Отец Агапий стана от столчето, че да поздрави хаджийката, а тя — хитруша — сякаш за пръв път го вижда, извика:
— Охо! И какво прави помощникът на епископ Методий тук?
— Рекох да видя как наставникът напътства децата — отвърна й истината, пък хаджийката се засмя:
— Как ли? Напътства ги по душа и разум, не е скъперник като наставника на духовниците! — не взимаше никога приказки от чужди уста, защото нейните й стигаха. — Та забравих да кажа на протосингела, че преди малко при мен пристигна обичната му майка Евгения, съпроводена от Анастасия…
— Така ли? — архидяконът се учуди от ненадейното посещение на майка си, понечи да излезе от школото, пък Московеца още повече се оплете и замоли хаджийката да повика Крив Мирчо идущата неделя, та дотогава момчетата още по-краснописно да се изучат.
— Думата си не връщам! Утре рекох и утре ще е! По пладне искам да дойдете, че да се дръпне влагата от пръстчицата… И чорбаджи Георги ще викна у нас, и Влад Петков, и благочестивата майка Евгения ще повикам да отсъди… Пък ако отец Агапий реши да даде още грошове за учението на децата… — хаджийката с такива очи погледна архиерея, че преди да излезе, той бръкна в расото и й даде шепа грошове.
На другия ден по пладне Московеца поведе децата и на заможни хора, и на сиромаси — да премерят честно силите си. О, каква дреха беше проснала на чардака хаджи Йоца! Върху гладко, алено сукно, купено от Ерусалим, бялата й ръка беше везала бод до бод дни наред… Като видяха сюртучето, положено върху дъските, всяко от момчетата закопня да го има!
Московеца начерта върху пода равни мънички кръгове, та всяко от децата влезе в свое кръгче с тънка подострена пръчица. Хаджийката се кротна върху трикрако столче пред отворената вратница на одаята, а до нея седна архидякон Агапий, богочестивата му майка Евгения, после чорбаджи Георги… Имаше столче и за Влад Петков, но той остана прав, възбуден — надничаше да оглежда кой как пише и трие. Само като минеше през ума на децата, че писанията им дълго ще останат в хаджийския дом, те или пропускаха някоя буква от името си, или кривваха ченгелчетата по-иначе; плюеха върху длан да изтрият, после наново пишеха. Димитър, синът на Замфир бояджията, беше най-ниско сведен от всички; Васил пък, момчето на Малка Иваница, дето мъжът й умря в чумата и я остави вдовица с четири клети деца, бе дангалак вече, хърбав и дрипав, но така прилежен, че опря бузата си о пода. Павел, синът на хаджи Тодор, беше залегнал до него, пък момчето на Чутурката, забило лакти в пръстчицата, не затвори уста — сякаш не му стигаше дишане. Московеца му беше посочил място близо до баджата, та Христо не надничаше в писанията на другарчетата си. Внукът на чорбаджи Георги, „малкият чорбаджи“, както му викаха на Пенчо, пишеше в средата на одаята. Тъмнооко и тъмнокосо като рода на майка си, момчето от нея наследи и почтителния характер. Първи деца, родени в Плевен след войната и чумата, те с Анастасия имаха една възраст и една жажда — ненаситно да дирят ученост. За момичето на Ковача обаче нямаше училище с даскал. Във Враца момичето изучи да пише с български букви, да чете по църковни книги, ала „кира даскала“ нямаше знание в гражданските науки, затова жалеше пред сина си: „Колко тежко е на сърцето ми, че не мога да бъда наставница докрай, да напътствам малки моми, плод сладък и първи да дам… Но додето са дните ми, ще чакам да видя онази радост, която никъде досега не видях…“ — и очите й се обръщаха към Анастасия, а отец Агапий догаждаше какво иска да му рече: щом момците вече се учат в светски училища, защо девиците остават безпросветни?…
Седнал до майка си, архидяконът и сега мислеше за църковните работи, а хаджи Йоца, дето все гледа да клъвне слабото място в човека, пак побутна свещеника заядливо.
— И кое е най-свето за всеки човек? — попита го нарочно, щом Чутурката донесе бяло сладко да черпи гостите. — Вярата и народността му, нали? — сама отвърна, защото усещаше душевното раздвоение на архидякона — пише ли се чист българин пред владиката, оня ще го отлъчи; пишеше ли се грък пред народа, хората щяха и него да погнат, както гонят Методий…
— Бива ли да си променя човек народността? — вече съвсем докачливо го чукна хаджи Йоца, отец Агапий си науми да й отвърне ядовито, но богочестивата майка превари сина си.
