Теодора Тодорова
Уроци по граматика
— Само ти си виновен за цялата тази лудница! — каза Бил и метна светлината на фенерчето си в дясно.
— Пак ли започваш, няма ли да млъкнеш най-сетне?! — Чарли също не беше в по-добро настроение, освен това някакъв плевел се беше увил около крака му и съвсем затрудняваше движенията му.
— Да, млъкна?! Що не млъкнеш ти? Кой те караше да бърникаш мозъка на Смартли, а?! Кой те накара?! Сякаш те гони майченски инстинкт, та се прави на загрижен родител!
— Слушай, авер! Ти също го научи да кара кънки! — тросна се Чарли
— Ама едно е да го научиш да пази равновесие на осем колелца, друго е да чете Достоевски, Солженицин… па и да РАЗСЪЖДАВА!!!… Мама му стара! — беше го шибнала някаква жилава клонка и сега бузата му гореше от удара.
— От къде можех да предположа, че ще избяга?!
— Да беше го предположил, умнико! Гений! Дръвник!
Чарли не каза нищо този път. Предпочете да замълчи, защото макар да не искаше да си го признае се чувстваше виновен за настоящата шантава ситуация…
Смартли се „роди“ в тяхната лаборатория. По-точно казано пристигна като стока втора ръка, на която е даден последен шанс да бъде закупена или изхвърлена. В лабораторията по генно инженерство бяха нещо скапали процеса на клониране и хибридизация и се беше пръкнало едно животно, странна кръстоска между вълк и маймуна.
Един дявол знае какво са искали да правят ония смахнатите, дето се мислеха едва ли не за Господ Бог, но резултата беше ужасяващ. В крайна сметка да видиш вълк, който се катери по дърветата или бели банани, за да ги яде е нещо… а бе, направо нещо смахнато!…
Чарли и Бил точно в този момент работеха над нов вид биокомпютърен мозък и имаха страшна нужда от експериментални животни. Така, че един ден, някак естествено при тях се пръкна ужасяващата кръстоска.
В началото го наричаха или „То“ или „Нещото“. После, когато му прикачиха биокомпютърния мозък и оновато там, започна да произнася първите си думи и да смята го прекръстиха на Смартли1.
Биокомпютърните мозъци се превърнаха в необходимост, точно, когато пътуванията със совалки до Марс престанаха да бъдат нещо невероятно. Близкото междугалактическото пространство бъкаше от ракети, светлолети и всичко, що можеше да лети, та изследователските интереси започнаха да се прехвърлят към все по-далечни планети, галактики и черни дупки. Единственият проблем обаче беше работната ръка. В крайна сметка много малко астронавти се навиваха да поемат подобен риск — да отлетят от Земята, когато са на по 25 години и да се върнат ( ако се върнеха, де) на по 80 лета.
Точно тогава АКИ ( агенция за космически изследвания) постави задачата на Чарли и Бил да създадът някакъв вид разумен „мозък“, който да бъде имплантиран в животни (съответно създадени в други лаборатории на АКИ), за да могат хем да предприемат пътуванията от техническа страна и хем да бъдат „достатъчно разумни“, за да изпълняват необходимите функции…
Двамата определено се справиха много по-бързо със задачата, за разлика от колегите си, които все още „фабрикуваха“ странни същества ала Франкенщайн…
Смартли учудващо бързо попиваше всичко, на което го учеха. Предполагаха, че е така благодарения на маймунските гени, които носеше в себе си.
От биолабораторията ги бяха предупредили все пак да внимават в картинката, защото макар да бяха ползвали минимално количество генен вълчи материал, Смартли си оставаше в крайна сметка и вълк, с всички присъщи на този вид инстинкти и нагони. Затова и периодично му инжектираха някаква субстанция, която притъпяваше неговата жестокост и желание да захапе някого.
