озъби. Беше жив — отново беше спасен. Не беше ченге, каквото и да си въобразяваше. Беше жертва. Жертва. Литъл Тони и бандата му все опитваха да го убият, дори сърцето му бе спряло, но той беше жив. Все още разполагаше с браунинга и една-единствена резервна пачка за карабината.
Огледа се: бандитите още се мъчеха да отворят сейфа. Мебелите бяха накамарени в коридора да поемат евентуална взривна вълна. Зашеметяваща, болката се лепна за гърба му като пиявица. Накуцвайки и залитайки, Лийланд отново влизаше в сградата.
07:04 ч. Тихоокеанско стандартно време
Той пое надолу. Всяка стъпка беше като нож в гърба. Той не знаеше дали това вдървяване на левия крак означава, че ще го загуби, или не, но в този момент дори не беше сигурен, че го е еня. По-късно ще се безпокои за крака си.
Сега имаше предимство и се чудеше как да се възползва от него. Бандата нямаше основания да вярва, че Лийланд е жив, освен ако Литъл Тони не намери време сред цялата бъркотия да разчете свидетелството на разбития прозорец и обезобразените трупове на четирийсетия етаж.
Лийланд реши, че ще остави и полицията да си мисли, че е мъртъв. Разбира се, може и да спечели, ако прикътка бандата да хвърли по-отблизо поглед на труповете. Нека си мислят, че имат работа с някой откачен. Лийланд разбираше какво бе направил — и защо го бе направил. Ни оправдание, ни роптание.
За това ли беше обучен? Полицаите имаха особено виждане за света, което малцина разбираха. Те гледаха на себе си като на средството, чрез което човеците искат да уреждат всеки проблем. Никой не искаше да знае как наистина изглежда животът — или смъртта. Всеки ден в тази страна заколваха седемдесет и пет хиляди глави едър рогат добитък, четвърт милион свине и милион кокошки, но дори един на сто души всъщност не познаваше някого, който бе изцапал ръцете си с тази кръв. Хората очакваха лийландовците на света да пращат на оня свят литъл-тониевците така просто, както месарите превръщат по-нисшите твари в котлети. Ала би било по-добре да не се показва колко прозрачно всъщност е лустрото на цивилизацията. Ако си се оцапал с кръв и смъртта гледа в очите ти, ти също трябва да бъдеш бичуван. Съзнаваше това. Беше все още сам. Щеше да е сам, докато не излезе от тази сграда. Лийланд искаше да живее. Като всеки друг, той имаше право на живот и нищо друго нямаше значение.
Той чу бръмченето на асансьора, преди стрелбата да е заглъхнала. При положение, че бяха останали само петима, на този етап той можеше да планира убийствата така, че противниците да бъдат безпомощни на всяка една крачка. Това беше единствената възможност да спаси заложниците и, разбира се, Стефани, Марк и Джуди. Елис искаше да покаже на Лийланд, че прави услуга на някои хора. Дуейн Робинсън беше неспособен да разбере сериозността на положението. Системите за насочване на ракетите на терористите, свалили двата хеликоптера, едва ли биха затруднили хлапето, което бе построило за баща си телевизионна стена. Колко ли хора бяха способни да разберат, че високите сгради на корпорациите бяха непристъпни за силите на Закона, дори след като беше доказано, че са незащитими от пожар?
Лийланд продължи да се спуска надолу, като се мъчеше да си припомни откъде може да намери въоръжение, което да замести загубеното. Ако бандитите го мислеха за умрял, можеше да успее да ги избие всичките. Свят му се завиваше от това. Искаше да убие всеки един от тях — искаше го повече от всичко.
В североизточния ъгъл на трийсет и шестия етаж, където бе издигнал така и неизползваното си укрепление, където бе гръмнал номер пет, когато онзи погледна към пластичния експлозив, той намери радио и си прибра експлозива от аварийните лампи близо до стълбището. Слънцето вече беше високо над електрическия блясък на центъра и канцеларията, или това, което беше останало от нея, беше залята от топла розова светлина. Лийланд отиде до западната страна на сградата да види какво може да вземе от номер четири, момичето, което бе изненадал, изниквайки внезапно от стълбите. Войнишката торба беше в локвата кръв, в която лежеше момичето. То му бе предоставило калашника; сега му подаряваше и второ радио.
Имаше някакви бонбони, но не можеше и да помисли за тях. Беше гладен, мислеше си, докато гледаше разкъсаното й тяло, но му се щеше истинска закуска, варени яйца и бекон или салам.
