Цветана Тодорова
Усмивка на делфин
„Беше късна есен, някъде в средата на октомври. Обичах да ходя на брега на морето сутрин, към девет часа. Идвах да плувам всеки ден, през цялата година, дори и в зимните месеци. През лятото по това време пристигаха първите желаещи да се пържат на слънцето, но те не ми пречеха, малко от тях влизаха веднага във водата, а и аз винаги плувах навътре, където не можех да срещна нищо, освен медузи и водорасли.
Родена съм край морето, на юг, почти до границата. После родителите ми отидоха да работят в планината, в някаква експериментална станция. Аз трябваше да ги последвам естествено, заедно с брат ми, който също не бе много въодушевен, но тогава бяхме съвсем деца и не можехме да избираме. Впрочем те останаха завинаги в планината, навярно корените им ги теглеха натам, както мен ме влечеше към морето.
Докато завърших висшето си образование никой не бе открил у мен нищо неочаквано — обичайните проблеми с преподавателите, с приятелите, с момчето, с което в момента имах връзка, но нищо сериозно. Сега си мисля, че тази незабележимост е била подтикната от неосъзнато желание да се скрия сред останалите и да не позволя на никого да се досеща за бурите, които бушуваха у мен.
Не исках никой да подозира за нощите, когато сънувах беззвучни рибени песни, забавен танц на непознати водорасли, нито как се събуждах, а дланите ми още усещаха остротата на коралови връхчета.
Не можех да споделям преживелиците си. Родителите ми бяха твърде млади и, нека кажа, малко лекомислени. Не биха обърнали внимание на думите ми или още по-лошо, щяха да отвърнат с излишно суетене, което едва ли би ми помогнало. Брат ми беше по-голям от мен и твърде зает с приятелите си и момичета, за да го заинтересувам.
Така едва дочаках деня на дипломирането си и без да давам обяснения на никого се втурнах на изток, към морето, преди да е изминала и седмица.
По онова време беше трудно да се намери работа, затова зоологията трябваше да отстъпи място на едно спокойно, практично и, разбира се, приятно занимание, каквото се оказа продаването на цветя. Мога да призная без никакво съмнение, че ми вървеше много, навярно защото никога не правех два букета едни и същи.
Три години изминаха, през които дните ми почти не се отличаваха един от друг. Ставах рано, отивах да плувам, после се прибирах у дома и прочитах вече остарелите новини от сутрешния вестник. Отивах на работа към обяд и оставах до 8, дори до 9 вечерта. После се прибирах у дома и зачитах нещо. Мисля, че не излизах с никого, защото ежедневните ми разговори с клиенти, които изглежда ме приемаха по погрешка за психолог, ме изтощаваха неимоверно.
Онази сутрин както винаги бях отишла да плувам. Нагазих във водата без да ме смути никакво радостно предчувствие, освен може би предусещането да свободата, която щях да получа само след мигове. Бях се отдалечила на 100–150 метра от брега, когато ми се стори, че в стоманената есенна вода под мен се мярна сянка.
Не се притесних особено. Черноморски акули едва ли биха застрашили живота на човек, пък и бях достатъчно близко до брега. Предположих, че така ми се е сторило. Поплувах малко напред-назад, гмурнах се три-четири пъти, като стигах почти до дъното. Този път водата беше съвсем мътна, но това не ме смущаваше. После, точно когато се канех да се обърна към брега, ми се стори, че в подножието на една вълна съзирам тъмно, лъскаво тяло.
Трябва да призная, че изтръпнах и не защото си представих някое неизвестно морско чудовище, а защото това можеше да е труп на водолаз или дори изхвърлена от дълбините стара мина, която още таи смъртта в себе си, или … въобще неща от този род. Така или иначе тръгнах към нещото, но се надигна отново вълна и този път съвсем ясно можах да забележа човек, който плуваше съвсем спокойно към брега срещу мен.
