— Колко голям и силен си станал! Не съм те виждала четири зими — засмя се и каза това, което виждаха очите й.
Пенчо се поизчерви и както носеше камъка от каруцата към камарата, тръгна към Анастасия.
— И ти си отрасла — наведе се и положи камъка пред нозете й. — Станала си висока, хубава… Майка ти рекла пред хаджи Йоца, че си грамотна, вече можеш да четеш и пишеш…
— Какво говориш? Даже и да съм грамотна, ти си къде по-далече от мен! — уважително му отвърна, а той се зачуди къде да дене ръцете си.
— Тъй де, ама брат ти вървеше пред нас — каза, за да го похвали, а Анастасия се докачи.
— Като сме безимотни, и в учението ли трябва да бъдем последни? — тръгна да си върви, а Пенчо я хвана за лакътя.
— Сийо, не се сърди! Тате казваше: „Хвала на тези деца!“ — и без да пуска ръката й, се взря в лицето да види гняв или сияйност ще тръгне от него. Момински свян тръгна, топла и влажна руменина, дето втурне ли се веднъж из човека, иди, че я спирай… Мъжете около каменната грамада се сбутаха, а до вечерта из чаршията се говореше, че момчето на Влад се задява с Анастасия. Оправно момче! Още не беше изпълнил седемнайсет, брадата и мустаците му набодоха. Помагаше в бояджийския занаят на баща си и започна да води сметките с пазара на прежда… Хаджи Тодор Начов, имотният богат търговец, който гласеше внучката си Гергана за чорбаджийския внук, бе почнал да води момчето със себе си по кирия из градовете. Ама тази вечер, като спря пред чорбаджийския двор да натовари стока за Ловеч, не попита за Пенчо, криво му беше от приказките за Анастасия.
— Децата са едно, сметките ни са друго — уговаряше го Влад Петков и товареше преждата. — Ако двамата се харесват — да не са се венчали? — уверяваше го, гледаше да му угоди.
— Ако са замаяли главите си, теб ще питат! — сърдито дръпна юздите и не се обърна назад.
Беше неделя и час преди мръкнало. Моми и момци се събираха на седянка в големия двор на дядо Гънчо; старикът даваше по някоя пара на гайдарджията Мирчо, че младите да потропат хорца… Задявките и разменените китки по седенките бяха едно, друго беше сватосването. Бащи и майки не питаха накъде гледат очите на младите, а мислеха колко тежи зестрата им — и всеки трябваше да си знае рогозката!
Ковача бутна вратата на одаичката и намери Анастасия до майка си пременена: косите й умити с дъждовна вода, вързани с ален ширит — беше се стъкмила за хорото при дядо Гънчо.
— Сийо, как ще речеш — да идеш ли на седянката с дружки, или да останеш при нас? — Димитър седна на рогозката.
— Както кажеш, тате — зачерви се и наведе глава.
— Що да не иде! Нали и тя е момиче като другите? — Цвета не искаше да вярва на хорските приказки за Анастасия.
— Тъй де, и аз не я спирам, ама някои шушнат, че внукът на чорбаджи Георги я чака там. — Ковача не беше отварял дума за Пенчо и сигурно пак нямаше да спомене, ако устата Драгана не го закачи на улицата: „Димитре — рече му, — събираш ли дарове за венчаване?“ Пък той нали не може да прати лоша дума против човек, се засмя: „Защо са ми дарове? Ние преди години се венчахме с Цвета“ — направи се, че не разбира какво му подмята.
— Не е вярно, тате, Пенчо не чака мен! Няма да ида! — Анастасия се захлупи върху рогозката и не разбра какво се надигаше из гърдите й — свян, мъка, обич, копнеж…
— Иди, чедо, но си пази ума! Момчето на Влад Петков не е прилика за копторчето ни.
Ковача я вдигна, но Анастасия не смееше да срещне очите му. Защо всички мислят за сватосване? Откакто Пенчо й каза първия ден: „Я, колко си хубава!“, тя минава край двора на Бояджията да гледа как се гради дуварът на школото… пък внукът на чорбаджи Георги, като я види, понася камъка където не трябва, все гледа да я пресрещне и да я пита: „Кога ще те видя пак?“
„Утре“ — отговаряше му, искаше да побегне от свян, а така обичаше да послуша речта му — уважителна и напътена все към бъдното… В петък вечер, щом майсторите се разотидоха, Пенчо остана до зидовете на школото да дочака Анастасия. Като я видя, повика я на притулено място, извади от джоба си ален ширит и поиска да върже плитката й, косата й била голяма, дъхава на билки, игрива… Уж връзваше аленото ширитче и играеше с плитката, пък наведе глава и с устни докосна ухото й: „В неделя ще дойдеш ли на хорото при дядо Гънчо?“
… Христо бягаше по калдъръмената пътечка на двора, сякаш го гони бясно куче.