Пак бръмчаха асансьори. В небето имаше повече хеликоптери отпреди, обаче всичките бяха много високо и много далече. Лийланд се отдръпна от прозореца. Ако полицията мислеше, че е мъртъв, може би бяха поставили снайперисти да стрелят по всичко, що шава над трийсет и втория етаж. Той завъртя на деветнайсети канал: мъжки глас рецитираше молитви. На двайсет и шести някакъв хлапак виеше с все сила. Деветият бръмчеше с постоянна, висока нога. На трийсети Лийланд пак чу мъж, който рецитираше молитви.
Един господ знаеше какво става по каналите, които гой не можеше да приема.
Лийланд взе листче хартия от едно бюро, написа бележка, пъхна я в портфейла си и отиде до прозореца. Огънят на върха на един покрив оттатък улицата ставаше все по-буен. Лийланд трябваше да привлече вниманието към себе си. На осемстотин метра един малък хеликоптер взе остро завой обратно към сградата. Лийланд размаха портфейла, после го метна към улицата. Хеликоптерът се издигна и хвърли няколко снаряда отгоре. Лийланд се отправи към стълбите. На улицата изригна шум, тълпата пак крещеше. Радостни възгласи. Той разбра за кого бяха и за миг изтръпна, сякаш бе направил грешка и бе подложил късмета си на изпитание.
Отново слезе на трийсет и третия етаж и се добра до едно помещение в североизточния ъгъл. Там имаше телевизор. Откъм хълмовете запухтяха два огромни червено-бели хеликоптера, с големи резервоари, прикрепени за коремите им. Те се спуснаха, завиха отдясно на Лийланд, преминаха над пожара в отсрещната сграда и изръсиха червеникав облак над цялото каре. Лийланд пусна телевизора и намали звука.
На екрана се виждаше как хеликоптерите на пожарната команда се изтеглят — под ъгъл, картината беше снимана от някой от хеликоптерите високо-високо. Ефирът се раздираше от предавания в дециметровия обхват. Появи се репортер със закрепен на брадичката микрофон. Беше на улицата; зад него се виждаха четири-пет патрулни коли и от време на време някой полицай в противокуршумна жилетка прибягваше покрай него. Режисьорът показа кадър на тлеещия покрив, заснет от хеликоптер, докато репортерът обясняваше, че пожарът не е сериозен. Лийланд смени канала.
Нощна картина, с думите „записано по-рано“ в жълто на долния край на екрана. Една патрулна кола навлезе отдясно, сякаш се тресеше, докато пресичаше центъра на екрана, после закриволичи бясно и се блъсна в електрическия стълб. Лийланд си спомни нещо и изключи звука. Кадър — проблясък от дулото на автомат на един от терористите. Бягащи полицаи. Изведнъж картината заподскача, затрептя и се спря на сградата, обвита от облак дим, който закриваше горните етажи. Отново ден — „На живо“, — кадри от пръстена от разрушения в средата на сградата. Тая работа я беше свършил той; беше разнебитил цялата сграда. Усили звука.
„И тогава, при изгрев слънце, полицейските хеликоптери дойдоха откъм хълмовете, за да се опитат да защитят отчаяния бивш полицай, който, така твърди, е убил седмина от бандата. Макар да е известно за трима мъртви — мъжа, забелязан рано миналата вечер на стълбите пред главния вход, мъжа, който бе застрелян и сетне падна долу може би от трийсет и шестия етаж, и жената, която още се вижда на покрива — макар, казвам, макар тези трима да се броят за убити, информацията е, че полицията прави отбив на оценката на Лийланд за броя на бандитите и броя на труповете поради невероятната сила на терористите, демонстрирана призори, само преди няколко минути.“
— Трябваше да взимам скалпове — измърмори Лийланд кисело.
„Длъжен съм да кажа, че записът не е много хубав, тъй че за препоръчване е известна търпимост от страна на зрителите…“
Картина от улицата: с малко повечко светлина, възможно беше да се видят куршумите, които пукаха по стените и тротоарите. Дълъг, дълъг кадър на пусто небе с част от покрива на „Клаксън“ в ъгъла на екрана. Хеликоптерите се появиха като уголемяващи се петънца. На Лийланд му трябваше само миг, за да се ориентира. Беше извън кадъра, отляво, и от това разстояние неговият принос, такъв, какъвто беше, не би
