приеха своето първо причастие, те се върнаха отново на първия ред и коленичиха, вглъбени в себе си. Как би могъл човек да повярва в ангелите, ако не ги види в образ като тези Божи деца?
Смисълът на проповедта беше за чудото на празника, в който един млад човек приема завинаги Христос в сърцето си, а Той го въвежда в небесното Си жилище като Свое дете. Завинаги. Свещеникът изказа благодарност на родители и монахини, помогнали в духовната подготовка на децата за този ден.
В ранните векове Христовата църква е изисквала от всички желаещи да се кръстят да имат познание за вярата; да осъзнаят смисъла на светлата промяна в себе си. Този процес на опознаване и преображение продължавал понякога три години, понякога само една. В църквата се е наричал „оглашение на вярата“ и е било невъзможно някой мъж или жена да влезе в басейна за кръщение, без да познава промисъла на Христовото спасение. След тайнството кръщение обикновено се приемало и първо причастие, с което новият християнин изпадал в благоговеен възторг…
Днес много често времето за запознаване с вярата в Православната църква у нас се свежда до минутите, в които се извършва тайнството. Да, Бог може да помогне в изминаването на следващите стъпала към Него. Но колко хубаво би било, ако вярващият осъзнае от най-ранна възраст, че в онзи миг, когато е приел Христос в себе си във вид на хляб и вино, той вече е получил светъл лъч от пътя си към вечността.
След тържеството, посветено на Рождество Христово в края на декември, пред залата чакаше хубаво момиче с големи очи. Представи се, после на няколко човека даде свои визитки, листове, джобно календарче и каза:
— Този календар е за отминаващата година, но от него ще прочетете и ще научите за нас. Ние сме от друга православна църква, основана през 1994 г. в Пловдив, синодът с владиката ни е там. Всъщност знаете, че църкви много, но само нашата е от апостолско време, чиято Нова година започва на седми януари.
Благодарихме й. Знаехме, че има много църкви, че всяка от тях е единствена, истинска, наследена от апостолско време.
След това момичето ни покани за следваща среща в Пловдив, където да се запознаем със свещениците, да научим повече за новата православна църква и да получим кръщение, тъй като всяко друго кръщение е невалидно. Мъж на солидна възраст каза, че ако някой не иска да уважи вярата на своя ближен, той не би го уважавал като ближен, дори да разбере, че е кръстен от св. Йоан Кръстител в река Йордан. Възрастният изказа мнение за зачитане на онези вярващи, които не познаваме лично; а малката изпрати в ада душите на екуменистите, които извършват предателство спрямо чистата вяра и водят към тази заблуда други вярващи…
Тръгнахме си. След разговора пред залата имах усещане, че съм била на бойното поле заради Христос. Въпреки раните ни от ревността по Него продължавах да мисля, че Църквата е семейство на вярващи хора с общ език и молитва, но това не значи, че други вярващи са за ада.
Нищо не бях чела от гръцкия патриарх Христодул, не бях слушала негови проповеди и беседи. От новините разбрах, че е починал на 28. I. 2008 г., а няколко дни по-късно получих вестника „pravoslavie. bg“ (бр. 4, 1. II. 2008 г.) Тук прочетох негова беседа, произнесена пред дейци на народната просвета в залата на Археологическия институт в Атина на 30 януари 2000 г. Прочетох я на един дъх и ми се стори, че вече покойният патриарх е бил мой баща. Или учител. Или възпитател на възгледи, мисли, чувства относно Църквата днес — новият й живот в новото европейско време; стилът на православните традиции и реалната потребност от приобщаване към проблемите на младото поколение; самотата, която бичува децата заради отчуждението в семействата, застрашения морал… Съвременен, актуален, смел, гръцкият духовник говори от името на всички и не щади при самокритика допуснатите нравствени слабости в обществото. Ала и от висотата на трона, короната, жезъла, патриархът не може да промени със словото си грубия материализъм, завладяващ все по-дълбоко и повсеместно сърцата на хората, дори на вярващи християни…
Негово Блаженство патриарх Христодул вече не е между живите двигатели на Православната църква. А може би точно след преминаването му в царството на Всемогъщия името му ще просиява и призовава за благодатни промени в Третото хилядолетие от Рождество Христово!
След 1990 г. близо десетина години статии за добро и милосърдие почти не се срещаха във всекидневниците. Свободното комерсиално слово и до днес предпочита убийства, проституция, катастрофи; църковните празници се отбелязват по клише. Докато ми връщаха статиите за християнството, най-често получавах съвет: „Пиши в стил уестърн и ще спечелиш пари, почитатели, име!“ Тръгвах си огорчена, осъзнала факта, че не съм Св. Георги, който с копието си може да унищожи змея.
През зимата на 2002 г. предложих във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски“ проект за свободна докторантура на тема: влиянието на някои медии върху психиката на гражданите и морала на младите хора. Обясних позицията си за законово ограничаване на медийната свобода, когато тя заплашва физическото и психическото здраве на хората. Няколко преподаватели ме предупредиха, че такава разработка не може да се защити, тъй като вече никой няма право да ограничава свободата на словото!
След този отговор реших, че няма повече да работя върху темата; без да воювам, ще търпя онова, с което не съм съгласна. Отдушник за вътрешния бунт срещу злоупотребите с духовната свобода намирах у приятели от Богословския факултет и църквата, които споделяха убежденията ми. Скътах всички ръкописи на докторантурата в най-ниското чекмедже на бюрото и отидох да живея в планината. След няколко месеца спокойствие получих ненадеен сън: по здрач жънем нива с жетвари. Те се навеждат, работят постоянно, а аз, уморена и отегчена от труда, реших, че няма смисъл повече да връзвам снопи. Реших да се прибера вкъщи, дори си тръгнах, но чух зад себе си мъжки глас: „Защо спря? Продължавай!“
До обед мислех за посланието, а когато надвечер разлистих Евангелието на Лука, попаднах на отговора: „… излезе сеяч да сее семе, и когато сееше, едни зърна падаха край пътя и бяха потъпкани, и птиците небесни ги изкълваха; а други паднаха на камък и като поникнаха, изсъхнаха, защото нямаха влага; други пък паднаха между тръни; и израснаха тръните заедно със семената и ги заглушиха; а други паднаха на добра земя и като изникнаха, дадоха плод стократен. Като каза това, извика: който има уши да слуша, нека слуша.“ (Лук. 8:6–8)
Започнах отново да пиша с пълното съзнание, че не мога да променя събитията. И отново спирах, обезкуражена от неодобрение. В моменти на униние ме събаряше мисълта, че моите семена не могат да се превърнат в хляб; никой не се нуждае от поривите ми. Но след малко чувах гласа: „Защо спря? Продължавай!“…
Тези думи написах върху стената, за да ги препрочитам всеки ден. Подарявам ги и на вас, ако кръстът ви е препасан с вярата в Словото Божие. Без да съзнавате, вие сте малки апостоли — кротки агнета, изпратени понякога между вълци.
Затова въпреки болката и изпитанията не спирайте да сеете търпеливо семената на благодатния хляб — хората около вас са гладни за него!
Ех! Колко изписани страници с „библейски молив“. Знам, че са кръстът, за който ще получа осъждане.
А най-много от всичко исках с молитви и слово да измоля от Всемогъщия здраве за моите приятели, страдащи от неизлечима болест; исках незрящите сред тях да прогледнат; гладните да поканя на голяма трапеза… Не успях да извърша добро чудо, защото съм човек. Но това е копнежът ми на сърцето; усърдието да не спирам по време на жетва. Делът на моята работа е незначителен. По-голямата част ще извърши Бог.
