него лентички лейкопласт. Тони не то изпускаше от очи, докато се бореше със Стефи. Лийланд беше достатъчно близо. Той се извърна и профилът му остана открит, докато стреляше по начин, научен десетилетия по-рано, старомодния начин с мекото, равно спускане на ръката, като машинна част. Първият изстрел беше винаги най-чист, неповлиян от откат; Лийланд искаше да улучи Тони в корема, където куршумът щеше да свърши най-добра работа.
— Убий го, тате! Убий го!
Тя увисна върху Тони и го заудря по лицето. Той насочваше картечния пистолет към нея, когато Лийланд стреля и го уцели в гърдите отляво. Тони погледна Лийланд невярващо, докато вторият изстрел то удари в рамото и го люшна назад. Стефани увисна отново върху него.
— Бягай, миличко! Аз го свърших и той го знае!
Тони я простреля веднъж високо в корема, без да пуска ръката й. Тя се извърна към Лийланд, докато Тони се опитваше да се прицели в него.
— Застреляй го! Той ми каза, че ще те убие!
Тя пак се нахвърли върху Тони. Лийланд стреля трети път и не улучи. Оставаха осем. Тони започна да отстъпва, без да пуска Стефани. Лийланд се премести и започна да стреля отново. Първият улучи Тони в стомаха, осем сантиметра над пъпа. Лийланд изстреля още един, тласвайки Тони към стъклото. Третият изстрел беше между другите два, прониза го и прозорецът отзад побеля. Тони все още беше вкопчен в Стефани, докато падаше по гръб. Лийланд стреля още три пъти, без да пропуска, като почти го преряза надве.
Тони рухна върху прозореца, натискайки го с гръб, вклещен в китката на Стефани, после вкопчи пръсти в часовника й и полетя навън, завличайки я със себе си. Той вече беше мъртъв; Лийланд чуваше как Стефани пищи по целия път надолу.
Отвън хората закрещяха от възторг. Лийланд също изрева, сдържал в себе си вика на Стефи, дълго след като бе изчезнал завинаги от тази земя.
10:38 ч. Тихоокеанско стандартно време
И продължаваше да вие, втренчен в отворения прозорец, в яркото небе отвъд. Завъртя пистолета и се вгледа в цевта, като виеше от болка… ако беше направила каквото й бе казал, щеше да е жива и здрава.
Трябваше да му има доверие.
Дори не го бе послушала: „Застреляй го, тате!“ — бе изкрещяла.
— Стефи!
Какво да прави сега? Какво се очаква от него, от обученото куче? Тълпата все още викаше, крещеше.
Какво искаха? Още кръв… или пари?
Не бяха ли разярени, защото мислеха, че няма да получат парите? Той не искаше да отива до прозореца. Не искаше да види какво се е случило долу — но не виждаше и защо да им позволява да узнаят, че е жив.
Не знаеше дали е жив. Не знаеше дали го е грижа. Не знаеше дали това изобщо има значение.
Не беше помръдвал. Осъзна какво чувства. Беше се чувствал така, когато умря майка му, когато бракът му рухна и после — когато Карън умря: чувството, че е време да се оттегли, че е по-добре да е мъртъв. Всичко това се беше стоварило отгоре му отново, сякаш изобщо никога не се е отдалечавало от него. Частица от нас винаги иска да умре. Няма опрощение — никога няма опрощение приживе! Какво ли може да се каже за човек, надживял всички жени, които някога са го обичали? Човек като него, с пистолет в ръка? Какво значеше пистолетът, ако не смърт!
Той се затътри обратно към източната част на сградата и взе радиото.
— …вътре. Джо, ако ме чуваш, повтарям, ние сме вътре и някои от заложниците започват да пристигат.
Реши да остави радиото включено. От улицата долетя глас, който викаше за парите. Как обикновено наричаха ония приятелчета от бейзболното игрище? Кожени дробове. Шест милиона долара. За оръжия. Пушки. Застреляй го, тате. Милиони за един мост. Милиони и милиони, като че ли изобщо имаше някакъв смисъл в този бяс за пари и в трупането на съкровища. Като че ли това можеше да прибави поне ден към живота ти. Като че ли можеш да изядеш повече от две яйца на закуска, бе казал веднъж Стайнбек, и не беше ли това всичко, което е потребно да се знае за пределите на живота? Какво беше търсила Стефани? Какви житейски уроци я бяха накарали да повярва в това? Какво беше накарало Литъл Тони да повярва в революцията?
