могъл дори да бъде забелязан. Един след друг двата полицейски хеликоптера се взривиха. Нито една от камерите дори не беше насочена към него.
„Сега дойде съобщение от полицията с молба към всички тук, в района на Лос Анджелис, да спрат, повтаряме, да спрат да заглушават четирийсетте канала на гражданския обхват. Вие ще си припомните, че Лийланд помоли мистериозния Тако Бел да заглуши един от каналите, по които се чуваха предавания на немски език. Докато някой не узнае какво точно се е случило с Лийланд, няма доказателство за неговата смърт. Той не се вижда на покрива. Повтаряме: полицията иска хората, които заглушават…“
Лийланд смени канала. Руса жена в син пеньоар гледаше себе си на телевизионния екран. Кати Лоуган — с пусната по раменете коса. Лийланд едва я позна. Откъм рамото й се появи микрофон: „Виждате ли нещо?“
Тя се наклони към микрофона, да говори: „Не.“
„Какво мислите?“
„Той ми каза да не се тревожа. Мисля, че е жив. Познавам го от много кратко време, но той е много особен човек.“
„Той каза, че смята да си изпълни дълга“ — каза репортерът с явно учудване. Кати Лоуган продължаваше да се наблюдава по телевизията.
„Е, той е под огромно напрежение. Обикновено не говори по тоя начин, но хората, които го познават, са наясно, че той си има своя собствена система от принципи и живее по тях дори когато е много трудно да го прави.“
„Казва, че е убил седем души. Какво чувствате във връзка с това?“
Сега тя се обърна:
„Какво ли? Надявам се господ да се смили над душите им, защото ще имат нужда от това. Мъжът в онази сграда не е млад и е сам!“
„Ако в сградата на «Клаксън» има телевизори, той може да гледа в момента. Нещо, което искате да му кажете?“
Тя се втренчи в него:
„Ами ние току-що си говорихме!“
„Имам предвид сега, по телевизията, когато може да ви види. Ако може.“
„Само това: знам, че е прав, а онези главорези там не са прави и че повечето хора в тази страна са съгласни с мен. Ние не искаме убийства… нито да бъдем заплашвани с автомати и бомби. Имаме правото да живеем живота си в мир, всички, и би трябвало да го изречем. Мисля, че повечето хора са като мен. Това, което виждате, е всичко, което имам на този свят.“
Репортерът постави длан на ухото си:
„О, благодаря. Връщаме се при сградата на «Клаксън» в Лос Анджелис.“
Друг репортер стоеше до млад чернокож мъж със значка на куртката. Ал Пауъл: изглеждаше двайсетгодишен. Лийланд се усмихна. Зад тях имаше батарея от телевизори, а Пауъл държеше радио:
„Благодаря, Джим. Това е сержант Ал Пауъл, застъпил на служба късно миналата нощ. Ти в действителност говори с мъжа вътре, Джоузеф Лийланд, нали така?“
„Да, но не през последните няколко минути.“
Лийланд се взираше в очите на Пауъл, макар нищо да не издаваше той да мисли, че Лийланд може да го гледа.
„Молим хората да спрат да заглушават гражданския обхват. Телефоните там вътре са замлъкнали и радиото е единственото средство за него да се свърже с нас. Този човек досега беше страшно ценен и ние знаем, че ако може да продължи да ни помага, той сигурно ще опита.“
„Така, нещо изхвърча от един прозорец преди малко. Какво беше, бележка ли?“
„Не, вятърът там горе е доста силен и при всичките тези счупени прозорци много неща ще се разхвърчат.“
„Какъв беше предметът?“ Ал Пауъл се усмихна:
„Ей, който го намери, негово си е, нали? Вижте всички тези страхотни телевизори, които събрахме. Може би ще свършим работа с вас. Я да видя часовника, който носите.“
Лийланд се засмя. Шашардисаният репортер се хвана за думите на Пауъл:
„Това е вашият център за комуникация, така ли?“
„Е, всъщност е ваш, ама ние го заехме и студиото ни изпраща записите.“
„И?“
„Използваме ги да трупаме информация.“
„Бяхте и при градските инженерни войски, нали?“
„Ей, жена ми си мисли, че съм бил тук цялата нощ!“
Репортерът се усмихна насила:
„Съжалявам. Каква е следващата стъпка?“
„И аз знам, колкото и вие. Хората, под чийто контрол е сградата, казаха, че ще ги чуем отново в десет часа. Тогава всички ще научим нещо.“
Лийланд продължаваше да седи.
