10:00 ч. Тихоокеанско стандартно време
— Слушам — отвърна той и забърза отново надолу по стълбите, като отмяташе левия крак пред себе си и почти подскачаше. Останалите трима — независимо дали те го знаеха, или не — бяха като чудовище, простряло пипала до дъното и върха на сградата, и с глава на трийсет и втория етаж. Той трябваше да гони главата. Това беше последната възможност заложниците да се измъкнат.
Беше така уплашен за Стефи, че му се плачеше. Беше се разкрила. Трябвало е, за да спаси собствените си деца. Бяха му необходими само още две минутки, а ако полицията бе пожелала да се включи в играта с телевизията, щяха да са и по-малко. Беше пред вратата на трийсет и втория етаж.
— Хайде де, нали искаше да поговорим. Да чуем какво имаш да кажеш.
— Недей да ме изнудваш, Лийланд! Имам всичкото намерение да разговарям с теб. — Предаването беше много чисто и трябваше да бъде предпазлив. — А, млъкна? Зная, че си наблизо. Учудва ли те, че го знам?
Лийланд се отдръпна от вратата.
— Е, Лийланд, май няма да признаеш, че този път се страхуваш от нас. Знам, че си минал през пъкъла, но сигурно не смяташ, че си доказал правотата си. Хана беше по-права по отношение на теб, отколкото осъзнаваше. Ти си повече от обучено куче. Живееш в измислен свят от привидности и илюзии, който придава някакъв смисъл на живота ти. Какво, мислиш, че си постигнал с всичко това?
Лийланд мълчеше. Ръката му беше на топката на вратата.
— Решил си да се правиш на глупак — натърти Литъл Тони. — Не знаеш какво си направил, нали? Ти бранеше милиони долари, откраднати от мизерстващия народ на Чили, като защитаваше собствеността на най-големите крадци, които светът някога е познавал, и като се опитваше да запазиш в тайна най-мерзкия брак между властта и алчността. Дъщеря ти? Дъщеря ти знае всичко това. И тебе яко ще те притиснат да доказваш, че самият ти не си го знаел.
Лийланд беше отворил вратата. Коридорът беше празен. Отляво беше кабинетът на Стефи; от дясната му страна — голямата стая, в която бе видял да наблъскват заложниците. Трябваше да измисли нещо.
— Дотук не каза нищо съществено.
— Още малко търпение.
Странна фраза, но Лийланд поне знаеше, че Тони не е достатъчно близо, за да се чува гласът му без радио — което значеше също, че може би не е по-далеч от асансьорните клетки.
Някъде отгоре — рязък, силен взрив; сградата леко се разтресе и нейде отдясно той чу как изпъшкаха и проплакаха хора. Бандата не беше вдигнала ръце; най-после, макар и останали трима, бяха решили да взривят сейфа. Но в същото време бяха потвърдили своето разпръсване. Лийланд се ухили и заобиколи надясно.
Компанията не изглеждаше така свежа, както снощи. Мъжете бяха по ризи с навити ръкави, а жените бяха захвърлили неудобните обувки. Те стояха или лежаха на пода, повечето — с лице към оттатъшната врата. Една от жените го зърна и закри с длан уста. Той посочи значката си, после й направи знак да мълчи.
— Потупай приятеля си по рамото — размърда той беззвучно устни, като се запъти към тях. Тя то направи и той ги подкани с ръка да станат. Призивът се разпространи бързо из стаята, но не преди една жена да изпищи:
— Залегни! Залегни!
Лийланд си проправи път през хората, които падаха наляво и надясно. Той чу нещо по радиото. По външната стена пробяга сянка и Лийланд стреля по нея. В калашника бяха останали не повече от шест патрона. Сянката на Тони се отскубна — това трябваше да с Тони със Стефани. Ако можеше да отблъсне Тони поне за миг, останалите заложници биха могли да се доберат до стълбите от другата страна.
— Върнете се! — изрева той. — Върнете се и вървете надолу по стълбите! Не бързайте, никой не ви преследва!
Тони подаде дулото на картечния си пистолет иззад ъгъла и изстреля една серия, улучвайки някаква жена в стомаха. Лийланд отвърна на огъня, после се придвижи напред. Сега хората бягаха и пищяха.
— Дядо!
— Изведи брат си оттук, Джуди! — Той не можеше да се обърне да я види.
— Ами мама? Той каза, че ще ни избие всички. Тогава тя се изправи.
Тони беше заплашвал всички заради Лийланд.
— Вие вървете. Аз ще се погрижа за майка ви.
— Първо помислихме, че си един от тях.
Той се извърна: сега, когато лицето й се променяше с възрастта, Джуди започваше да прилича на починалата си баба.
— Върви! Върби!
Тони отново подаде дулото. Лийланд стреля. Серията на Тони се вряза в плоскостите на тавана. Лийланд натисна копчето за говор:
— Заложниците са свободни и слизат по стълбите. Сега можете да завземете сградата отдолу. Записахте ли си?
— Записахме. Колко останаха?
— Не повече от един долу. Довиждане. — Отвън хората започнаха да ликуват. В калашника бяха останали два патрона. Един мъж се опитваше да издърпа ранената жена отвъд огневата линия.
— Помогни ми, това е жена ми.
— При него е дъщеря ми!
— Погледни се! Целият си в кръв!
Лийланд белна зъби:
— Адски малко от нея е моя.
Мъжът се обърна на другата страна, като си мърмореше нещо под нос. Лийланд погледна зад него. Не всички бяха излезли. В ъгъла имаше мъжки труп и до изхода още една жена лежеше на пода, държеше крака си и се гърчеше. Радостните викове вън бяха станали още по-силни, почти толкова, че да заглушат шума от асансьора. Лийланд отново заговори по радиото:
— Имаме ранени на трийсет и втория етаж.
— Колко?
— Трима, а може и повече, единият май е мъртъв.
— Какво става там вътре сега? Каква беше тази експлозия?
— Тони може да ти го каже вместо мен. Говори си с него.
— Не, Лийланд, с теб ще говоря. — От радиото се чуваше пращенето на асансьорния двигател. — Какво друго върши тук цяла нощ, ако не най-кървави, неописуеми престъпления?
— Ти пръв уби Ривърс, видях те как хладнокръвно го застрелваш.
— Историята ще е съдник на това — отвърна Тони.
Докато слушаше, Лийланд се движеше към канцеларията на Стефи.
— Лийланд, колко души уби тази нощ?
— Засега е тайна, Тони.
— Не се срамуваш от себе си, нали?
— Ъ-ъ. — Канцеларията на Стефи беше претърсвана. Не можа веднага да разпознае сакото си, но не заради бъркотията наоколо. Панталоните му вече имаха друг цвят. Той отиде в банята.
— Светът ще узнае какъв дивак си — извика Тони. — Ти строши врата на едно момче. Хвърли човек от покрива.
— Слушай, копеле гъзарско! — измуча Тако Бел. — Я да пуснеш дъщерята на тоя човек!
— Не се меси, Бил — каза Лийланд.
— Дъщерята на човека, както я нарече, е пълнолетна и носи отговорност, защото участва в продажбата на оръжие за една от най-потисническите диктатури в света, която управлява милиони безпомощни селяни. Чуваш ли ме, Лийланд? Какво правиш, Лийланд?
— Взимам си два аспирина. Имам главоболие.
Всъщност вече го бе сторил. Реши да не опитва да измие пак лицето си, имаше опасност нещо да
