опитат да минат през канализацията, и бандитите го знаеха.
Полицията все още не вярваше на Лийланд. Според Пауъл искаха той да им „услужи“ отново. Докато чакаха десет часа, те разглеждаха строителните планове и видеозаписите, а все още не бяха готови да повярват за седмината, когато той твърдеше, че са седмина, или за петима, ако твърдеше, че са петима, нито за шести ма или четирима, или дванайсет. Кати Лоуган разбираше това. Той беше сам. Трябваше самичък да разреши проблема.
Погледа телевизия още двайсетина минути, като превключваше от канал на канал, щом репортерите започваха да се повтарят. Една от телемрежите имаше филм, снет в Германия с някои от бандата, включително Хана и Скийзикс, чието истинско име беше Вернер еди-кой си. И Карл, братът на момчурляка, когото Лийланд беше изпратил с асансьора, номер едно. Карл беше едър тип с дълга до раменете руса коса: приличаше на барабанист в рок група. Лийланд не виждаше Кати: може би режисьорът бе решил, че е твърде разстроена, за да я пуска отново на екрана. Съзнанието му се люшкаше, сякаш бе пиян. Чувстваше, че заспива, и трябваше да се разтърси, за да се събуди. Ех, старче, помисли си. Това беше първата му грешка — да мисли, че има сили за тая работа. Освен че излизат от мода, героите и остаряват.
Най-сетне — още едно откритие: навсякъде из сградата имаше храна. Цял живот хората му казваха колко е умен, след като той винаги е съзнавал, че най-добрите му идеи идват, когато му покажат колко е бил тъп. През цялата нощ беше правил грешка след грешка и все му се разминаваше. Беше се възползвал от това, че Скийзикс и Хана са млади; един старец, който се беше опазил жив благодарение на своя опит — това го караше да се чувства гадно. Храната беше в бюрата на секретарките и машинописките, нещо, което всяко двайсетгодишно девойче включва в разходите си от самото начало. Неща, които проваляха диетите. Бисквити, курабийки, супи на прах, бурканчета с нескафе. И котлони, за да стопли вода за кафето. Той се ухили — още веднъж беше минал между капките. Ако можеше да пази равновесие на един крак, щеше да се ритне.
08:42 ч. Тихоокеанско стандартно време
Достатъчно. Нека си мислят, че се е сврял в някой ъгъл и е умрял. Отново усещаше болка, по-силна от всякога. Радиото мълчеше почти час. Никакъв опит да го намерят. Добре. Хубаво.
Той се заизкачва, стъпало по стъпало. Беше успял да си направи чаша кафе, което имаше ужасен вкус, а после се бе напъхал в дамската тоалетна да се облекчи и да си измие лицето. Всичко това на тъмно. Не му се искаше да се види. Страхуваше се. Беше зърнал огледалото, преди да намери електрическия ключ.
Изкачваше се, като използваше перилата за опора. Беше толкова мръсен, че усещаше коричката върху клепачите си, когато мигаше, в чатала, когато размърдаше краката си. Ако се отървеше, щеше да чувства болка до края на живота си. Никакъв шум от асансьорните шахти. Прецени, че ще е на най-сигурно нейде по средата между четирийсетия и трийсет и втория етаж. Тъй като досега не го бяха откривали там, той си помисли, че трийсет и седмият ще е най-безопасен. На неговата схема бе отбелязано, че в северната страна бяха канцелариите, в южната — някаква машинописна агенция.
Опитваше се да остане нащрек. Продължаваше да върти радиото между девети, който мълчеше, и деветнайсети, който от време на време изсъскваше от смущенията на далечни предавания. Търсеше някакъв смисъл в пращящия етер на Маркони. Това издаваше годините на Лийланд. Епохата му. Дръж се. Той усещаше кръвта в пешкира на лявото си ходило. Сега това нямаше значение. Пред телевизора се бе опитал да мисли за Кати Лоуган, очакваше тя пак да се появи на екрана, но когато се появи в мислите му, тя беше Карън. Беше толкова уморен. Навярно щеше да настъпи време в човешката история, когато на хората нямаше да им се налага да плащат шест или два пъти по шест пъти за правото да остават живи.
Той се настани до асансьорната клетка на трийсет и седмия етаж. Пет пари не даваше колко дълго щеше да чака. Той можеше да се справи с двама, дори с трима, ако изобщо имаше късмет. Те го бяха отписали. Това му харесваше. Литъл Тони, Карл и жената, която беше чул да изрежда букви и цифри по радиото. Това ще е краят. Искаше да чуе онзи електрически стон. Когато си в асансьор, никога не знаеш къде ще спре. Трийсет и осми етаж — дамско бельо, домашни потреби и детски играчки; трийсет и седми етаж — смърт.