Трябваше, макар да не го искаха, Чарли и Бил да признаят, че колегите им много находчиво са решили да кръстосат тези две животни. Смартли беше жилав и силен като вълк, но хитър и находчив като маймуна — една идеална комбинация, за да пратиш някого да се шлятка из галактиките години на ред и да гълта звезден прах…
След няколко месеца работа, когато Смартли вече сам се справяше с всичко необходимо, за да може да предприеме едно пътуване, Чарли и Бил решиха и да му обогатят общата култура. Просто им беше любопитно до къде се простират границите и възможностите за възприятие на създадения от тях биокомпютърен мозък.
Бил, който по характер беше като вулкан в постоянна ерупция се захвана да го учи да изгае покер, да кара ролкови кънки, да пие бира и да свирука след закръглените задници на лаборантките. По-късно, когато Смартли вече говореше перфектно поне седем езика, го научи да псува по-добре от който и да било докер по земята.
Чарли се зае с по-тънката част. Беше по натура тих и затова някак естествено и отръки му идваше да тъпче Смартли с класическа музика, философски писания и история.
Бе трудно да се определи коя от всички дейности се харесваше най-много на Смартли. Така, както тъкмо беше извъртял псувня, от която дори на дявола биха му почервенели бузите от срам, така и веднага можеше да започне да говори за футуризма и Маринети…
Един ден, докато играеха покер с Бил, а Чарли се мъчеше над някаква сложна задача, Смартли изведнъж каза—
— Не можеш постоянно да ме вземаш за балама, Били! Престани да сменяш картите и да се правиш на голям умник! Ако ти стиска играй честно!
За миг бяха останали като попарени. После Чарли бе попитал—
— Какво искаш да кажеш, Смартли?!
— Ами Били постоянно подменя картите така, че да има фул. На всичкото отгоре си мисли, че може да ме избъзика до безкрай и аз няма да го усетя.
— Ти… ти как разбираш тези неща?!
— Ами… ами разбирам ги, така, както и ти разбираш, когато Били те мотае… Защо не е ли нормално да РАЗБИРАШ?!
Бяха се спогледали и после много, много внимателно Чарли бе попитал—
— Смартли, а ми кажи, ти… ти мислиш ли?! Искам да кажа разсъждаваш ли?!
— Какво имаш предвид с този въпрос?!
— Ами… примерно, аз като видя червената светлина на светофара разбирам, че трябва да спра и да изчакам. Този процес на мислене се нарича…
— Знам, че се нарича да разсъждаваш! — прекъсна го Смартли и после разтели картите пред себе си — ако ме питаш дали и аз го правя, ще ти кажа — да… Фул, Били, дължиш ми една бира!
Факта, че Смартли разсъждава ги беше сварил неподготвени, направо по бели гащи. За всичкото време, което бяха с него се бяха научили… боже, просто го възприемаха по-скоро като играчка и обект, а не като живо същество. Освен това не бяха и предполагали, че параметрите на създадения от тях биокомпютърен мозък могът да се развиват, да мутират и да достигнат до подобно ниво… неконтролеруемо! Точно това беше страшното във факта, че Смартли можеше да разсъждава. Сега той можеше сам да взема решения и логически да достига до изводи. Всичко това сумирано водеше до факта, че те вече нямаха пълен и абсолютен контрол над мозъчната дейност на Смартли. Мама му стара, бяха здраво сгафили!!!…
След разговора със Смартли, Бил и Чарли прекараха няколко ужасяващи дни. Въпроса беше в това, че се налагаше да докладват на началството, че Смартли не е годен да предприеме полета, който бяха насрочили за след пет дни. Не е годен, защото разсъждава самостоятелно! Ха, иди го кажи на шефа си, след като само седмица преди това си разбил конкуренцията с новината за новия биокомпютърен мозък, за новия „астронавт“, получил си повишение, тройна заплата и най-сетне табелка с името ти на вратата на нов и голям кабинет!. А, посмей, де! Само при мисълта не само косата им настръхваше от ужас!
Не на последно място се бяха изпокарали, защото Чарли смяташе, че е лоялно да се каже, а Бил беше на мнението да си мълчат. Твърдеше, че кой знае в кой задник на галактиката щяха да набутат Смартли и нямаше никаква гаранция, че той ще се върне някога на земята, защото тогава да си горят пръстите с изповеди пред шефа?!
