търпението в Неговото нетленно царство.
Учениците на летния детски лагер бяха доведени в храма в първите минути на утринното богослужение. Четвърт час стояха прави, опитаха се да слушат утринята, но не разбираха нито дума. Най-нетърпеливите излязоха вън, няколко момичета седнаха и започнаха да разглеждат стенописите.
Говореха тихо; личеше, че предварително са подготвени за среща под купола. По някое време едно от тях попита учителката не може ли монасите да четат и пеят по-ясно. Жената не отговори веднага. Знаеше, че няма право да дава съвети или препоръки на свещенослужителите, затова компромисно каза: „Тази духовна храна е твърда за вас, вие сте малки.“ Децата неловко напуснаха храма, защото знаеха, че не трябва да излизат от Божия дом преди края на службата, но те не разбираха църковнославянски. Като поседяха в двора на пейките, отидоха в залата с компютрите и се опитаха да научат нещо от интернет.
Мъж и жена, около четирийсетгодишни, влязоха, огледаха стенописите, иконостаса, иконите и попитаха свещеника към кого трябва да се обърнат за съвет. Преди три седмици синът им, 16-годишен, силно пострадал при катастрофа. Най-тежко били увредени белите дробове, затова след спасителните операции в „Пирогов“ той все още е на изкуствено дишане.
Тази сутрин лекарите казали, че не дават обещания за живота му. Направили всичко, което е по възможностите на медицината, но предложили на родителите да се обърнат към Бога — ако иска, Той да помогне!
— Към кого трябва да се обърнем? — жената зарида. — Нямаме друго дете, на което да се радваме, Филип ни е единствен…
— Да се обърнем с молитва към Него — отец Павел погледна към иконата на Иисус Христос вдясно от царските двери на иконостаса: — Той може всичко, вярвате ли?
— Вярваме — несигурно огледаха отново наоколо в очакване да видят Онзи, Който Единствен може да продължи живота на сина им. Усетиха упойващия мирис на старо дърво и тамян; сякаш далечен глас дойде от тишината под високия купол…
Като свърши молитвата за изцеление на болно дете, отец Павел каза, съпричастен с мъката на родителите:
— Ако Бог извърши чудо и даде възможното изцеление, добре би било да Му благодарите. Моля ви, елате да кажете, че е изпълнил вашето горещо желание и ви е наградил…
Неслучайно идвате тук, след като лекарите са признали, че не могат да възвърнат живота. Бог навярно иска да ви обърне към Себе си, да повярвате в Него. Той наистина може да вдигне от леглото човек, обречен на бездихание, ала невинаги изпълнява горещите ни желания, защото има Свой план за всеки от нас.
… След три месеца мъжът и жената влязоха в храма с пълна кошница дарове. Те отново потърсиха Онзи, Комуто искаха да благодарят за радостта от завръщането вкъщи на единственото им дете. Но как може да въздаде човек за силата на невидимата любов, даряваща дъха на живота? Как, кому и къде да положи първите плодове от градината на благодарната си душа към Него?
Един следобед в двора на манастира спря кола, от която слязоха мъж и жена, около шейсетгодишни. Не говореха български. Скоро се разбра, че са французи, пристигнали в България за първи път, за да посетят някои от най-големите манастири. „Ние с моята съпруга сме православни“ — обясни мъжът, после добави: „Докато живеехме в Лион, бяхме протестанти. Но преди 12 години в комуната на брат Роже Шуц в Тезе във Франция, при срещи с различни християни открих православието и пожелах да се моля с православни християни… По професия съм архитект и сега замислям в нашето градче Волск да изградим неголям православен храм.“
Потомствените французи, определящи себе си като православни, навярно не са много. Приехме с уважение гостите, които поискаха да останат два дни… Скоро клепалото удари за вечерна служба. Колко голяма беше изненадата, когато видяхме двамата чужденци в храма още преди да се отворят дверите на олтара. Без да разбират църковнославянски, те през цялото време извършваха всичко точно — както се покланяха и кръстеха всички, присъстващи в храма. След службата Люк и Фредерик Домбрен си купиха малки икони на Св. пророк Илия, Св. Йоан Кръстител, Света Богородица. Попитахме ги дали са разбрали нещо от богослужението. „Разбира се. Където и да се намираме, на какъвто език да се служи, Бог прави така, че във всички случаи разбираме кои стихове от Евангелието се четат; дори сме убедени, че без превод разбираме проповедта.“
Когато по здрач отидохме в малкия параклис в двора на манастира и говорихме за стенописите, съпругата, учителка по литература в тяхното градче, попита игумена ще им позволи ли да изпеят на френски една молитва към Иисус Христос.
„Ще се радваме да я споделите с нас!“ — покани ги той.
Мъжът и жената запяха. Гласовете им звучаха божествено, като да пееха на своя земя. Онези сред нас, които не разбираха френски, в края на песенната молитва казаха, че са почувствали със сърце и са разбрали смисъла на молитвата.
Защото Бог ни е дал всеобщия език на любовта към Него и ни е обещал — където са двама или трима в Негово име, Той е сред тях…
В съботни и неделни дни в светата обител идват толкова семейства за кръщенета, венчания, изповеди, че ако не ги гледах с очите си, не бих повярвала на цифрата — хиляди. От общуването с тях се разбира, че някои имат дълбоко религиозно чувство, което ги изпълва със смирение, плахост, добродетелност; вярата прозира върху лицата им, те са като озарени.
Други са делови, щедри, весели, те са хора на действието. Някои идват само с молба да нощуват в стаите за поклонници, за да си починат, да се докоснат до рая… Пъстър свят. Понякога си мисля, че набезите ми за непонятност на богослужението на църковнославянски нямат смисъл, защото и така хората търсят Бога, докосват се до Него, Той ги изпълва с вяра… Но зная, че „вярата идва от слушане, а слушането — от Словото Божие“ (Римляни 10:17). Християните, пристигнали за кръщенета, венчания, изповеди, почти никога не присъстват на Света литургия и дори не знаят, че в края има проповед, от която биха чули тълкувание на евангелския текст. Те си тръгват със своите гости веднага след тайнството, което свещеници понякога четат на църковнославянски и рядко в края говорят за смисъла от потапянето в купела. От разговорите с тези новокръстени и нововенчани може да се разбере, че те изпълняват църковната обредност традиционно или с надежда, че Бог ще ги надари изобилно с блага. А само в дни на изпитания, отново спомнили си за Него, идват в храма за изповед и молитва, като разчитат на безмерната Му милост, всемогъщество, благодат…
Приятелка от Католическата униатска църква в София ме покани за първото причастие на внучката си, навършила десет години. В Православната църква не е установен такъв празник, не знаех какво е по- особено в църковния обред, но бях сигурна, че чувството за святост и страхопочитание съм Бога трябва да започне от най-ранна възраст.
На неделната литургия, когато свещеникът излезе от олтара с чашата за причастие и призова всички в храма: „Със страх Божи, с вяра и любов пристъпете!“ — пред него застанаха четири момиченца, облечени в бели рокли, с бели венчета на главите, и 3 момчета, облечени в официални костюми и бели ризи. След като
