чу стрелба долу. Правилно: един долу, номер две беше Тони, трети бранеше покрива. Трима останали, включително една жена. За миг Лийланд си спомни как узна това: гласът по радиото, който четеше цифри и думи. Пак пробва свободата на движенията си. Лейкопластът нямаше да му пречи.
— Знаеш къде съм — каза Тони. — Искам да дойдеш с асансьора тук, невъоръжен. Когато кацнеш тук, дъщеря ти може да влезе в асансьора, свободна да прави каквото пожелае.
— Звучи един път.
— Не се хващай, Джо.
— Бел, нали за това се блъсках цяла нощ.
— Джо, влизаме в сутерена на сградата — намеси се Ал Пауъл. — Искаме да размърдаш мозъка си.
— Кажи ми, когато сте вътре. Междувременно аз ще подавам топката на тоя тип. Какъв избор имам?
— Джо — включи се пак Бел, — според телевизията ченгетата още не са в сградата. Всъщност някой направо ги полива с куршуми.
— Нека му кажа — прекъсна го Ал Пауъл. — Те са се барикадирали на третия етаж, което им дава простор за стрелба на север и на юг, а повече не им трябва.
Лийланд мълчеше. Тони горе само със Стефи ли беше? Лийланд не мислеше, че този, който е взривил сейфа, може да слезе толкова бързо. Но нямаше значение.
Те с Тони си знаеха и зъбките. Тони искаше всички да си мислят, че е на четирийсетия стаж. Това, което не се нравеше на Лийланд, беше прозрението, че Тони се опитва да му пробута фокус, който самият Лийланд вече беше пробвал — безуспешно — да пробута на бандата. Влизаш в асансьора, а не знаеш носле къде ще спре. Толкова просто. Той извади радиото:
— Ал, седемдесет и пет души слизат по стълбите. Трябва да окупирате долните етажи на сградата веднага.
Някакъв хеликоптер се спусна над сградата и отекна ответен автоматичен огън. Все още имаше един горе. Лийланд се питаше колко време ще трябва на полицията да схване добре положението долу — един- единствен тип, който притичва и стреля от две места.
— Искам да се знае, че все още имаме оръжие да изметем хеликоптерите от небето! — изписка Тони. — На хората по стълбищата ще им бъде позволено да слязат на партера. Не искаме повече кръвопролития. Лийланд, готов ли си?
Лийланд почти беше изкачил стълбите:
— Какво искаш от мен?
Един долу, един горе и Тони — той не би могъл да стреля по хеликоптера и в същото време да държи Стефи.
— Влез в асансьора.
— Тръгвам от кабинета на дъщеря ми и стъпалата ми са нарязани.
— Разбирам.
— Ще те прецака, Джо — обади се Бел.
— Искам той да говори. Остави го да си каже.
— Това, което искахме да направим, Лийланд, ако не беше се намесил и не беше започнал тази кървава баня, беше да покажем на света, че дъщеря ти и нейните съдружници, Ривърс и Елис, правеха точно това, което вашето правителство сега на бърза ръка забрани, а то е да се продава оръжие на Чили. Една от грешките, направени от капиталистическия печат, е непрестанното повтаряне, че ние сме глупаци. Ние не сме глупаци.
Лийланд беше на трийсет и четвъртия етаж. Смяташе да изкачи още един, преди да повика асансьор. Пукната пара не даваше за Ривърс или Елис, или за оръжията им. Умници. Дупедавци. Стефани дори не беше сигурна за премията си. Бяха я впримчили. Я да видим колко умни бяха сега, на път към моргата? Той помисли какво беше направил с тялото на Ривърс — пак лош късмет. Щом не можеш да носиш обувки на мъртвец, значи, че не би могъл и да обезобразиш трупа му. Той се замисли отново за дъщеря си, питаше се що за човек е станала. Питаше се дали всичко това изобщо има някакво значение за нея, значение в смисъла на нейните разбирания за живота.
Тони пак беше в ефир, говореше на света:
— От много време ние знаехме за секретните клаузи на договора, сключен току-що между „Клаксън ойл“ и убийците, които управляват в Чили. Според оповестените точки от договора за сто и петдесет милиона долара, почти всичките заети от Съединените щати и техните марионетни международни кредитни агенции, „Клаксън ойл“ трябва да построи мост в Чили. Сто и петдесет милиона за един-единствен, маловажен мост в страна, където милиони живеят в невъобразима нищета. Това само по себе си е достатъчно лошо, но има и още. „Клаксън“ е обещала през следващите седем години да снабдява чилийския фашистки военен режим с милиони и милиони оръжия. Оръжия, с които да поддържат своята незаконна власт, власт, която те наложиха посредством безусловно доказана американска интервенция.
Лийланд беше на трийсет и петия етаж, викаше асансьор. Тони не беше толкова влюбен в звученето на собствения си глас, та да не схване за какво са задвижванията и спиранията на асансьора — свидетелство, че Лийланд го наближава. Късмет за Лийланд беше фактът, че Тони е в ефир. Ако се опиташе да накаже Стефани за това, което прави той, Тони щеше да загуби съчувствието на публиката, която се опитваше да спечели. Той го знаеше. Лийланд не се съмняваше, че всичко, което Тони казва, е истина. Трагедията на Тони беше в друго: той не проумяваше, че също е фактор… резултат… на проблема — като жената, която заплашваше с оръжие.
Асансьорът пристигна. Лийланд дрънна копче „40“ и се отдръпна към стълбите. Щеше да чува какво става. Още пукотевица долу. Добре. Нещо, което да накара Тони да си мисли, че положението се променя. Лийланд беше на стълбите, когато асансьорът отново спря, мигновено последва стрелба… и спря. Лийланд включи радиото:
— Тони, напрежението си казва думата при теб. Опитах тоя номер преди час и нищо не излезе. Разочарован съм от теб.
Тони въздъхна:
— Лийланд, откъде знаеш, че дъщеря ти не е вече покойница?
Тако Бел изсумтя:
— А си пипнал тая жена, а съм те убил сам, копеле мръсно!
— Ето как знам — каза Лийланд. — Пусни я да си върви, ако искаш да се биеш с мен. — Той продължи да се катери: времето, за което асансьорът беше в движение, го накара да мисли, че Тони е на трийсет и осмия етаж. Там беше открито, а външните прозорци имаха изглед на всички страни.
— Лийланд, проблемът ти е, че не знаеш каква битка водиш и дори в кой век живееш. Рицарските ти представи са не на място тук. Ти не си Робин Худ и тоя глупак с радиото не е Литъл Джон. Дъщеря ти е едно от главните действащи лица в този незаконен трансфер на оръжия. Ти, изглежда, знаеш нещо за истинската сила и положение на многонационалните корпорации. Тук, в Съединените щати, и в складове по целия свят е пълно с оръжейни запаси, с най-смъртоносните оръжия се правят бартерни сделки, сякаш това се свински шкембета или спазарено зърно от следващата реколта. Ние можем да документираме трансферите на суми, изпирането на мръсни пари, опитите да се скрие, замъгли или обърка истината. Дори докато говоря сега, на тоя ваш скъп, глупашки празник, корабите са в международни води, на път за Чили,