Той се питаше дали ще може да се снишава под обичайната черта на пушечния огън — не можеше да свива лявото си коляно. В негова полза беше единствено фактът, че хората в кабината не знаеха, че тя ще спре. Може би щеше да ги сгащи, както си говорят колко добре им е потръгнало, след като са се отървали от него.
Той трябваше да изчака още двайсетина минути, докато един от електромоторите заработи. Една кабина идеше отдолу. Трябваше да куцука от врата на врата, за да реши коя от четирите от дясната страна е. Започнеше ли да се отваря вратата, щеше да напъха автомата и да стреля. Натисна копчето за повикване и избърса грапава длан в ризата си или в онова, което бе останало от нея. И това му беше от полза, външният вид.
Карабината изстреля три патрона, преди да засече. Лийланд беше извадил браунинга, когато вратата се отвори докрай — кабината беше празна. Вратите отново започнаха да се затварят. Той удари гумата на ръба на вратата с цевта на браунинга. Когато вратите се заотваряха за втори път, Лийланд надникна вътре.
Малък сандък на пода, а във вътрешния ъгъл до бутоните за етажите, на алуминиев триножник — телевизионна камера. Вратите се хлъзнаха отново. Лийланд сграбчи камерата от триножника и я измъкна на трийсет и седмия етаж. Щом трябваше да се издаде и оръжието му да засече заради една телевизионна камера, по-добре да си я прибере. И да се изпарява оттук, защото бандата ще е пак по петите му.
Той помъкна камерата към стълбите.
Трябваше да разчисти бюрата от пътя си, за да стигне до отворения прозорец. Застана в сянката и включи девети канал:
— Пауъл, там ли си?
— Хей, Джо, къде се скатаваш?
— Поразходих се наоколо. Виж, искам да ти доставя още един сувенир, но не искам да се покажа на прозореца, а някой млад гений да ми пусне един в гръдния кош.
— Добре. Чакай. — Радиото онемя. — Чисто е. Какво имаш за нас?
Лийланд му каза.
— Ти спомена, че искат да им се даде ефир? Те разполагат с телевизионна техника.
— Черно-бяла или цветна? Пускам се в тоя бизнес.
Нямаше смисъл да казва на Пауъл, че го е видял по телевизията:
— Така, ама аз им развалих веселбата. Не стана това, което имах наум, но ще стане.
Той метна телевизионната камера навън, в слънчевия утринен въздух. Докато я гледаше да потъва като стрела към улицата, Лийланд се попита дали Литъл Тони беше наистина толкова изкукуригал и самовлюбен, че да се изтъпани по телевизията, без да има сериозна причина. Отговорът беше не, той си имаше причина. Докато стоеше до прозореца, Лийланд вдигна засяклата карабина над главата си. Ако Тони гледаше телевизия, можеше да повярва, че Лийланд все още е в играта. Пилотът на полицейския хеликоптер опря ръка на прозореца и помаха за поздрав. Време беше да се скрие от поглед.
Мислеше си за Тони… и за сейфа. След позата на борец за свобода край прозореца Литъл Тони очакваше Лийланд отново да поеме инициативата. В действителност Лийланд разполагаше само с браунинга — но и с достатъчно експлозив, за да превърне сградата на „Клаксън“ в Уилшърски каньон. И Тони трябваше да се сети за експлозива. Може би накрая се бе убедил, че е възможно Лийланд да направи нещо. Номерът беше да го извади от равновесие. Положението не беше се променило. Въпреки дневната светлина и радиовръзката Лийланд си оставаше сам. В негова полза беше да накара Литъл Тони да си мисли другояче — че е „обученото куче“, което бе пребило и умъртвило Хана. Изглежда, Тони си въобразяваше, че Лийланд все още се мъчи да пробие отбраната им срещу полицията. Лийланд се отправи към трийсет и третия етаж, където Литъл Тони не би го потърсил. Време беше да освободи заложниците, преди възелът около тях да се е затегнал твърде яко.
Карабината беше засякла безнадеждно. Трябваха му инструменти, да я разбърника, но и тогава можеше да открие счупена част, да речем, скъсана пружина. Той я прибра в чекмеджето на едно бюро. Нямаше