„И това ли беше единственият разговор с терористите?“
„Толкова. Едно изречение — само преди няколко минути: «Ще ни чуете в десет часа.»“
„Значи не е имало никакви преговори?“
„При това положение ще трябва да чакаме.“
Репортерът обяви рекламна пауза и Лийланд изключи звука. След коледните поздравления имаше кадри от петролодобивна платформа, която принадлежеше на един от конкурентите на „Клаксън“. На Лийланд му се искаше да отиде до прозореца и да погледне какво става, но се страхуваше да не го забележат от някой хеликоптер и да вдигнат врява до бога, че е жив. Пауъл знаеше. В бележката, която Лийланд бе напъхал в портфейла си, го молеше да спре заглушаването и добавяше: „Нека аз пръв се свържа с вас. Нападението на хеликоптерите беше неефективно — нито една жертва сред тях.“
Изглежда, полицията бе решила да му се довери, но не беше съвсем сигурен. Невинаги причината и следствието са това, което изглеждат. Той бе поискал да се спрат предаванията в гражданския обхват и като че ли полицията беше откликнала — но сега Лийланд следваше друга нишка на мисълта си. Тя беше свързана със сейфа, заложниците и сградата. Ами ако той изобщо не беше попаднал тук? Ако само се беше обадил на Стефи и беше продължил за Сан Диего?
На телевизионния екран се появи един актьор в едър план, който изобразяваше продавач от бензиностанция и държеше кутия машинно масло до бузата си по начин, по който хората никога не държат каквото и да било в истинския живот. С дистанционното Лийланд усили пак звука, докато следваше нишката на мислите си. Терористите щяха да хванат заложниците, да подсигурят отбраната на сградата и да се втурнат към сейфа, което и бяха направили. Като се имат предвид мощността на пластичния експлозив и броят на детонаторите, които той беше скрил, биха могли да взривят цялата сграда. Да предположим, че проникнат в сейфа? Тогава? Беше логично, след като веднъж са го отворили, да са си свършили основната работа в тази операция.
Репортерът на улицата четеше от бележника си записаното по-рано, когато Лийланд беше описал хората, завзели сградата. Непотвърдени данни. Лийланд помисли, че може да им спусне следващия в кошче.
Тези хора се имаха за командоси, борци за свобода. Довършеха ли си мисията, щяха да се изнижат. Лийланд забарабани с пръсти по облегалката на креслото. На телевизионния екран отново се появи сградата, почерняла и димяща.
Никой не взривява сграда, докато все още е в нея.
Но можеш да я хвърлиш във въздуха от разстояние с подходящ предавател. А ако заплашиш, че ще я взривиш от разстояние, може би ще те оставят да си вървиш по пътя.
Бандата имаше достатъчно експлозив не само да направи „Клаксън ойл“ и седемдесет и петте души вътре на пух и прах, ами и всичко и всекиго на осемстотин метра околовръст. Ако те се измъкнат през покрива с хеликоптер, щяха да уредят нещата така, че бомбата им да избухне чак след като са се настанили в някой реактивен самолет, излитащ от пистата. Тук всичко беше като на длан. И май това е била причината да изберат Лос Анджелис. Полицаите нямаше да са в състояние да влязат в сградата отдолу, дори ако се