— Има хора, които си менят вярата и народността, ала те носят тежък грях и праведните човеци не ги любят… Какво ли са изписали вече момчетата върху пода? — надигна се уж тях да надзърне, пък искаше да спре ненужната свада.
— Ей ги на краснописците! — Московеца подкани почетните гости да видят какво са изписали върху пръстта момчетата.
— Боже, боже, това момче носи небесен дар! — хаджийката опря едро тяло до вратницата и посочи кръгчето до огнището. Христо, вместо да пише името си, беше нарисувал стопанката на тази къща: жена голяма, силна, щедра, с благодатно лъчение. Не му беше стигнало време да дорисува краката и опинците, наведе се да продължи, но хаджи Йоца грабна сукнената алена дреха и я надяна на раменете му.
Христо беше като хоругвица в нея — тъничко, светличко, свенливо дете, сякаш в този миг не знаеше името си…
Дълго време из Плевен разправяха, че първенството в школото на Московеца води синът на Ковача! Покрай такъв мъж и такива деца името на Чутурката порасна.
Анастасия пак замина с благодетелната Евгения във Враца, но двете започнаха по-често да идват в Плевен и да остават дълго. Откакто Враца осъмна с вестта, че чорбаджи Димитраки е откаран във Видин по заповедност от Цариград и една заран намерили врачанския първенец посечен до беглишките хармани, епархията пламна! Хората настървено пишеха този грях на епископ Методий, та владиката вече не знаеше къде да се крие и пишеше греха на врачанските бакали, на клеветници, на лукави търговци… Никой не хващаше вяра на гърка и той гледаше само да си спаси кожата…
Най-сетне, когато генерал Дибич разби войската на Рашид паша при Кюлевча, и след боевете край Варна, Силистра, Шумен, през есента на 1829 година русите влязоха и във Враца, епископът избяга с тях.
По-късно никой отникъде не изпрати вест кога и как е свършило житието му.
Църковните работи в епископията тръгнаха на самотек. Дълго време Иларион Мъдри не смееше да ръкоположи нов епископ. Българският архимандрит Гавраил в Букурещ, когото чорбаджи Димитраки тъкмеше за владика, след смъртта на градския първенец не посмя да се върне във Враца. Архидякон Агапий едва смогваше да погледне конашките писания; пътищата до Свищов, Видин, Търново започнаха да го уморяват.
Влизаше в години…
8.
От няколко месеца Цвета се залежа на едно място. Да беше намръзнала тази зима — не беше! Да беше взела страх от плашило — не беше! Да беше срещнала вещица сред бял ден — да пукне дано съсипницата! В гърдите на Чутурката тежеше и взе да се връща назад. Ковача съвсем се вчудачи; отведе невестата си да я окъпе с целебна вода в пещерата Капчук, но и това не помогна. Едва дочака да съмне в деня срещу Св. Дух, откара невестата си с каруцата на ливада, където расте най-много росен. Пренесе Цвета върху тревата и сам почна да връзва торбички от ново платно — в тях беше турил по питка, сол, ечемичец и сребърна малка пара.
— Нося ти зоб за коня и сребро да го подковеш, и ти нося сол и хляб, а ти за Цвета да ми намериш цер! — Ковача се провираше из храстите, търсеше спасение за болестта на жена си.
От баенето на Чутурката поразвиделя, но не докрай. Комшиите взеха да шушнат, че болестта й била от мъка, дето даде Анастасия далече. През туй време момичето израсна, устата му все такива слова изричаха, че човек изпитваше сладост.
Щом си дойде това лято в Плевен и намери майка си отмаляла, девицата остана в копторчето да й слугува… Копторчето на дядо Петър Райкин беше подпряно с брестови стволи да не се срути и никъде в двора му не се виждаше гиздавата сама-колиба. Откакто и синът му Митю се задоми, живееше с невестата си Христема в сеновалчето, а трите деца, които отимаха, растяха от ден в ден все по-румени и по-сладки. Около главата на дядо Петър, пак в тъмното, се вижда светило като на светец; сигурно вече наистина е благочестивец — онази пролет баба Петровица се беше поминала. Най-голямата дъщеря на Исин — Халиде, бяха пратили булка на Сабри акинджия; мюсюлманинът нямаше родство с конницата на Гаази-Али бей, ами