Няма да скрия, това ме учуди. Малко бяха хората, които биха влезли в морето по това време на годината, още повече можех да се закълна, че човекът плуваше добре, без никакво напрежение. Не исках да издавам изненадата си, знаех аз самата колко ненавиждам да се взират в мен с опулени очи, затова заплувах навън и не след дълго бях на пясъка и се изтривах с ярката, «тропическа» хавлия. Нахлузих набързо дънките и пуловера и хукнах нагоре. Излязох на крайбрежната алея и погледнах назад, към водата, несъумяла да сдържа любопитството си докрай.
Човекът го нямаше!
Изтръпнах.
За Бога, той сигурно се е давел, а аз заради глупавите си разсъждения не бях отишла да му помогна!
Пребледнях, сърцето ми затупа лудо и се втурнах назад.
Хвърлих се срещу вълните както си бях, с дрехите, виках като обезумяла, мисля че наистина полудях. Плачех, крещях, щурах се без посока, гмурках се, навярно повече от половин час. Главата ми се замая, очите ми подпухнаха от сълзите, от вятъра, а аз все търсех и виках. Мисля, че исках и аз да се удавя. Когато най-сетне проумях, че е безсмислено, се оставих на вълните да ме изхвърлят на брега.
Сигурно съм останала да лежа на пясъка две-три минути, бездиханна, почти в несвяст.
Някой ме побутна по рамото.
Още всичко ми беше в мъгла и не обърнах внимание, но някой настойчиво ме буташе и дърпаше, докато най-накрая опитах да се изправя. Погледнах нагоре. Беше едно момче на около седем-осем години.
— Мен ли търсеше във водата? — попита то.
В първия миг почти се оставих на желанието си да скоча и да го напляскам. Значи малкият негодник се беше забавлявал! И все пак…
— Ти къде изчезна? — изведнъж се изправих на крака, намерила достатъчно сили.
— Ами-и-и… — момчето изглеждаше объркано — ами… там — и махна неопределено с ръка към морето. — Отидох навътре, не си ме забелязала сред вълните.
Възможно беше, но не много.
— Не те ли е страх, че ще се удавиш? — попитах отново.
То само се засмя. Такъв безгрижен смях, че чак му завидях.
— А теб не те ли е страх? — върна ми въпроса.
Не отговорих нищо. Защо да му обяснявам, че щом човек ще умре някой ден, е по-добре предварително да си избере начин за това.
Очите на хлапето срещу мен потъмняха, сякаш бе прочело мислите ми и на свой ред се бе замислило.
— Е, аз ще вървя.
То се обърна и нагази във водата.
— Ей, къде?
— Ще поплувам още малко. — то пак се усмихна, някак си неловко и повече не се обърна.
Не зная защо не го последвах, защо не се опитах да го спра. Стори ми се, че това не беше само момчешка самоувереност. Знаех, че няма да му се случи нищо, както го знаеше и той.
Докато се изкачвах по стълбите, все още мислех за детето.
Октомври се изниза, дойде ноември, после мина и той. Водата стана съвсем студена и по-черна от всякога. Зимата беше изцяло в разгара си, когато веднъж, на излизане от плажа, видях отново хлапето.
Този път то ми се видя източено, порастнало, а с него имаше някакъв мъж, начумерен и изглежда недоволен от нещо. Дрехите им бяха нескопосани, някак навлечени, сякаш бяха чужди, а движенията им, докато се изкачваха по стъпалата нагоре ту плавни, ту резки, нещо което предишния път не бях имала време да забележа у момчето.
Изчаках ги, очевидно те се опитваха да ме застигнат.
— Здравейте — казах, когато се приближиха.
— Здравей — отговори ми само момчето, мъжът просто кимна.
Почувствах се засегната. Не от поздрава му, от погледа, който ме изучаваше със смесица от интерес и, кой знае защо, съжаление.