— Тичай, тичай, че Пенчо идва насам и ще види сиромашията ни! — запъхтян скочи в копторчето, а Анастасия бързо излезе на двора.
Беше облечена в поизносена рокля, стегната в кръста с кръвчица, понеже Ковача нямаше грошове за коланче. Пенчо пък, Господи, гиздав и спретнат в тънки потури и вапцана риза. Гайтаносаната му дреха беше съшита така, че да се вижда златният часовник с ланеца, който чорбаджи Георги му подари в последния ден на школото — дар за грамотността му. Анастасия погледна към двора на дядо Петър Райкин, за да скрие руменината си.
— Пенчо, мама се поболя по пладне, затова не мога да дойда — наведе глава и Пейчо видя ширитчето.
— Не ти вярвам, Сийо, знам, че друго те спира — погледна схлупеното копторче.
— Така е… чорбаджи Пенчо! — за миг проследи погледа му и пак наведе глава, за да скрие смущението си.
— Тъй да е! — отговори сърдито, обърна се и тръгна към пътната вратница.
На другата заран дядо Гънчо дойде при Ковача и заразправя какво било, що било на седянката — пък момчето на Влад било омърлушено, размишлявало нещо, усамотено в двора и не играл нито едно хоро… Така свършила вечерта!
Няколко дни Пенчо не се мерна до школото. Чак подир неделя, когато чорбаджи Георги разбра каква мъка има внукът му, отвори вратата на одаята, в която момчето се уединяваше и рече:
— Виж му ти хала! Няма да помага за подновяване на школото и така ще ме срами пред хората заради ковашка мома! — уж го хокаше, пък му беше драго, че Пенчо вече има мъжка тъга.
Не се доизрече за Анастасия, но откакто хаджи Тодор започна да страни от чорбаджията, първенецът гледаше да хвали Гергана — кръшна била, румена, боязлива, богата, работна… както си беше истината. Но — и неграмотна, като всички момичета.
Щом Ковача разбра, че синът на Влад носи камъни, прати Христо и той да помага, колкото може.
— Това ще бъде отплата за грамотността ти! Щом варосат и разкрасят новото школо до другата есен, в него ще се съберат много, много момчета… Може да заприиждат и от съседни села… — Димитър както обичаше своите си деца, така доволно дълбоко милееше и за чуждите. Ето защо изпроводи Христо до къщата на Бояджията, а като се върна в ковачницата, запретна се да огъне такова желязо за първия ден на новото училище, че като удари с пръчка човек, да пее сладко, далече да се чува звънът му и да ехти в душата до премаляване!
Беше ноември на 1831-ва.
Епархията още нямаше свой владика и вече се чуваше, че ако не ръкоположат архидякон Агапий на врачанския владишки трон до идущата пролет, през лятото на 1832-ра през епископията ще мине самият Иларион Мъдри! И уж безпросветни хора пуснаха тази приказка, пък познаха.
През месец май на 1832 година, когато земята се плодеше за благодат и лятото се беше втурнало изведнъж, на мегдана пред църквата „Св. Николай“ дотича босоного момчето на Пашо Грънчаря и започна да вика, че конете от Търново идат. От прииждането на хората към църквата се вдигаха облаци прах, та синът на Грънчаря се давеше във виковете си… Висок беше залезът в този час, и щом колелата на файтона спряха и екзархът прекрачи стъпалото, големият златен кръст върху дрехите му блесна, по-предните посрещачи закриха очи и не видяха кога митрополитът вдигна ръка да прекръсти събраното паство. Драгоценните камъни, обсипали църковния жезъл, също блеснаха, та всички сведоха глави и заслушаха бавния наставнически глас, излязъл изпод самата библейска брада.
— Во Христа молитствовател ваш вдига ръце да измоли живот дългоденствен, здраве всегдашное и превеселое всем духовним чадам! — народът коленичи смирено със свити ръце, с глави, сведени доземи и така — на колене, всеки се буташе по-напред, по-близо до расото и благословията на митрополита. — Нека отправим очи в небесата и прошептим: „Даруй ни, даруй всеблажи Боже! Амин!“
Всеки искаше да целуне ръката на високия духовен пастир, но не всеки успя да се добере до нея и