Шест милиона долара! Президентът на „Клаксън“ беше долу на улицата, гледаше развалините на своята корпорация и се питаше дали няма да откажат да му изплатят застраховката. Лийланд беше работил в застрахователна компания, тъй че знаеше — ще направят всичко възможно, за да не платят. Метеж? Война? Не, самата незаконна сделка с оръжия правеше недействителен застрахователния риск на „Клаксън“. Това накара Лийланд да се усмихне. Колко болка може да бъде причинена на една петролна компания? Колко може тя да поеме, преди акционерите да настоят някои хора да отидат в затвора? В браунинга имаше два патрона — повече не му и трябваха. Весела Коледа на всички! Той отново се заизкачва по стълбите, плачейки като дете.
През нейното детство той и Стефи си играеха на дама и на „Монопол“. Беше се родила в началото на войната и през първите четири години от живота й той я виждаше рядко, като една от разделите продължи почти две години. Когато се върна у дома, двамата с Карън се помъчиха да наваксат загубеното, защото усещаха, че тя също е поразена от войната като тях, само че пораженията бяха скрити. Те се помъчиха да наваксат…
Това, което не узнаваш сред своите тревоги и грижи, е, че по-късно в живота ти спомените, които придобиват най-голямо значение, са от ежедневието. Дама и „Монопол“. Отношенията им се бяха пропукали отново, когато той се пропи, но когато тя разбра, че е спрял завинаги, нещата потръгнаха. Той не харесваше мъжа й, Джинаро…
Ако се беше предал и бе останал просто наблюдател или ако се бе измъкнал от сградата, за да повика полицията, сега тя щеше да е жива. Не, не беше сигурен. Не можеше да си спомни защо бе направил толкова неща тази нощ. Във всеки случай за него би било най-добре, ако беше изпуснал самолета в Сейнт Луис. Произшествието по пътя към летището можеше да го спре. Можеше — ако бе отстъпил пред съдбата. Ала не, той бе извадил патлак, за да не закъснее. Трябваше да обърне внимание на онова, което някои неща се бяха опитали да му подскажат. Сякаш бързаше да види как ще умре дъщеря му.
Всяко чеше ще ви каже: рано или късно си наясно с всяка грешка, която някога си допуснал. Топ бе допускал грешки от напрежение през целия си живот. Грешките бяха част от човешката природа точно толкова, колкото и ситуациите, които ги пораждаха. Може би Литъл Тони е имал време да осъзнае къде е сбъркал. Тони знаеше за пистолета на гърба на Лийланд, но въпреки това умря. Стефи даде на Лийланд възможност да пуска куршум след куршум в него. Тя бе изпитала вина за това, което се беше случило с баща й. Беше се почувствала отговорна. Никой не бе помислил за това.
Лийланд не знаеше какво би станало, ако бе рискувал с изстрел в главата. Можеше да улучи нея. Ако се беше отдръпнала, Лийланд щеше да опита да изпразни браунинга в Тони. Можеше да успее. Това можеше да струва живота на Лийланд, но пак щеше да е по-добре от сега.
Той се добра до четирийсетия етаж, все още с браунинга в ръка. Нямаше нужда да внимава. Изкуцука край заседателната зала, където масата беше затрупана с пари, и зави към стълбището за покрива. Сега трябва да го направи бързо; ако полицаите са в сградата, те идваха нагоре по стълбите — бавно, може би предпазливо, но идваха. Неговата самостоятелност тук вътре беше към края си.
Когато стигна коридора за стълбището, той се запридвижва по-безшумно. Чуваше я там вътре — тя мислеше, че няма опасност от нападение отдолу. Той си напомняше отново, че е жертва, че дъщеря му щеше да е жива, ако не бяха тези хора, включително тази: тя щеше да умре преди много часове, ако Лийланд се бе добрал до нея. Той беше приел риска в началото; може би и Стефи го бе приела, но не
